/Поглед.инфо/ Крайчецът на завесата пред Парижката мирна конференция, която все още не е докрай открехната, днес се повдига за един интересен въпрос. Известно е, че още преди векове Англия всеотдайно защитава гръцките интереси, преди всичко заради това, че на кучето пазач на морския път през Средиземно море към Индия се полага и някой друг кокал. И много често кокалът е България, особено след Руско-турската освободителна война.

Но се оказва, че на Парижката мирна конференция през 1946 г. подкрепата й не е всеотдайна. Най-вече по отношение на исканите от гърците репарации от победенаБългария като сателит на Хитлер.И британците, подобно на Вишински, дори осмиват гръцката лакомия - разбира се не така публично и безмилостно като Вишински, а под „сурдинка”, но в документи, които показват като че ли и симпатия към България. Да речем смехотворните искания на гърците да се броят дивите зайци в Северна Гърция, коитосъщо били пострадали от българската окупация и за тях трябвало да получат репарации.

Доцент д-р Стоян Пинтев в своето изследване, което ви предлагам със съкращения днес, обстойно разнищва въпросителните около споровете за репарациите на Парижката мирна конференция. За отбелязване е, че той го е направил още преди 1989 г. и БАН го публикува в своето издателство и не се разграничава езуитски от него.

„Английските представители в София предла­гат да бъде направен нов опит за въздействие върху Атина за редуциране на претен­циите й. Нещо повече, „тяхната оценка на общите загу­би, причинени от войната в Македония и Тракия, изглежда вече заблуждаваща"…

„Техният (на гърците — б. а., С. П.) лист беше базиран на таки­ва пресмятания като преброяването, претендиращо да бъде абсолютно точно, на броя на зайците в Северна Гърция преди влизането на българите там".

„…В Атина обаче посрещат твърде остро английските призиви за умереност и ги преценяват като поставящи под съмнение понесените гръцки щети.”

Англия и репарациите за Гърция в Мирния договор на България

Стоян Пинтев

[… ]В края на 1944 и началото на 1945 г. между България и Югославия се обменят мнения относно създаването на българо-югославска федерация, малко по-късно, след като този проект загубва актуалността си, на дневен ред се поставя въпросът за подписването на българо-югославски договор за дружба и взаимопомощ. За­падните съюзници на Съветския съюз излагат и активно поддържат редица аргумен­ти против подобни перспективи като един от тях, в сила и за двата случая, е, че „Ние (Форин офис — б. а., С. П.) също така сме заинтересовани да видим, че гръц­ките репарационни искания срещу България са удовлетворени. Като резултат от българо-югославския пакт вероятно ще бъде даден приоритет на югославските ис­кания пред тези на Гърция. В действителност това вече става и тенденцията ще нарас­не след сключването на официален договор. България ще бъде стимулирана да даде удовлетворение на Гърция, ако Великите сили недвусмислено заявят, че на България не ще бъде оказана помощ и не ще бъде позволено да прогресира по пътя на въз­становяването, докато не покаже истинско желание да изпълни всички клаузи на примирието, включително плащането на репарации на Гърция и реституции на гръц­ка собственост".

Натискът, който западните съюзници се опитват да упражняват далеч не е до­статъчен за решаването на въпроса поради обстоятелството, че главният факторв това отношение е Съветският съюз, тъй като по силата на подписаното прими­рие СКК (Съюзната контролна комисия - Хр.Г.)функционира под съветско ръководство. Разбира се, това ръководство (а и съветската страна като цяло) по принцип не е против предаването на стоки от първа необходимост от България на Гърция. За това говори фактът, че в прото­кола към примирието фигурира изрична клауза, а по време на Потсдамската кон­ференция, състояла се през лятото на 1945 г., лично Сталин заявява, че България е причинила значителни щети на Гърция и Югославия и тя трябва да бъде наказана за това. Примирието предвижда плащането на репарации от българска страна и Съ­ветският съюз, заедно с другите Велики сили, ще контролира изпълнението на това задължение.[… ]

Въпреки че Гърция и Югославия са поставени на едно равнище по отношение изпращането на храни и други стоки от страна на България, трудно би могло да се очаква, че подобно равенство ще съществува и на практика, особено като се има предвид, че през 1945 г. режимът в Атина е критикуван сериозно от съветска страна за своята вътрешна и външна политика. Що се отнася до непрекъснатите настоява­ния от английска и гръцка страна за бързо изпълнение на т. 1 от протокола към примирието, трябва да се има предвид и едно друго обстоятелство, подчертано от самите англичани.

