/Поглед.инфо/ Бенджамин Фридман описва реалния скандал относно Либийската война:

„Ако съвсем малко от разследването на Конгреса, относно атаките срещу американското посолство в Бенгази, се насочи към случая с бомбардировките над Либия през 2011 година, това би било катастрофа. Грешките при инвазията бяха очевидни дори тогава, а либийското следвоенно разлагане, което доведе до хаоса в Бенгази, просто направи нещата по-ясни. Истинският скандал е американската война в Либия и провала на Конгреса да упражни властта си, като разпита виновниците.“

Вчера говорих за една от причините, защо е толкова нищожен интересът в Конгреса, да се предизвика администрацията относно външнополитическите ѝ дейности, и обясних как републиканските идеолози-ястреби са заслепени, като поради това те не могат да видят и критикуват откровено слабите политики на Обама. Това е един важен фактор, но не е единственият.

Друга причина, поради която администрацията се „прокрадва между капките“ относно войната в Либия, е, че има много малко членове на Конгреса от двете партии, които са готови и желаят да оспорят решение, щом се стигне до война. Това става още по-очевидно, тъй като Конгреса продължава да избягва дебатите или гласуването за война с ИД. Малцина конгресмени мислят, че има нужда да се обуздае процеса на започване на война от президента, а още по-малко са тези, които са готови да сторят това. По-дълбокият проблем е, че либийската война ни разкрива, че нашите представители в Конгреса напълно са загубили своята роля в решенията дали САЩ да влиза във война, а това ни оставя изцяло на преценките на президента. Когато той е нерешителен относно намеса, САЩ стои извън войната, когато обаче реши, че е време за смяна на режим, Америка активно работи за свалянето на чужди правителства. Това е толкова различно от същината на нашата система на управление, но изглежда се е превърнало в практика. Ако конгресмените не са заинтересовани да възпират изпълнителната власт (а повечето не са), те нямат стимул да се съмняват или противоречат на неясните, а доста често и фалшиви аргументи на администрацията и министрите в подкрепа на поредната инвазия. Дебатите в Конгреса дали да се започне война, водят до дебатите дали да се даде правото на президента да я започне, а практически никой не го прави.

Фридман много добре посочва, че случая с войната в Либия бе и е изключително неубедителен, а нещата се влошават с времето. Поддръжниците на тази война някога твърдяха, че възпирането на други режими да упражняват сила срещу мирни протестиращи е „един от най-силните аргументи“ за инвазия. Това не бе вярно. Ако просто прегледаме бруталните неща, които се случиха след това в Бахрейн, Египет и Сирия, можем да разберем колко грешен бе този начин на мислене. Друг аргумент за инвазия бе защита на цивилните, а въпреки това ефектът от войната за смяна на режима бе страха и несигурността на гражданите в цялата държава относно живота им. Най-големият аргумент в полза на нахлуване бе възпирането на смъртта на мнозина в Бенгази, а това винаги е било съмнително. Истинският скандал тук е, че администрацията може да си измайстори повод за намеса в друга страна и тя няма да срещне никаква съпротива от страна на конгресмените, които трябва да са основните участници в дебатите „за“ или „против“ война в чужда държава.

Превод: Евгени Рушев