/Поглед.инфо/ Случва се така, че човек с пълна ръка козове, вярвайки в неизбежната си победа, я пропуска в последния момент поради някакво дребно недоглеждане. Но дори и да сте опитен играч, може да се случи така, че пак да загубите, освен това от някой, който тази вечер не е седял на игралната маса, а е наблюдавал мача само отстрани. Просто защото предпочита дългия шах пред бързите карти.
Случилото се в нощта на 9 срещу 10 ноември ще остане в съвременната история на Русия по същия начин като войната в Грузия на 8/08/08, завръщането на Крим през март 2014 г. и военната помощ за Сирия от септември 2015 г. За пореден път руското ръководство показа истински имперски мащаб на мислене и ниво на отговорност за съдбата на народите.
Отсега нататък над Нагорни Карабах, който в продължение на толкова векове арменците и азербайджанците не можеха да разделят по човешки начин, се установява фактически руски протекторат.
Разбирам, че след Бохемия и Моравия думата „протекторат“ може да даде на някого неприятен послевкус, но не трябва да се страхувате от думите. Освен това те отлично отразяват същността на текущите промени. Реч Посполита, Картли-Кахетското царство и Малкият Жуз от Казахстанското ханство са били руски протекторати навремето, а Бохемия и Моравия е била просто класическа марионетна държава и това, както разбирате, са две големи разлики.
Най-интересното е, че настоящото решение на Кремъл не е ново. Всичко ново е само добре забравено старо. Навремето, в края на победната за Русия война с Персия от 1804-1813 г., част от така наречената Голяма игра между Русия и Великобритания, е подписан Гюлистанският мир, който освен всичко друго (влизането в Руската империя в Източна Грузия и Северна Персия, Източна Армения, Имерети, Гурия, Менгрелия и Абхазия), е признат и преходът към управлението под руския суверен на Карабахското ханство. През 1822 г. ханството е премахнато и трансформирано в Карабахска провинция на Руската империя, а 18 години по-късно, през 1840 г., Карабахската провинция е преименувана на Шушински край на Каспийска област. Толкова е просто и в известен смисъл делнично.
Дори бегъл поглед към последните събития не оставя съмнение - историята всъщност се повтаря. Само вместо Велика Персия имаме работа с фрагмент от нея в лицето на Азербайджан, който все още се подкрепя отвъд океана - от Вашингтон / Лондон в транзит през Истанбул. Да, да, Ердоган не е първият турски „султан“, който заплашва да тропа с крака и „на висок глас“ размахва ръце към „омразния“ Запад, но в същото време, по един или друг начин, продължава да бъде марионетка в умелите ръце на англосаксонците.
Но за нас руснаците това не е нещо ново. Гореспоменатата „Голяма игра“ не само не завършва с разрушаването на Руската империя през 1917 г. или СССР през 1991 г., но продължава с нова сила и дори на повече клетки на световната шахматна дъска. И не бива да си правите илюзии - „тази музика ще бъде вечна“.
И така, след нощните споразумения, подписани чрез видеовръзка, 1960 военнослужещи, 90 бронетранспортьори и 380 единици специално оборудване се изпращат в непризнатата република Арцах. Позволете ми да ви напомня, че навремето, според грузинско-южноосетинските споразумения, на демаркационната линия беше позволено да присъстват не повече от 3000 руски миротворци. Всъщност имаше по-малко от тях. Както можете да видите, цифрите са доста сравними.
Така могат да се направят преки аналогии със съвсем скорошните събития в същия регион. Означава ли това, че след няколко години ни очаква повторение от август 2008 г.? Не е изключено, въпреки че за голямо щастие на азербайджанския народ Алиев не е Саакашвили и е малко вероятно да предприеме такава авантюра като открита атака срещу руски войници от миротворческия контингент.
Засега споразумението е подписано само за пет години, но, честно казано, кой от вас е готов наистина да повярва, че за един петгодишен период ще бъде възможно да се разрешат противоречията, които не са били в състояние да се изгладят от няколко века? И целият предходен опит упорито доказва само една максима: арменци и азербайджанци могат спокойно да съжителстват помежду си само като част от руската държава и нищо друго.
Така че ще бъдем там дълго време, с известна степен на предпазливост, дори може да се каже завинаги. И тук възниква нов въпрос: защо всъщност имаме нужда от всичко това? В отговор е лесно да се напише не просто малка статия, а цял трактат, който ще отразява не само важни геополитически причини и икономически ползи, но и философския подход на моралния избор без избор като такъв, забележително изразен веднъж от великия французин Антоан дьо Сен Екзюпери: „Ние сме отговорни за онези, които сме опитомили“.
И тенденциите от последните години в руската външна политика ясно показват, че ако сме дошли/се върнем, тогава ще се установим напълно там. И с право: измина времето за хвърляне на камъни под формата на фрагменти от съветската империя. Време е да започнем да строим нова сграда, нова държава. И разбирането за това е толкова по-остро, колкото по-необратими са процесите на обща лудост на колективния Запад.