В началото на 1945 г. ген. Бирюзов информира западните си колеги в комисия­та за изпълнението на клаузите на примирието и между другото изтъква, че от бъл­гарска страна са предадени на гърците 400 коня, а нови 240 са събрани в Кулата и са подготвени за предаване. Английските военни власти в Гърция предлагат конете да бъдат закарани с кораб до Солун, защото „предаването на границата е невъзможно в момента, тъй като ЕЛАС контролира всички гранични области и неизбежно ще си присвои конете". От икономическата секция към английската част в СКК по този повод през март 1945 г. се отбелязва: „Предвид неотдавнашните несигурни условия в Гърция може би е щастливо стечение на обстоятелствата, че досега никакви кон­кретни предложения не са направени от русите, тъй като би било изключително неудобно, ако бяхме принудени да отложим приемането на всяко твърдо предложение за реституции. [… ]

В съвсем общ вид вече бе посочено, че в края на 1944 г. от гръцка страна започна връчването на многобройни листи, съдържащи искания, за които съвсем определено може да се твърди, че са нереално високи. Като пример в това отношение може да се посочи листата от септември, в която между другото се настоява на Гър­ция да бъдат предадени целият български военен и търговски флот, цялата авиация, значително по обем железопътно оборудване и пр. Тези искания са оценени дори от англичаните като твърде преувеличени и не без известна ирония в документ по този повод се отбелязва: „Техният (на гърците — б. а., С.П.) лист беше базиран на таки­ва пресмятания като преброяването, претендиращо да бъде абсолютно точно, на броя на зайците в Северна Гърция преди влизането на българите там".

Подобна оценка е изказана от английска страна (разбира се, не на най-високо равнище) и пред гръцки представител, който се е занимавал с репарации след Пър­вата световна война и последният я споделя напълно. Във Форин офис смятат, че сума от порядъка на 50 млн. долара е разумната граница, до която трябва да се прости­рат гръцките репарационни искания, а представители на някои финансови ведомства, като Съкровището например, я смятат „... по-скоро за висока, отколкото за ниска" и подходяща най-вече за стартова база в евентуални преговори.

В края на краищата във Форин офис решават, че посочената сума е приемлива, а две съображения се изтъкват като съществени за възприемането на тази постанов­ка. Първото е, че България не би могла да плати повече, а второто е увереността, че Съветският съюз не ще се съгласи тази граница да бъде надхвърлена. В този дух (без второто съображение) е изпратена и препоръка до кабинета в Атина. Освен това англичаните очертават в общ вид направленията, в които могат да се насочат гръцките искания. Според тях не е уместно да се настоява за релсов път, строител­ни машини, земеделски инвентар, строителни материали, петрол и пр. Същото се отнася и за търговския флот и гражданската авиация. Може да се формулират иска­ния за 50 локомотива, 100 пътнически и 1000 товарни вагона, 300 камиона и др., както и за дребен и едър добитък в порядъка на 100 хил. овце, получавани на все­ки шест месеца в продължение на три години, 20 хил. свине, 20 хил. крави и зърне­ни храни за 500 хил. до 1 млн. лири стерлинги - в продължение на 5 години.

В Атина обаче посрещат твърде остро английските призиви за умереност и ги преценяват като поставящи под съмнение понесените гръцки щети. От Лондон е изпратено обяснение, че гръцките искания са преценени като много високи не по отношение на понесените щети, а във връзка с възможностите те да бъдат задоволени от България, но и този път като граница на претенциите на южната ни съседка е посочената цифрата 50 млн. долара.

