/Поглед.инфо/ Ще дойде денят и той е съвсем близо, когато ще се наложи и в България да се решават много сложни и съдбовни проблеми, а няма да има кой да й помогне. Тя ще бъде изправена пред огромни отговорности, които не ще да понесе. Защото този път на помощ няма да й дойдат идеологиите, измежду чиито идеи обикновено се избират решенията и пътищата в историята.
Още по-страшно е, че заради коварството на либерализма и безотговорността и предателството на левицата и социализма класите бяха обявени за ненужни и изчезнали, а класовата борба нагло отречена и заклеймена като провокация пред диктатури и насилия. Кого тогава представлява властта и от чия позиция ще събира сили и воля, за да спасява държавата?
Тогава ще се развилнеят бунтовниците и революционерите. Те ще се намерят лесно и бързо, но тяхното поведение няма да бъде осмислено и насочвано от градивни идеи и принципи. Затова тези хора ще се почувстват напълно свободни и охотно ще приемат в себе си бесовете, които ще ги озверят и ожесточат, за да се отпушат разрушителните им сили. Ще стане страшно и ще се пролее ненужна кръв и ще се дадат безсмислени жертви.
Кръв и жертви ще има, ала нищо няма да излезе от подобни бунтове и революции.
Тогава ще се види и осъзнае колко лъжовни и коварно подли са били тези либерални тези и теории, които отрекоха класите, класовите борби и ненужността на идеологиите в новия свят. Ще бъде обаче късно, за да се поправят грешките и да се настройват социално политическите чувства и настроения, за да бъде сменена системата, а не да се разруши мирния живот и се възбудят губителните страсти.
Светът, и по-конкретно България, е изправен в очакването да бъде променен и спасен от нов модел на социално икономическо и политическо устройство и с насоки на развитие. Тогава ще е пределно ясно, че пътят надясно е вече гибелен и по него ще продължават да вървят само политическите и социалните самоубийци.
Пътят в ляво обаче няма да се вижда или едва-едва ще се очертава, поради което малко на брой народи и държави ще го забележат, за да тръгнат по него. Няма да има авторитетен политически ляв субект, който да каже какво да се прави и да организира и поведе недоволните и готовите да градят нов свят.
Светът трябва да се промени, но тази му потребност може да го разруши напълно, щом няма идеи, идеолози и водачи!
Тогава?
Тогава напред ще излязат тези, които могат само да рушат, да воюват, да викат и заблуждават, че силната им ръка ще спаси държавата. Хората ще им повярват, защото няма на кого другиго да вярват и след кого да вървят. А толкова желаят и настояват да се излезе от безизходицата.
Това е времето на фашизма!
Фашизмът е последното и единствено убежище на т. нар. “демокрация”, най-висшата нейна “европейска ценност”! Капиталът ще им излее несметни пари, за да докажат, че те са единствените и че само те са в състояние да спасят системата и успокоят хората.
Нещо подобно се случи у нас през 2022 г., но без да се достига до крайността на “последното убежище на демокрацията”, защото тогава бе необходимо да се отбележи тенденцията и способността на капитала да прави това, което на него му е нужно. Както и да поправи грешките си на избора на “модела Борисов”. Хора като Борисов вече бяха напълно изхабени, безполезни и дори вредни, защото нито бяха образовани, нито можещи, нито знаещи, нито дори възпитани и поносими, за да стоят начело на държавата.
Но грешката “Борисов” бе заменена с грешката “ППДБ” и еничарите, които ги съставяха и ръководеха. Тези политически пигмеи не успяха да използват политическия подем у недоволните и да го вместят в осъществяването на градивни планове и решения. Те дори могат да се бъдат определени като политически лумпени и спекуланти, които се оплетоха като пилета в кълчища и бързо провалиха и изгубиха онова, което даром им бе дадено, за да вземат властта и преодолеят трудностите на държавата.
Провалът им бе гръмогласен и България отново се завъртя в въртележката на политическия абсурд и безпомощност.