След победата (както и да я наречете) в САЩ на глобалисти-неоконсерватори, които доведоха на власт куклен дядо с добродушно изражение на лицето, нов още по-жесток сблъсък на две цивилизации, нашата и западната, е просто неизбежен. Загубата на г-жа Клинтън миналия път и четирите години „забавление“ на Тръмп отложиха обявяването на следващия кръстоносен поход Drang nach Osten, но те не само не ги обезкуражиха да го приложат, но и ги провокираха повече.
При тези условия ние просто не можем да си позволим „лукса“ да имаме множество конфликти с различна степен на „жега“ по нашите граници. Убеден съм, че руското ръководство е наясно с това. А сегашните мерки, спиращи военната конфронтация в Нагорни Карабах, е само първата стъпка към замислената цел.
Като цяло „случаят“ в Карабах, както обичат да казват сега модни млади политолози, е интересен, според мен, преди всичко с непостоянството на повърхностните заключения и дълбочината на бъдещите последици.
Какво вижда сега неопитният експерт в „Голямата игра“?
Азербайджан с помощта, включително военна (глупаво е да се отрича) от Турция под одобрителния шепот на британските специални служби, успя да спечели победа в Нагорни Карабах и част от прилежащата азербайджанска територия, завладяна преди това от арменците.
Армията на Карабах и въоръжените сили на Армения, които по същество са едно и също нещо, са победени и принудени да отстъпят.
Турция засилва влиянието си не само в Баку, но и в целия регион, контролирайки плътно по старомоден начин търговските пътища от Азия до Европа през Закавказието и по-нататък през Черно море.
Армения, военен съюзник на Русия (!), загуби, беше потъпкана и унизена.
Великобритания, чийто нов ръководител на MИ6, местният аналог на руската СВС, Ричард Мур, беше посланик на кралството в двора на „султан“ Реджеп и дори, видите ли, стана близък приятел с него, получава достъп до така наречения коридор на Нахичеван през Зангезур (историческа част на Армения, и сега това е район Сюник). Според някои слухове англосаксонците са насочили погледа си към зангеланското злато, а „Бритиш Петролиум“ планира да транспортира наскоро откритите каспийски петролни запаси по новообразуван коридор. Като цяло, отново в печалби.
Накратко, погледнато от Русия от този ъгъл, всичко изглежда много потискащо: поредният пробив в руската външна политика в постсъветското пространство и загубата в полза на Великобритания на друг стратегически важен квадрат на голямата шахматна дъска. Всичко е така, но не е така.
Русия разплете сегашната плетеница от противоречия на Карабах с едно волево решение, практически като Александър Велики, който не започва да развързва легендарния Гордиев възел, а го срязва. Разполагането на руски миротворци в Арцах и на руските граничари покрай и най-важното на входа и изхода на Лачинския и Нахичеванския коридори променя цялото разпределение на силите.
Турците, които направиха много, за да започнат войната, са принудени да се задоволят с унизителната позиция на наблюдатели, базирани в Азербайджан, а не в Карабах, и най-важното - пълна забрана за влизане на нейна територия. Това едно.
Британците, които мечтят да изгонят руснаците оттук, са принудени да наблюдават как Русия не само не си тръгва, но и се укрепва още повече (предимно военно) на тази територия, като по този начин придобива стратегическа контролна точка над цялото Закавказие. Да не забравяме и за вече съществуващата руска военна база в Гюмри. Това две.
Азербайджан, шумно празнувайки победата, според мен се оказва главният губещ. Мечтаейки за хърватски сценарий в Карабах, той получи, както казах, втора Южна Осетия. Баку все още не контролира Карабах по абсолютно същия начин, както досега, но сега вече не може дори да мечтае да го завладее веднъж завинаги. По този начин военната операция на Азербайджан само допринесе за завръщането на Русия в този важен регион и при определени обстоятелства за завръщането на този регион в Русия. Това три.
Що се отнася до самите жители на Арцах и онези арменци, които сега в Ереван и други градове на Армения възприемат подписаните споразумения като нищо друго освен капитулация, бих ги посъветвал да не бързат с емоционалните заключения. Настоящото военно поражение на Армения, целият арменски народ може лесно да се превърне в стратегическа победа. Достатъчно е накрая да спрат да слушат поддръжниците на чичо Сорос и да признаят една проста истина: в този свят Армения може да оцелее само в близък съюз с Русия, отхвърляйки вредната многовекторна химера, в идеалния случай като неразделна част от общата съюзна държава. Мой близък арменски приятел го каза така: „Русия или смърт“, няма трети вариант.
Степанакерт вече де факто е последвал този път. Време е Ереван да вземе стратегическо решение. Можем да разчитаме само на вековната мъдрост на арменския народ.