Трудно би могло да се каже доколко англичаните обвързват въпроса за репарациите единствено с икономическите и финансовите условия в България и съветската позиция и дали те (въпреки официално изразеното до Атина становище) не смятат, че понесените от Гърция щети в резултат на присъствието на българска армия и администрация на нейна територия не са толкова значителни. Но в споме­натата официална английска постановка има два съществени момента. От една стра­на, се вижда, че не пълният размер на понесените загуби така, както е поднесен от гърците, ще служи като основа за определяне размера на репарациите. Става не по-малко ясно и друго, а именно, че нито инвестициите, които са направени от бъл­гарската администрация в Беломорието през 1941 — 1944 г., нито оставените след нейното и на армията изтегляне имущества там, нито участието на България във войната срещу Германия и свързаните с това материални и човешки загуби ще бъдат взети предвид, щом като въпросът се свежда единствено до способността на нашата страна да плаща. От английска страна това игнориране на българските аргументи продължава до окончателното изготвяне на мирния договор и е пречка да бъде ус­тановена една, макар и приблизителна, но справедлива и отговаряща на действител­ното положение на нещата сума, която България трябва да плати.

Вече бе посочено, че съветската страна е готова да приеме и обсъди някои гръцки претенции, без разбира се, да отговори на крайностите в тях. През август 1945 г. заместникът на Молотов Андрей Вишински уведомява английския шарже д'афер в Москва, че съветските ръководители са готови да проучат въпроса за бъл­гарските доставки за Гърция, след като такива бъдат връчени от страна на Атина до СКК в София. Подобни искания са връчени, по-точно част от тях, защото от гръц­ка страна са подготвени няколко документа, чието съдържание в общи линии е след­ното, ако се опрем на информацията, изпратена от София до английското военно министерство: 1. Списък на хранителни продукти на стойност 2 млн. лири стерлин­ги по т. 1 от протокола към примирието, без обаче вносителите да знаят по какви цени е образувана тази сума. 2. Списък на собствеността, която подлежи на рести­туиране, оценен от авторите на тази информация като „огромен". 3. Друг лист, включващ различни хранителни стоки, въглища, дървен материал на стойност 20 млн. лири стерлинги, като освен това е направена уговорката, че в бъдеще могат да бъдат направени допълнителни искания. Английските представители в София предла­гат да бъде направен нов опит за въздействие върху Атина за редуциране на претен­циите й. Нещо повече, „тяхната (на гръцките — б. а., С. П.) оценка на общите загу­би, причинени от войната в Македония и Тракия, изглежда вече заблуждаваща", се чете в документа, съставен от същите представители. Това, разбира се, са изводи за вътрешна консумация. По време на срещата с министъра на външните работи Петко Стайнов британският политически представител Бозуел заявява, че незадово­лителното състояние на въпроса за българските доставки за Гърция би могло да пред­ставлява допълнителна пречка за сключването на мирния договор.

Исканията, изложени от гръцка страна, не са уважени от Бирюзов, защото не са официално заверени от кабинета в Атина. Освен това съветските представители в СКК предлагат да бъде връчено едно официално искане като основа за дискусии, а не гръцките претенции да бъдат излагани на части, както това се прави до този момент. В края на ноември 1945 г. гръцката мисия за свръзка пристига от Атина в София, но вместо едно окончателно искане гръцкото правителство изпраща в Со­фия списък на щетите, нанесени от България на Гърция. Според този списък тяхна­та обща сума възлиза на 700 млн. долара. Документът е връчен на СКК, но е съв­сем ясно, че той не би могъл да бъде приет като основа за дискусии, защото ако от съветска страна е демонстрирала готовност за удовлетворяване на някои гръцки нужди според протокола към примирието и извършването на известни реституции, никакви шансове нямат опитите да се пренася въпросът на плоскостта на понесените тотални загуби.

Дори и сам ген. Оксли подчертава, че съветските военни власти в България пола­гат сериозни усилия да посрещнат гръцките искания за реституции. И въпреки че лич­но той е пледирал нееднократно пред съветските си колеги в интерес на Гърция, в лични разговори с отговорни представители на Форин офис неговото мнение в някои моменти са доближава до съветската позиция. Той смята, че преди да започне изпълнението на доставки за Гърция, трябва да бъдат уточнени техният вид и количеството и едва тогава да се настоява за изпълнение. Англичаните също така виждат сериозна пречка за подобно развитие на нещата в наличието на многобройни гръцки листи с искания, които затрудняват постигането на съгласуваност между съюзниците как­то по въпроса за доставките, така и по отношение на реституциите.

