/Поглед.инфо/ Съдбата на Южна Добруджа има пряка връзка с интересите на великите сили пред Втората световна война

Една от най-значимите години в новата история на България, според мен, е 1940 г. Тя е година не само на знакови събития, но ина изпуснати възможности. Още на 5 януари се случва нещо, което разтърсва страната - сключен е търговски договор със Съветския съюз, който може без каквото и да е преувеличение да се определи като животоспасяващ. Защото тогава нашата икономика е била пред колапс. Писахме по тая тема преди няколко години. Вижте как го определя министърът на финансите тогава Добри Божилов: https://duma.bg/neizvestno-sssr-spasyava-ikonomikata-ni-prez-1940-g-n232312.

Другото събитие е завръщането на Южна Добруджа към майката родина. То се използва за политически цели не само от Борис Трети, но и от всеки политически деец в Европа, който се е отъркал по някакъв начин в него, дори от далечните американски щати. Е, лаври има достатъчно за всички мераклии. Но все пак, нека не забравяме нещо, което упорито се премълчава днес - че заради Съветския съюз самият немски фюрер от противник на присъединяването става негов привърженик

А ето как определя отношението на СССР към България тогава в своя доклад Председателятна Съвета на народните комисари и Народен комисар по външните работи В. Молотов на заседанието на Върховния Съвет на СССР на 1 август 1940 г.: “Нашите отношения с България може да се смятат за нормални. Може да се добави, че между Съветскиясоюз и България няма такива противоречия, които биха пречили на по-нататъшното подобряване на отношенията.” Кратко и ясно! Но кой да го чуе?

Днес ви предлагаме изследване на известния руски учен проф. Анатолий Петрович Салков, който завежда катедра по история на южните и западните славяни в Беларуския държавен университет. Той разкрива въз основа на документи непознати и слабо познати моменти от темата за връщането на Южна Добруджа на България. И си личи - пише със симпатия към българската кауза. И нещо любопитно изнася - как българите посрещат известието, че Червената армия е навлязла в Полша през септември 1939 г. Най-кратко казано - с небивал възторг, защото по този начин тя доближавала Добруджа.

Международният и регионалният проблем на Южна Добруджа от началото на Втората световна война до Крайовското съглашение (септември 1939-септември 1940 г.)

(Международная и региональная проблема Южной Добруджи от начала Второй мировой войны до Крайовского соглашжения (сентябрь 1939-сентябрь 1940 г.)

Сборник с материали от IV-та Всеруска научна конференция, 28 април 2017 г., Самара

А. П. Салков

Проблемите на цяла Югоизточна Европа и на Дунавско-Черноморския регион в частност излязоха на преден план в европейската политика. В аналитичната справка на II Западен отдел на НКИД на СССР ”Дунавският проблем” от 16 юни 1939 г. се отбелязва, че придвижването на Германия надолу по Дунавския басейн в желанието й да постави дунавските страни “под икономически, политически и военен протекторат” я превръща в една от най-важните европейски тревоги. При това се е предвиждало пряка връзка на Дунавския проблем с възникването на “утрешната световна война”.

От есента на 1939 г. Москва започва да променя балканските приоритети и проявява повишен интерес към България. Съветско-германският пакт за ненападение от 23 август 1939 г. първоначално предизвиква “недоумение и обърканост” в България. Десните кръгове обаче са били “във възторг от такова сближаване”, тъй като то може да предизвика “дори одобрението на външната политика на България”. Българският посланик в Москва (от 1936до 1939 г.) Никола Антонов на прием при заместника на наркома на външните работи (от май 1939до март 1947 г.) В. Г. Деканозов на4 септември изразява удовлетворението на София и от пакта, и от съветското разбиране за българската заинтересованост “от положително разрешаване на въпроса за Добруджа”.

С началото на Втората световна война България, както съобщава на 6 септември временният отговарящ за отношенията със СССР в София (от април 1938до септември 1939 г.) Н. И. Прасолов, решава да провежда “политика на резервиране и лавиране”. В нота от 16 септември до председателя на СНК (от декември 1930до май 1941 г.) и на наркома на външните работи на СССР В. М. Молотов България заявява своя неутралитет, а на 17 септември в страната ”с небивал подем и ликуване”е посрещнато известието за преминаването на полската граница от страна на Червената армия. В новата обстановка се усилват надеждите на София да се сдобие с Добруджа с помощта на Москва и Берлин. За целта, както се изразява българският посланик в Берлин (от 1938до 1942 г.) Първан Драганов в разговор със съветския политически представител (от септември 1939до ноември1940 г.) А. А. Шкварцев на25 септември 1939 г., “е достатъчно съветският политически представител в Букурещ да заплаши румънците с примера на Полша”. А в Букурещ появата на съветските войски на бившата полско-румънска граница е посрещната с тревога. Румъния, правейки редица изявления за най-строг неутралитет, все пак концентрира на новата съветско-румънска граница три армейски корпуса, при това част от тези войски са били прехвърлени от Добруджа. Едновременно министърът на труда на Румъния Михай Раля още на 29 септември изказва мнение, че България трябва да получи “своето териториално удовлетворение”.