Това се случи пред очите и дори в съучастие с най-голямата лява партия, която в своята безпомощност и вече видима склонност към колаборация с “модела Борисов” и със самия Борисов, а преди това и с дружината “ППДБ”, окончателно предаде социалистическите идеи и се утвърди като жалка дребнобуржоазна партия.
Без истинска лява партия прокламираната чрез масовата продажба на банани и свобода на словото демокрация уверено се е устремила към своето “последно убежище” и дори вече използва чрез своите пропагандатори и апологети риториката и поведението на фашизма.
Фашизмът също има своята идеология, без която склонните да бъдат негови привърженици и екзекутори, намерят удовлетворение в практиката на бунта и революцията. Тя бързо ще се изхаби и нищо няма да постигнат в организацията на обществото и то няма да заработи градивно. Защото самото понятие “организация на обществото и държавата” без идеология няма реален смисъл и не може да се измери с достоверни критерии.
Капитализмът си въобрази, че след като успя да разруши СССР и социалистическата система, ще е вечен и никой няма да го оспорва. В тази измама повярваха и левите партии в цяла Европа и се отказаха от идеологиите и дори от намерението си да го премахват. Мамейки всички, капитализмът сам измами себе си и много бързо пое пътя към небитието. Без идеологиите, които той унищожи заради собственото си спокойствие и благополучие, съдбата му се превърна в безнадеждна. И вместо триумфът му да продължи вечно, сега е изправен пред трудностите, които няма да преодолее, защото те предвещават гибелта му.
Буржоазната държава често изпада (особено след Първата световна война) в състояния, породени от невъзможността да реши наболелите социални, а и геополитически проблеми и противоречия, защото се е деидеологизирала и не е способна да намери верния път към изхода от кризата. Тези състояния са много опасни – да не говорим, че са досадни и изпълнени с нервни напрежения. В тях никоя политическа сила не е готова да поеме отговорност, а и няма ресурса да предложи разумно решение на конфликтите и проблемите. Получава се почти винаги хаос, който е знак за напредналия упадък на икономиката, социалната дейност, а и на самата държава с нейната власт. Обществото винаги усеща кога властта е силна и кога слаба. Слабата власт е безпомощна, суети се, говори много и излишно дълго, не е годна да подреди проблемите според тяхната значимост и неотложност.
Властта е длъжна да знае какво е необходимо на обществото и държавата, от какво се нуждаят хората и как то да бъде осигурено и гарантирано. Но тя не винаги има тази готовност и способност. Вината може да е в субектите, които я управляват, ала най-често е във формиращия се хаос, предизвикан от обективни и субективни причини, възникнали от състоянието на икономиката, международните отношения, вътрешните кризи, слабите партии, изгубили своята представителност, поради което са немощни, объркани и несигурни.
Това може да е знак на начеваща революционна ситуация или изобщо за настъпването на радикални промени в социалната структура, икономиката или общественото устройство. Периодът обаче може да е дълъг и тогава напрежението обикновено ражда хаоса, от който се възползват радикални политически субекти, за да наложат себе си в някакъв тип диктатура или тоталитаризъм, репресии и силово управление.
След края на Първата световна война и особено през втората половина на 20-те години на ХХ век в Европа узрява идеологията и практиката на фашизма и национал социализма. Фашизмът е охотно приет от капитала, защото обещава ред и законност и здрава ръка в управлението на всички сфери на обществения и икономическия живот. Това е новият “спасител”! Неговата привлекателност не е в трезвия ум, социалния опит и познаването на процесите в държавата, а в спонтанността му, в енергията, която излъчва, но особено в претенциите му, че не е омърсен от властта и няма вина за създалата се ситуация. Фашизмът идва да промени, а не да съхрани статуквото.
От тогава насетне винаги, когато се появи продължителна криза и властта се засуети, объркана от своята безпомощност, фашизмът под най-различни форми се предлага, за да изведе обществото на спасителния бряг. Или поне да притъпи социалните болки и да поуспокои обществените настроения.