Трябва да се подчертае, че от българска страна не е възприета линия на пълен обструкционизъм по отношение на тези от задълженията, които според примирието тя има към Гърция. През есента на 1945 г. П. Стайнов представя пред СКК листи с открито в България и след това идентифицирано гръцко имущество. Ръководители­те на комисията нареждат да се направят допълнителни проверки и при евентуално откриване на допълнителна гръцка собственост тя да бъде събрана в no-големите административни центрове, за да бъде достъпна за представителите на съюзниците. Що се отнася до откритата собственост, тя се състои според изнесеното от Стайнов от бижутерия на депортираните в Германия евреи от Беломорието, предмети на бита и пр. В това отношение има и един интересен факт. Дори и гръцките представители, които имат достъп до СКК, допускат възможността част от гръцкото имущество, на­миращо се в България, да е изнесено от германците и по време на неговото транспор­тиране по различни причини да е останало на нейна територия. От друга страна, нито гърци, нито англичани са склонни да върнат изоставената в Гърция българска собст­веност, какъвто например е случаят с немалък брой риболовни кораби в Кавала. Освен това, когато е налице собственост, за която има и най-малък повод да се пред­полага, че е гръцка, англичаните са на страната на Атина. Много показателен в това отношение е епизодът с известен брой вагони и локомотиви, открити през есента на 1944 г. на гара Кулата.

От гръцка страна веднага е заявено, че споменатият железопътен състав е нейно притежание. По настояване на ген. Оксли (и действия на най-високо равнище на английската дипломация в Москва) за Кулата заминава комисия, в която участвуват съветски, американски и английски представители, както и български официални лица. След направената проверка се установява, че от 31 локомотива 26 са български, 4 - немски и 1 е без знак за собственост, а от вагоните 1032 са български, 185 — германски, 20 — френски, 4 - белгийски, 1 - унгарски, 5 — италиански, 9 - чехосло­вашки, 11 - гръцки, 11 - югославски и 2 — турски. На основание на подписания от тримата представители акт Вишински пише на 11 март 1945 г. на английския шарже д'афер в Москва: „От общия брой локомотиви, вагони и товари, станционирани в Кулата, които, както е заявено във Вашето писмо, са гръцка собственост, на практика само 11 принадлежат на Гърция. Следователно предложението, съдържащо се във Ва­шето писмо за връщането на локомотиви и вагони на Гърция като нейна собственост, може да се приложи само до тези 11 вагона, като инструкции за предаването им на Гърция са дадени на председателя на Съюзната контролна комисия".

Разбирайки, че искането за връщане на въпросния железопътен инвентар не мо­же да бъде подкрепено с аргумента на собствеността, англичаните предлагат компро­мисно решение, т.е. половината от вагоните и локомотивите да бъде предадена на Гърция, а другата оставена на България. Доводите, които се изтъкват в подкрепа на такова решение, са, че в Средиземноморския район се чувства остра липса на железопътни състави и това се отразява на воденето на войната в Италия. Не е без значение и обстоятелството, че осъществяването на подобен вариант „.. . ще намали нашите задължения към Гърция . . .", както се посочва в телеграмата от военното министер­ство до британските военни представители в България. Гърците от своя страна твърдят, че тези вагони са взети от тяхната железопътна система, тъй като при осъществяването на трафика между различните европейски страни гръцки вагони на свой ред са останали в тях, вкл. и в България. По време на Парижката мирна кон­ференция гръцките делегати настояват отново да получат български железопътен състав, но и този път неуспешно.

В края на 1945 г. по време на срещата на външните министри на Съветския съюз, Съединените щати и Англия в Москва западните съюзници се опитват за пореден път да постигнат нещо за Гърция в смисъла на изложеното, но и този път не се стига до положителен за тях резултат. Трябва обаче да се подчертае, че тези действия не заемат съществено място в работата на срещата, тъй като тогава се обсъждат далеч по-мащабни проблеми.[…]

Работата по изготвянето на мирните договори през 1946 г. започва със заседанията на заместник-министрите на външните работи на четирите държави, провели над 50 срещи в Лондон и Париж за периода до април.[… ]

Парижката мирна конференция е открита на 29 юли 1946 г. и в продължение на повече от два месеца извършва значителна работа по мирните договори с петте бивши сателити на Германия. Както би могло да се очаква, отстрана на Гърция е предприе­та широка пропагандна кампания в подкрепа на нейните териториални, репарационни и други претенции към Италия, България и Албания, като, разбира се, за изложение­то интерес представляват най-вече исканията към нашата страна.