Като демонстрира сближаване със СССР, София разчита да убеди своите съседи, особено Румъния, в необходимосттаот териториални отстъпки. Нещо повече - на този фон България лавира между двете сили: англо-френската и италианско-германската, като все повече се ориентира към последната. Развивайки дипломатическа активност за постигане на ревизионистките замисли, тя обаче не можеда се намеси във въоръжения конфликт в условията на война в Европа. За това пречи не само военната слабост на България, но и отрицателната позиция на Германия, която в случай на военни действия в Дунавския басейн би се лишила от огромен свой пазар. Затова на България й остава другпът - дипломатическо търгуване със съседите за отстъпки от тяхна страна при използване на натиска от великите държави, заинтересовани от това или онова поведение на България. Именно този път избира София.

През есента на 1939 г. България избягва да сключи с СССР договор за дружба. Премиер-министърът (отноември 1935до февруари 1940 г.) и министър на външните работи Георги Кьосеиванов на среща със съветския политически представител в София (от септември 1939до юни 1940 г.) А. И. Лаврентиев на3 ноември отклонява такава перспектива: договорът може “да ускори войната на Балканите”, и “ние не знаем какви са плановете на Съветския съюз за Балканите”. В същото време се обсъжда създаването на нов Балкански блок. В резултат на всичко се изяснява позицията на България - нежелание да влиза в каквито и да било блокове и искане за връщане на границите от 1913 г. А най-вероятната отстъпка към България е могла да бъде ЮжнаДобруджа. Румънскатастрана заявява, че “никога няма да отстъпи Добруджа на България, а може само да обмени население”. Всичко това не изключва безотговорни изказвания. Съветският военно-морски аташе в Гърция (от 1939до 1941 г.) К. К. Родионов с армейска прямота заявява на своя български колега, че СССР “ще помогне в Добруджа с цел да се установи обща граница”.

Официална София от април 1940 г. започва подготовка за връщането на Южна Добруджа, за което помага благоприятната дипломатическа конюнктура. И Берлин с Рим, и Лондон с Вашингтон са заинтересовани да спечелят лаврите за мирно уреждане на българо-румънския териториален конфликт. Предвид на това на тайно съвещание в Министерството на външните работи на България на 4 априле прието специално заключение, в коетокраят се разглежда като най-достъпния за момента обект на мирните български намерения. Министърът на външните работи на България (от февруари 1940до април 1942 г.) Иван Попов разработва програма за връщане на Южна Добруджа.Забележителен диалог имат на 29 май българският и румънският посланици в Париж - Чуканови Роману. Последният изразява убеждение, че трябва да бъде постигнато съглашение с България, като добавя че неговият крал е готов да “отстъпи цялата Южна Добруджа”, освен Силистра и още един-два града.

Междувременно СССР пристъпва към решаване на бесарабския проблем. Осъществява се присъединяването на Бесарабия и Северна Буковина към СССР на 28юни -юли 1940 г. Изплашеният румънски крал Карол II (от юни 1930до септември1940 г.) в предчувствие за нови загуби на 2 юли се обръща кам А. Хитлер, като настоява за “по-тясно сътрудничество с Германия”. Отговорът е неутешителен: Румъния “не може да избегне отказа от територии, населени с унгарци или българи, а не с румънци»..

На фона на краха на Франция (22 юни) и на бесарабската криза Българиясе решава да предприеме практически стъпки по добруджанския въпрос, привличайки вниманието на великите държави и заигравайки с техните противоречия. На 29 юни българският цар Борис III(от октомври 1918до август 1943 г.) предупреждава немския посланик Херберт фон Рихтхофен(от май 1939до юни 1941 г.), че след Бесарабия в Българиязадължителноще започнатискания за връщане на Добруджа. А България, за да избегне опасността от просъветски преврат, трябва да има в това отношение поне германските обещания, иначе новият режим може да получи земите вече от ръцете на Москва. На италианския посланик в София Масимо Маджистрати езаявено, че ако Берлин и Рим продължат да пренебрегват България, тя ще се обърне към Москва за разрешаване на добруджанския спор. Ситуацията явно заплашва с провал влиянието на страните от Железния пакт в България и те започват активни действия. В писмодо Карол II от 15 юли 1940 г. А. Хитлер му дава съвет да се договори на разумна основа и с България, и с Унгария.

