/Поглед.инфо/ Където и да е, както, когато и в каквото да се проявява, провинцията и провинциализмът имат две неизменни и парадоксално съчетаващи се свойства: неизчерпаеми комплекси за малоценност и безмерна и неутешима мания за величие.

Тези свойства се преживяват винаги едновременно. И не могат да се лекуват, подобряват или премахват.

Аз говоря за провинцията на културата – не на тези, които живеят извън столицата, която и да тя, а за мислещите с комплекси и мании хора, определящи се като писатели, художници, музиканти, театрали, учени, жадуващи, след като са убедени, че са ги признали и оценили техните сънародници, да се прочуят в чужбина. Там искат те да ги забележат и да им повярват, че са предани на тамошните водачи и първенци по хонорари и обществено положение хора на изкуствата.

Обаче там или не им обръщат внимание, или с тях се ангажират институции, на които е възложено да отдават милостиня на малките народи и да удостояват един или двама, но не повече, от “първенците” им. Все пак и на аборигените от Балканите или в малките държави извън “цивилизационния център” трябва да се дава кураж и се поощрява някой от масовката им. И да показват чрез тях колко се цени на Запад предаността и всеотдайността на мислещите “по европейски” автори, които милеят за Европа, демокрацията и европейските ценности. Няма значение, че у нас ги ругаят и се отнасят пренебрежително към тях. Все някога ще ги признаят, пък и да не ги признаят, важното е да знаят туземците кой получава похвали, отличия и пари Нищо че отличаваните пишат елементарно и с не много думи. Всеки пише, както иска и може. А както пишат любимците на Европа, е добре за Европа, защото така по- лесно биват превеждани от също като тях съмнителни преводачи от български. Ама нали никой няма да ги чете. Дори да ги четат, читателите ще бъдат пак като авторите посредствени и елементарни човеци. Европейци!

На “Европа” обаче са й нужни още и “теоретици”, “мислители”, “учени”, които да проповядват либерализма и да доказват колко е важно българите смело и необратимо да се изравняват с европейците. И да им се доказва, че само Европа, либерализмът, европейските ценности и подражаването на “европейския дух” ще изведат българското от неговата провинциална затвореност и ще го направят част от глобалния свят.

Колко му е да заразиш посредствеността с подобни “идеи” и да я накараш да отдаде всичките си сили за тяхното осъществяване и триумф.

По един и същ начин либералните естетически идеи проникват в България: обявява се българската естетическа реалност за остаряла и демодирана, а се възхвалява “Европа” като образец за напредналост, като се представят модернистки автори и творби като образци за висока литература и вярна крачка в напредъка в литературата и културата.

Но ако досега тези процеси бяха все пак автономни и в голяма степен плодотворни, защото все пак отваряха нови възможности пред българското слово и то се възползваше от тях, сега всичко това е пропаганда и политическо инженерство. Изкуствено и съзнателно се правят опити да смяна на естетическия български модел, като той бъде отдалечен от своя славянски първообраз. Защото това означава силно влияние от руската литература. Това влияние трябва да бъде прекъснато и литературата ни да се съчетае трайно и съзнателно само със западни постмодернистки и либерални образци – най-малкото с тези, които са обявени от въпросната пропаганда за образци.

Трябва да признаем, че усилията на либералната пропаганда са в много отношения успешни. Те се поощряват и подпомагат от държавата - за разлика от усилията на тези, които държат българската култура да върви по своя традиционен път и да следва богатите си традиции. Тях държавата не само не ги поощрява, но съзнателно им пречи и ги обрича на трудно съществуване. Нещо повече, срещу тях се води борба за изтласкването им от активна дейност, за да изчезнат напълно.

В последно време либералните идеолози и екзекуторите им доста са се активизирали. Те вече не се крият и не се пазят, не са внимателни и предпазливи, а говорят и пишат открито срещу всичко българско и срещу всеки, който най-малкото се съмнява в същността на т. нар. “европейски ценности”. Те храбро са се втурнали да разчистват пречките пред тях.

Всъщност, каква храброст е това: медиите им предоставят възможности да говорят, удостояват ги с награди и отличия, дори ги превръщат в официални личности, които да говорят на масови прояви като изразители на истината от последна инстанция. Обществото трябва да разбере най-сетне, че това са “духовните първенци на България” и че само те казват истината. И никой друг. Нищо че никаква истина не казват, а и на всичко отгоре лъжат, пишат и говорят зле, неграмотно, нескопосно и несвързано. Важното е да говорят и да повтарят това, което им е възложено да изприказват и изпонапишат.