Въпросът за България се предлага на вниманието на конференцията почти в самото начало на нейната работа, като особено активен в това отношение е водачът на гръцката делегация, министър-председателят К. Цалдарис. В своето изказване на 3 август, по време на шестото пленарно заседание, той засяга икономическите и териториалните аспекти на мирните договори с България и с Италия, а известно време след това от гръцка страна са връчени меморандуми, в които с най-черни краски е обрисувано положението в Беломорска Тракия, създало се в резултат на включване­то на тази област в границите на България. […]

Напълно противоположна, както вече бе посочено, е линията на гръцката деле­гация и в подкомисиите на конференцията. Стремейки се да изтръгне колкото се мо­же по-големи репарации, гръцкият представител в икономическата комисия за Бал­каните Политис развива широка дейност в това отношение. Надълго и нашироко той се стреми да покаже колко голяма е вината на България за участието й във войната, колко огромни са щетите, нанесени от нея на Гърция (твърди се, че тези щети въз­лизат почти на 1 млрд. долара), колко незасегната е българската икономика от воен­ните действия. Изводът е, че България може да плати значителни репарации. Нещо повече, гръцката делегация стига дотам, че внася поправка към чл. 20 (третиращ репа­рациите), в която се предлага от този член да отпадне пасажът, в който е отразено българското участие във войната срещу Германия и произтичащата от това постановка; че репарациите трябва само частично да компенсират нанесените щети. Раз­бира се, гръцката делегация е принудена да оттегли тази поправка, след като съвет­ският представител Герашченко и американският Торн заемат отрицателно станови­ще по нея.

Тъй като и двете страни се стремят да предложат изгодни за тях факти и постановки, необходимо е да се обърнем към трети, неутрални източници. Особено ако то­ва са официални британски представители, не ще има никакво основание за обвине­ние в пристрастие към България.

Става въпрос за рапорт на британския генерален консул в Солун за обиколката му в Източна Македония и Тракия за времето от 8 —11 март 1945 г., т.е. само четири месеца след изтеглянето на българските войски и администрация оттам. Според кон­сула пътуването по пътищата не представлява каквато и да е трудност, защото тях­ната повърхност навсякъде е по-добра, отколкото би могло да се очаква. От Серес нататък практически не са забелязани признаци на вдигнати във въздуха мостове или повредени пътища. Железопътната линия също така функционира в намалена степен от Родополис до Александрополис, като се използва лигнитът от Серес като гориво. В Източна Македония и Тракия комуникациите и обществените сгради са останали в голямата си част незасегнати, като главните материални щети, нанесени от българска­та окупация, са разрушени къщи в някои планински села и изземването на добитък, впрегатни животни и селскостопанска продукция. Условията, обобщава консулът, са все пак много по-благоприятни за бързо икономическо възстановяване, откол­кото в Западна Македония, която през по-голямата част от окупацията на Гърция е под немски контрол.

По-нататък в документа се изтъква, че българската валута продължава да е единственото средство за размяна и за разлика от твърде девалвираната драхма тя запазва своя курс. Посочва се, че в областта около Александрополис (Дедеагач) Димотика и Комотини са възникнали трудности от невъзможността да се търгува с България и Турция. Споменава се, че в Драма са останали 2 200 000 оки жито след изтеглянето на българските войски. В Кавала — 8 500 000 кг тютюн, за който се казва, че е закупен от българското правителство според гръцки търговци на неиз­годни цени (но все пак закупен, а не ограбен - б.а., СП.). На едно място в докумен­та се посочва, че кметът на Драма се е оплаквал от гладуване по време на българска­та окупация. Но на друго място в рапорта се казва, и то когато става въпрос за За­падна Македония, че „овцете и добитъкът са навсякъде многобройни и по-голяма част от земята се обработва". Обобщаваща оценка е „Гладуваща Гърция, доколкото Македония и Тракия са засегнати, не е реалност и служителите на УНРА са поразени от почти пълното отсъствие на случаи на недохранване".