Позицията на великите държави по проблема за земите е благосклонна. Посланикът на САЩ в София Джордж Ърл след среща с И. Попов в края на юни докладваза безусловната справедливост на българските искания. В началото на юли СССР уведомява България, че поддържа претенциите й за този край. Британският посланик в България Джордж Рендел също заявява пред Попов признаването на българските прававърху Добруджа, ядосвайки се, че Англия не я е върнала на Българияоще преди две години.

В Румъния обаче престават да говорят дори за предварително обсъждане на добруджанския проблем, но не изглежда възможно да го избегнат. И решаващо значение за проблема Южна Добруджа имат срещите на А. Хитлер и И. Рибентроп в Залцбург с румънския и българския премиери и с оглавяващите министерствата на външните работи - на26юли с ИонДжигурту и МихаилМаноилеску, а на27юли - с Б. Филов и Иван Попов. С Румънияе съгласувано продължение на нейните преговори с България и Унгария за териториални отстъпки. Румънците чуват от устата на Рибентроп, че Германия смята“за напълно оправдани” исканията на България и Унгария към нея. При това, след Първата световна война Румъния е станала ”неестествено голяма” и с това е нарушила съотношението на силите на Балканите. Софияе била информирана, че Германия поддържа претенциите й за този край. Берлин обаче се отказва от българо-румънски арбитраж, като се ограничава с това, че “може само да съветва и помага в преговорите”. Един от мотивите за такава позиция е бил следният. Филов е смятал, че добруджанският въпрос е “по-лек” от трансилванския, тъй като унгарските претенции били “чрезмерни”, а българите “няма да се пазарят и искат само това, което са им отнели с изнудване през 1913 г. без бой”. На Хитлер е представена карта с варианти на границата и са му дадени разяснения.

Москва силно се интересува от срещите в Залцбург. На среща на В. М. Молотов с немския посланик (от 1934до 1941 г.)Вернер Шуленбург на 31 юлиеизяснено, че Германия се е отказала от ролята на арбитър и е посъветвала Букурещ да отстъпи ЮжнаДобруджа. Посланикът добавя, че Румъния и преди е била готова да даде земите, но за това са препятствали Франция и Англия. България е доволна от позицията на Москва. Това следва от реакцията на речта наВ. М. Молотов на сесията на Върховния съвет на СССР, която е изцяло напечатана на 2 август във всички сутрешни български вестници...Попов, койтослед Залцбург информира българските посланици зад граница: немците смятат, че “искането за връщане на Южна Добруджае напълно обоснованно и ще ни поддържат в него”, решава да се застрахова и в Москва. На2 август в беседа със съветския политически представител в България (от юни 1940до септември) А. А. Лаврищев той се изказва радушно за речта на Молотов, и като се позовава на уж предвиждащи се трудности, съобщава, че в преговорите с Румъния България “иска да разчита на ... моралната поддръжка на СССР”.

Проблемът Южна Добруджасе обсъжда на преговори в румънския град Крайова на19 август - 7септември 1940 г. Още в деня на откриването им М. Маноилеску отбелязва пред А. И. Лаврентиев: “въпросът може да се смята за урегулиран”.Преговорите обаче вървят трудно. Особени разногласия предизвиква размерът на отстъпката (румънцитенастояват да запазят Силистра и Балчик). Остри дискусии предизвиква обменът на население. Румънците предлагат задължителен обмен, а българите -доброволен. След товакатоотстъпка румънците издигат задължителното преселване на всички българи и на добруджанските румънци. А българите искат да разпространят доброволния принцип на цялата територия на Румъния. Обсъжда се огромна парична компенсация в полза на Букурещ - в размер на частта от румънския държавен дълг, пропорционален на преминаващата към България територия.Наред с това властният елит на Румъния се бои от най-лошото - ликвидиране на нейната държавност и повторение на съдбата на Полша чрез някаква съветско-германска договореност.

На фонана решенията на ВторияВиенски арбитраж от 30 август за предаване на Северна Трансилвания в състава на Унгария от страна на Румъния, преговорите в Крайова са прекратени в очакване на намесата на Германия. Б. Филов и И. Попов, губейки терпение, са били близко до решение за началото на нахлуване в Добруджа. Политическата гъвкавост на Борис III и острите предупреждения на Берлин предотвратяват такъв авантюристичен сценарий.

