/Поглед.инфо/ Ако искаш мир, готви се за война. Макар и малко халтурна, но тази стопроцентна истина по принуда се споменава все по-често през последните години. Оказа се, че съветското заклинание "Мир на света!" на фона на една напълно мускулеста, дори нападателна външна политика на страната ни от този период, това не беше странен парадокс, а здрава и интелигентна реакция на една уважаваща себе си държава, основана на мъдростта на древните. И такава политика на Москва, макар и не без ексцесии, доста успешно осигури стратегическа стабилност на планетата за половин век.

Какво общо има СССР? Най-малкото това, че руските преговарящи със Запада, така ярко солиращи в първите работни дни на новата година, произлизат от съветската дипломатическа школа. И това е ключът към разбирането на случващото се. И на бъдещето, което се формира точно тези дни в старите европейски столици - Женева, Брюксел и Виена, където тези дни се проведоха трите етапа на консултации по предложенията за сигурност, представени от Москва на заинтересованите страни - САЩ и НАТО – в края на миналата година.

Уви, скептиците бяха прави. Както беше принуден да констатира заместник-министърът на външните работи Сергей Рябков, САЩ и НАТО не са готови да изпълнят ключовите изисквания на Русия: неразширяване на военния блок на изток, съкращаване на инфраструктурата му и връщане към границите от 1997 г.

Освен това никой няма да даде правно обвързващи гаранции на Москва, че ударните системи няма да бъдат разположени в непосредствена близост до нашите граници. И въпреки че окончателното „не“ все още не е казано официално, нашият дипломат не вижда смисъл от продължаване на преговорите.

Рябков нарече позицията на противоположната страна „хитра и двулична“. О, колко е "свежо". Според него "англосаксонската група" все още играе ролята на подстрекател в западната политическа банда. Тоест алиансът между Вашингтон и Лондон, в който последният изглежда е още по-разрушителен. Нямайки сила, сравнима със Съединените щати, но притежавайки амбициите на бивша суперсила, той подбужда и подтиква по-големия си брат към антируски действия. В този случай бездействия. Ах, тази англичанка...

Лидерът на англосаксонската група - САЩ - определя курса на НАТО. Нищо чудно, че генералният секретар на блока Йенс Столтенберг нарече разширяването му „разпространение на демокрацията“. И като пример посочи Югославия, разкъсана на парчета от американски лешояди. Ръководителят на комисията по международни въпроси на Държавната дума Леонид Слуцки изтъкна пагубността на този подход. „Колективният Запад все още не приема достатъчно сериозно предложенията на Москва, които, извинете за прямотата, имат пряка проекция по въпросите на европейската сигурност“, подчерта той.

Но какво общо имат англосаксонците с европейската сигурност? Европа като политически субект тук играе подчинена роля. Столтенберг директно предава на министрите на отбраната на европейските членки на НАТО тяхната воля, изграждайки реалност за военни задачи.

Политическото ръководство на ЕС по-скоро изобразява участие в рамките, възложени му от старшия партньор. Оттук и нахалната реторика на ръководителя на европейската дипломация Жозеп Борел, че Русия е получила „много конкретен отказ“ на исканията си. Силните нямат нужда от емоционално напомпване на изявленията си.

Европейските бюрократи обаче искат да се чувстват възрастни и затова в Брюксел сериозно обсъждат изпращането на някаква мисия в Украйна, която да „обучава високопоставен персонал“ за тамошната армия. Например, ние също можем поне с нещо да повлияем. Все още няма решение дали мисията ще отиде в Незалежная или не, все още не е ясно дори за самия Борел, но как да не надуе бузи за придаване на по-голяма важност.

По-срамно от това са само безкрайните молби на Киев към Запада да не обсъжда бъдещето на Украйна без нея. Но то все пак се обсъжда. Чак дори ни е срам за бившите съотечественици.

Киев по никакъв начин не осъзнава, че тяхната стойност за Запада не е в проявата на независимост, а в това да служат като претекст за антируски действия от страна на сериозни играчи в световната политика. И сега всички преговори бяха изградени около предполагаемото желание на Москва да атакува Украйна. Точно за това те подкрепиха навремето „Майдана“ и поставиха своите хора на необходимите позиции, за да могат по-късно да бъдат използвани. Рябков и другите наши дипломати – Александър Грушко и Александър Лукашевич, които водеха преговори през НАТО и ОССЕ, чуха достатъчно за това през последните дни.

Освен това руските представители ясно увериха своите колеги от Държавния департамент, че няма да има настъпление на стройните танкови колони към Киев. Може да им се вярва. Политическата култура на нашите дипломати е такава, че няма да лъжат и дезориентират врага по този начин.

Защо да правят това, което толкова искат, направо жадуват, опонентите ни? Чакате ни в Украйна? А ние ще отидем в Казахстан. И не като агресор, а като приятел и съюзник. Това е нашият начин. Въпреки че ситуацията в Казахстан не беше обсъждана, този въпрос присъстваше, „беше фон“, както отбеляза Рябков.

Ако нямаше Украйна, тя трябваше да бъде измислена. Няма друга такава безупречна причина за вербалните намеси и натиск на Запада срещу Русия. Така в последния кръг американците използваха Киев по предназначение, заплашвайки, наред с други неща, със санкции срещу лично руския президент.

Налагането на санкции срещу държавния глава е скандална мярка, криеща в себе си и предполагащи разрив на междудържавните отношения, каза Дмитрий Песков. Сергей Лавров беше по-студен. „Американците получават нервен срив“, написа ръководителят на руската дипломация.

В същото време Лавров обеща да отговори не на американското бла-бла-бла, а на реалното развитие на събитията. Разбирането за това как може да изглежда подобна реакция идва от внимателно проучване на стенограмата от интервюто му в програмата „Голямата игра“ по Канал 1 след резултатите от тридневните преговори.

За нашето Министерство на външните работи беше от основно значение да се изпълни „пряката заповед на президента на Русия“. Резултатът от изпълнението на инструкциите там се счита отговорът на САЩ и НАТО, изложен „на хартия“. „След това министърът на отбраната Сергей Шойгу и аз ще докладваме на Владимир Путин“, обясни Лавров.

Споменаването на руския министър на отбраната в този контекст напомня за предварителното обещание на нашата дипломация да даде военно-технически отговор на западния натиск, ако те откажат да разрешат вълнуващите ни въпроси по приятелски начин, с политически мерки.

И ако длъжностните лица, поради високата си отговорност, все още говорят неясно, тогава не е трудно за свободен от подобни задължения публицист да предположи, че можем да говорим за симетрична заплаха за Европа и САЩ, подобна на тази, която беше създадена от Москва по време на Карибската криза от 1961-1962 г.

На практика това може да означава разполагане на руски ударни системи в страните от Централна и Южна Америка: в Куба, Венецуела, Боливия или Никарагуа (Рябков не изключи това), организиране на постоянно наблюдение и дежурство на нашите подводни ядрени дронове в непосредствена близост до източното (и западното) крайбрежие на Съединените щати, разполагането на ядрени оръжия в Беларус и Калининградска област, засилването на военно-техническото сътрудничество с Китай до създаването на военен съюз на двете суперсили. Колко още мерки могат да се измислят.

Има за какво да да се замислят и Вашингтон и Брюксел.

Превод: ЕС