Към това няма какво да бъде прибавено, освен пак да се припомни, че такава е картината само четири месеца след българското оттегляне и тя едва ли потвърждава гръцката версия за пълно ограбване и разрушение. Разбира се, тези редове не означават, че се възхвалява политиката на българското монархофашистко правителство в Беломорието. Безспорно извършени са и отрицателни актове, като по-късно виновниците за тях са осъдени от Народния съд. Но тъй като от гръцка страна се говори единствено за щети и разрушения, когато се оценява политиката на българските правителства до 9 септември 1944 г., нужно е да бъде посочено, че подобна оценка е тенденциозна и невярна.

На 4 октомври 1946 г. в икономическата комисия за Балканите и Финландия се разгръщат оживени дебати по българските репарации. Началото поставя гръцкият представител, който иска за своята страна 150 млн. долара (по-късно цифрата е увеличена на 200 млн.), които трябва да бъдат изплатени в срок от шест години, като и този път той си служи с вече познати аргументи. Гръцката позиция е атакувана от югославския представител, който предлага една обща репарационна сума (за Гър­ция и Югославия) от порядъка на 25 млн. долара, като прави аналогия със съответ­ната клауза в мирния договор за Италия. Американският делегат взима за основа репарациите, които трябва да плати Румъния, възлизащи на сумата 300 млн. долара. Според него 1/3 от румънските репарации би била справедлива сума за България и той предлага 100 млн. Съветската страна прави предложение с три подточки, от които най-съществената е, че подкомисията изобщо не трябва да определя репарационна сума.

След продължителни дебати се пристъпва към определяне на общата сума чрез гласуване. Гръцкото предложение за 200 млн.,както и югославското за 25 млн. са отхвърлени, като подобна е съдбата и на съветското искане. Възприето е английското становище, че сумата, която България трябва да плати на Гърция и Югославия, да бъде от порядъка на 125 млн. долара. След това е уточнена и техническата страна по изплащането на репарациите и източниците, от които ще бъде формирана посочената сума.

По време на обсъжданията в икономическата комисия българските представители на конференцията полагат значителни усилия за намаляване на репарациите. Подготвен е меморандум, в който наред със споменатите вече факти относно заслу­гите на България във войната, обстоятелството, че нашите войски влизат в Гърция след немските, състоянието на българската икономика и се обръща внимание и на един много съществен момент. Това са вложените инвестиции от страна на българските правителства преди 9 септември 1944 г. за подобряване на железопътния транспорт, пътищата, за строеж на обществени сгради и пр., които представляват една твърде внушителна сума. При дискусиите в комисиите и на пленарните заседания делегати­те от приятелските на България страни засягат първите три пункта, често гръцките претенции се отхвърлят на основата на данни от официални гръцки статистически до­кументи, на други твърдения аргументирано е доказана тяхната несъстоятелност. Четвъртият пункт не само не получава необходимия акцент, но с изключение на изяв­лението на българския делегат Иван Стефанов изобщо не се засяга в изказванията. Обратното, разбира се, не би имало някакво съществено значение за решаването на въпроса, но би показало пред международното обществено мнение (както се вижда от работата на конференцията, нейното значение в голяма степен се изчерпва с въз­действието върху тази категория), че твърденията, използвани от гръцката диплома­ция за пълно опустошаване на окупираната от българските войски Беломорска Тра­кия през време на войната, търпят много сериозна критика.

След приключването на работата на икономическата комисия за Балканите и Финландия обсъждането на клаузите на мирния договор за България продължава по време на пленарните заседания. И тук в общи линии картината е подобна на тази в подкомисията - делегатите на Съветския съюз, Украйна, Белорусия, Югославия смятат сумата от 125 млн. за много голяма, докато гръцките представители, подкре­пяни главно от Англия и някои страни от британската общност, я намират за подходяща. В подкрепа на тази цифра се изказва и американският делегат. От друга страна обаче, Вашингтон не е склонен да подхранва илюзии у гръцкото правителство относно възможността по-късно Съветът на външните министри да увеличи тази сума, нещо, за което в Атина все пак се надяват. Това недвусмислено е подчертано от страна на американския държавен секретар Бърнс по време на разговор с видни гръцки политически дейци, състоял се на 7 октомври 1946 г. […]

Може да се каже, че разглеждането на българските репарации започва отново, тъй като някои предложения по време на конференцията, по-специално английското и югославското, служат само като отправна точка за твърде дългите преговори между външните министри на СССР, САЩ, Англия и Франция. В хода им още в самото начало се очертават двата полюса на въпроса за българските репарации — Съветският съюз и Англия.