На 7септември 1940 г. Крайовското съглашение най-накрая е подписано. Румъния връща на България Кадрилатерата (“Четвъртоъгълник” - територията между градовете Русе, Шумен, Силистра, Варна), тоест цялата територия, получена в Ньой.Тя съставлява 7,7хил. кв. км. с население 378хил.души . Южна Добруджаизиграва своята роля като евентуална компенсация за блоковата ориентацияна България, предопределяйкинейното присъединяване на 1 март 1941 г. към фашистката ос.

Превод Велиана Христова

Цар Борис III в тайните документи на Третия райх 1939 - 1943, Стилиян Нойков, Валентин Радев, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, 1995 г.

Големият успех

На 28 юни 1940 г., след като 24 часа преди това връчва ултиматум на правителството в Букурещ, Съветския съюз насилствено анексира Бесарабия и Северна Буковина. Още същия ден цар Борис, като смята, че с това събитие е настъпил подходящ момент за решаването на Добруджанския въпрос, приема германския пълномощен министър в София барон Херберт фон Рихтхофен, пред когото отново повдига проблема за връщането на Южна Добруджа към България със съдействието на Германия.

[...] Според думите на царя “положението би станало непоносимо, ако България не получи в ръцете си поне една полица. Тогава има опасност от насилствен преврат с бъдещо най-тясно свързване с Москва.”

На молбата на пълномощния министър да му се изпратят телеграфически указания относно това, “какво трябва да отговори на царя”, Рибентроп на 1 юли го уведомява със смътното уверение, че времето за удовлетворяване на българските териториални претенции щяло да настъпи едва след края на войната, когато правителството на Райха щяло да се застъпи за България.

В края на юни по указание на цар Борис - както отбелязва германският държавен подсекретар на външните работи Вьорман - Първан Драганов в Берлин обръща внимание на Вилхелмщрасе, че ако Германия продължава да се дезинтересира от решаването на Добруджанския въпрос и ако не даде уверение, че “признава за основателни българските искания относно Южна Добруджа” и че в даден момент ще съдейства за тяхното осъществяване, то под натиска на общественото мнение същестува особена опасност България да получи Южна Добруджа “като подарък от ръцете на Съветския съюз, а не от Германия”.

[...]Междувремено обаче очевидно в резултат на декларацията на съветското правителство, че признава за справедливи българските териториални претенции към Румъния и че ще се застъпи за тях, както и поради реалната възможност с това да се усили съветското влияние в България, настъпва рязка промяна в позицията на Германия. На 27 юли Хитлер в присъствието на Рибентроп приема в своята планинска резиденция в Оберзалцберг в Баварските алпи българска правителствена делегация начело с министър-председателя Богдан Филов, на когото недвусмислено заявява, че намира за основателно българското искане за връщане на Южна Добруджа и че то по никакъв начин не може да се превърне в предмет на пазарлъци. На 30 юли Вайцзекер по нареждане на Рибентроп телеграфира на германския пълномощен министър в Букурещ да уведоми в почти ултимативна форма румънското правителство, че “фюрерът смята връщането на Южна Добруджа в границите от 1913 г., включително Силистра и Балчик, за едно изключително порядъчно и справедливо решение, с което румънците би трябвало да се съгласят без протакане.

По нататък в доклада си Рихтхофен отбелязва изразеното от цар Борис съмнение “дали румънците са действително склонни да си уредят нещата с България” и дали те ще отстъпят Силистра. Спекулирайки умело с предложената от Съветския съюз подкрепа и като намеква за комунистическата агитация в страната, цар Борис изтъква, че за него било невъзможно да заяви на българския народ, че се отказва от Силистра в момент, когато “всеки ден се усилвала пропагандата, която искала да внуши на народа, че България може да получи чрез Русия цяла Добруджа” - както се изразил неотдавна съветският пълномощен министър в София.

За да подбуди Берлин към по-активни действия с оглед спешното решаване на Добруджанския въпрос, цар Борис в разговора си с германския посланик в Турция Франц фон Папен, който на път от Германия за Анкара се отбива за кратко време в София, между другото явно тенденциозно споменава, че английският пълномощен министър Джордж Рендъл го информирал за съгласието на своето правителство Южна Добруджа да бъде върната на България. На 4 август фон Папен телеграфически уведомява Вилхелмщрасе за тази получена от царя информация. По-късно и Чърчил изразява благосклонното си отношение по въпроса с думите: “Лично аз винаги съм смятал, че южната част на Добруджа би трябвало да се върне на България.”

Естествено правителството в Берлин не може да не се съобрази със създадената ситуация, ако не иска да намали чувствително, дори да загуби влиянието си и да урони своя престиж в България.[...]

* Черно на бяло