Господарите им явно са изнервени и бързат да нанесат удари върху българското национално съзнание и да го обърнат категорично и окончателно от досегашната му българска същност. Нали е ясно, че на Европа са нужни “европейци” и само “европейци”.При това верни и всеотдайни. Защото иначе не се знае какво ще се случи. Всъщност, знае се и затова са толкова нервни, припряни и озлобени.

Това, което казвам, съвсем не е бедна фантазия, а самата истина, която лъсна особено отчетливо в дните, в които чествахме Светите равноапостоли и славянски просветители Кирил и Методий. Коварно бяха вписани тези усилия в радостта на децата и изобщо на българите в този славен и красив ден на българския и славянския дух с приказките и изявите на либералните екзекутори. Дори словото, което произнася всеки път някой “изтъкнат” интелектуалец, този път бе поверено на една от най-верните защитнички на “европейските ценности” и преподавателка, па и декан на факултет (забележете, защото не е случайно) по славянски филологии на СУ “Климент Охридски” Амелия Личева. На нейното място можеха да бъдат и други “герои на нашето време”. Защото те също щяха да се постараят и да изпълнят височайшите поръчения. На следващия 24 май непременно ще видим някой от тях.

Ораторката се опита да докаже, че не е кой знае колко важно да пазим езика си, защото на него говорят и пишат малко хора и е съвсем естествено да използваме големите европейски езици, за да се изразявам по-точно и разбрано за Европа и света. Благодарение на тези езици някои от избраните “интелектуалци” се прославиха и покрай себе си прославиха и онова, което някои наричат отечество, а други просто живеят на някакъв постоянен адрес в държавата.

Простите българи, подчерта въпросната специалистка и мислителка, не могат дори и на 24 май да се разберат и постигнат съгласие за своята култура и да направят верен избор, за да излязат от провинциализма и ограничеността си. Това не е толкова тревожно, колкото е израз на изостаналост и невъзприемчивост заради сляпото следване на предписанията на тази пуста и толкова вече срамна традиция. Светът признава нашите духовни първенци, а ние сме се хванали като слепци за неща, които са безвъзвратно остарели и съвсем безполезни. Големи имена пишат или на два език, или избират английския или друг голям европейки език, за да стигнат до повече хора и получат признание от тях. Защото иначе ще останат не само неизвестни, но и провинциално ограничени.

В дните на големия празник чухме и нови тълкувания на понятието култура, направени пак от големите “европейци”, като въпрос на лична отговорност или нещо подобно. Личната култура може и да въпрос на лична отговорност, но културата е много повече от това – особено докато е национална и бореща се за самостоятелност, чистота, съхраняване на всичко ценно и полезно, което нейните творци през вековете са й оставили, за да го продължат и развият. И върху него да наложат новото, което те са призвани да сътворят.

Но културата “като лична отговорност” всъщност е признанието на въпросните “първенци” на нечовешката идеология на либерализма и поредното им напомняне, че всеки сам ще се спасява и не само да не разчита на другите, но тях изобщо ги няма. Няма ги като обкръжение, среда, общество, народ и нация. Точно това е целта на либерализма и “европейщината”. Всеки сам създава култура и литература и всеки сам се ползва от благата, които му дават неговите господари и поръчители.

Но иначе забелязват, че засилващият се интерес в Европа към българската литература, сиреч към тях самите, защото други няма, било истинско чудо. Чудото е, че такива хора прославят българското. Голяма слава, ей, голяма слава!

Аз не съм сигурен, че масираната атака на либералите и постмодернистите над националната българска култура и книжовния български език ще остане без сериозни последствия. Напротив, опасностите за българското са твърде сериозни. Твърде дълго се работи целенасочено за обезбългаряването и клеветенето на родното, за да си мислим, че нищо не се е променило и културата, езикът и националното съзнание ще се справят “от само себе си”. Време е да се откажем от подобни илюзии и да погледнем сериозно и отговорно над това, което правят тези безродници. Те служат вярно и в тези поразии са доста добри и действат професионално. С еднаква всеотдайност те се борят срещу българите, православните и православието. И понеже държавата им помага и съдейства, резултатите от подривната им дейност са впечатляващи.

Все пак тези хора са комплексари и провинциалисти. И това се отразява на поведението и на начина им на говорене и писане. Те знаят, че са такива – особено когато господарите им ги хвалят, а тези, срещу които се борят, не ги зачитат и често им се подиграват. Много страдат, горките.

Но такъв е животът! Тяхната няма да стане, а и никакво чудо не се случва в Европа с българската книга и литература.

Ала поразиите им ще бъдат огромни. Ако не им се противопоставяме!