Фашизмът не винаги е насилие, разправа с инакомислещите, маршировка под звуците на барабани и духова музика. Той е преди всичко навлизане в личния свят на човека, обсебване на съзнанието, ограничаване на чувствата и свободата да се говори критично за политика и особено за властта.
Фашизмът умее да организира и подчинява на себе си недоволните от неумението властта да управлява. Слабата власт винаги поражда и желание да бъде оспорена и свалена, за да се започнат радикални промени. Не винаги е ясно какви ще са тези промени, но обществото се нуждае от тях и ги очаква с нетърпение.
Хаосът ражда фашизма и хаосът го настанява във властта. Хаосът и празното говорене, философстването за това какво трябва да се прави, а не се прави нищо. Хората изнемогват, отчайват се, разочаровани са, не виждат смисъл от живота, а тези, които ги управляват и са отговорни за стабилността на държавата, се чудят какво да правят, карат се помежду си.
Фашизмът ненавижда това безвремие и обещава да го премахне, като вземе нещата в ръцете си и организира обществото за работа и добри резултати. Според мене тази му неприязън към подобни явление е неговата най-характерна и най-важна черта. Докато е извън властта, той я демонстрира достатъчно отчетливо и постоянно. Той, разбира се, не казва, че е жесток, суров, деспотичен, безпардонен към враговете и противниците си. Никой не се хвали с подобни свои качества, когато върви към властта и са му необходими доверието и гласовете на избирателите. Когато получи нужното доверие на избори или по някакъв друг начин по обща политическа воля, той не се колебае да разкрие всичко, което умее.
Фашисткият характер на една политическа формация може лесно да се открие по централизираната й структура и по ролята на нейния лидер като абсолютен водач и господар на членовете й. Неговата воля е абсолютна и никой няма правото, а и не смее от страх да не го накажат, да й се противи. Водачът представлява партията, управлява и използва по свое усмотрение. Той се откроява от следовниците си именно със силата на волята, с начина на говорене и с поведението си на притежаващ абсолютна власт още преди да я е завоювал и да е започнал да я практикува. Демонстрацията му е арогантна, шумна, показна. Той няма завоюван със знания и умения авторитет, умно говорене и висока култура. Напротив, силата на този водач е именно в арогантността и демонстрацията на народняшкото поведение, в категоричността и простащината.
Лидерът и фашистката организация, която той оглавява, може да се открои и съответно да бъде не просто забелязан, но и признат за фактор в политиката в царуващия политически хаос, в кризата, която все повече се задълбочава и не дава никакви знаци, че е възможен нейният край. В друга ситуация те няма да получат почти никакво внимание. Без хаос в държавата фашизмът винаги е маргинално явление, което често изпуска нервите си (защото не го забелязват), а агресивните му постъпки предизвикват недоволства. Хаосът обаче подчертава неговата необходимост и предопределя бъдещето му.
В крайна сметка, съдбата на фашизма се определя от капитала. Ако капиталът усети полза от него и гаранция за себе си, ще го поощри и дори ще му подари властта.
Когато едно общество и неговата държава е изгубила идеите и идеологиите си, то изпада в подобни състояния на безизходица и неспособност да изгражда и контролира живота в определени граници и да го насочва към успешни практики. Тогава се появява потребността от сила, ред, увереност. Тогава се намира човекът и неговата политическа сила, които да сложат ред и да прекъснат упражненията в риторика и да вдъхнат някаква надежда.
Европа днес все по-трудно се справя с кризите, оплита се в противоречия и не успява да поддържа необходимия за нормалното си развитие ред. Затова и плаче за фашизъм. Май и България се присъединява към този плач.
Но нека помнят, че после илюзията им, че така ще се оправят, ще премине в нещо по-лошо! И ще се пролива кръв!
Историята ни дава този елементарен урок. От него се вижда съвсем отчетливо какво се случва у нас (но и в Европа!) през последните години и какъв ще е изходът от хаоса и безпътицата... И от липсата на истински идеи.