Още в началото на дискусиите английският външен министър Бевин декларира, че оценява сумата от 125 млн. като разумна и приемлива. От своя страна Молотов, имайки предвид югославската идея за 25 млн., подчертава, че ако се възприеме ан­глийското становище, ще се стигне до куриозното положение на дадена страна да се изплатят репарации, по-големи, отколкото тя самата иска. По-нататък Молотов из­тъква помощта, която България е оказала на съюзниците, подчертава факта, че стра­ната не е способна да плати такива големи репарации смята, че българските репара­ции не трябва да надхвърлят 30 млн. долара. Американският държавен секретар пра­ви по същество компромисно предложение, според което България трябва да плати 62,5 млн. на Гърция, в съответствие с препоръките на конференцията, а Югославия да получи 16 млн., така че общата сума да бъде 78,5 млн.[…]

При това положение двете главни страни в преговорите, англо-американската и съветската, са изправени пред проблема да защитават съответно интересите на Гър­ция, Италия, Югославия и България.

Ако бъде проследен обаче ходът на преговорите, ще се види, че очертаването на двата главни фронта е твърде относително. Независимо от факта, че по редица проблеми от работата на сесията становищата на Бърнс и Бевин са близки по въпроса за ре­парациите, засягащ България, Югославия, Италия и Гърция, акцентът на техните уси­лия е поставен на различни места, без, разбира се, подобна постановка да се абсолютизира. Така например, докато Бевин е заинтересован най-вече от възможно по-пъл­ното задоволяване на гръцките искания за репарации, Бърнс е особено чувствителен, когато става дума за сумите, които трябва да бъдат отделени за репарационни пла­щания от Италия. Съветският съюз от своя страна е заинтересован да постигне по-големи репарации за Югославия и да намали българските за Гърция.[…]

Аргументите, използвани в дебатите, са по принцип същите, както по време на Парижката конференция. И сега от съветска страна се подчертава значението на българския принос във войната и се използва заниженото югославско искане, за да бъде намалена стойността на българските репарации. Не трябва обаче да се смята, че този „югославски прецедент" е неотразим аргумент. Доказателство за това е изложеното вече, а и самият Бърнс заявява на Молотов, че има информация за намерението на Югославия да се откаже изобщо от репарации от България.

С напредването на работата на Съвета на външните министри се вижда с колко много други проблеми се преплита въпросът за българските репарации. Това са репарациите от договора с Унгария, корабоплаването по Дунав, проблемите за компенса­циите, а в някои моменти акцентът е поставен върху италианските плащания за Юго­славия. В тази светлина Молотов предлага италианските репарации за Гърция и Юго­славия да бъдат съответно 100 и 150 млн., а тези от България — съответно по 20 млн. долара. […]

Изглежда тази размяна на мнения не е останала без последствия, защото в хода на дискусиите Бърнс прави предложение, което в края на краищата става основа за окончателното решаване на въпроса за репарациите. Според неговата схема Югославия трябва да получи 25 млн. повече от предвиденото на мирната конференция, а Гърция — 45 млн. (или със също толкова повече от предложената от Молотов сума за изплащане от България).[…]

Колкото повече външните министри се приближават към края на своята работа толкова по-често в дискусиите те си служат с ясния и точен език на цифрите, изоста­вяйки на заден план използваните до този момент аргументи. […]

* * *

От предшестващите страници става ясна ролята на Англия както за изпълне­ние на някои клаузи от примирието, така и за определяне на репарациите в мирния договор. Тя подхожда към последното дълго преди края на 1946 г., настоявайки още по време на преговорите за примирие, за включване на такива постановки в него, които биха ограничили възможностите на българското правителство да настоява за справедливи репарации. Примерът с непризнаването на България правото на съвоюваща страна е много показателен в това отношение. И докато англичаните отстъпват по редица въпроси по отношение на България, във връзка с репарациите провеждат една последователна, но за разлика от гърците много реалистична политика за техния раз­мер. Разбира се, този реализъм се подхранва най-вече от подхода на Съветския съюз, факт, твърде често признаван от самите англичани. […]

„Българо-английските отношения в ново и най-ново време”. Българска академия на науките, Институт за история, издателство на БАН, 1987 г.

* Черно на бяло