/Поглед.инфо/ Преди седмици президентът Румен Радев сезира Народното събрание (НС) с искане да се произнесе по предложението му за Референдум „за“ или „против“ еврото да се въведе от 2026 г.

Наталия Киселова – председател на НС и бивш секретар по правни въпроси на плячкаджията-пират, офшорник и бивш президент Росен Плевнелиев (вж. публикацията „П“ като Плевнелиев“, https://zora-news.com/index.php?view=article&id=8247%3Ap-kato-plevneliev; https://duma.bg/p-kato-plevneliev-n21687;), еднолично върна искането. Като резултат от самоволното ѝ действие, парламентът няма да гласува предложението на държавния глава.

От Пресцентъра на НС съобщават, че предложението на президента било върнато като недопустимо. В мотивите на Киселова се сочело, че то противоречало на Конституцията на Република България (КРБ), Договора за функционирането на ЕС, Договора за присъединяване на РБ към ЕС, Акта относно условията за присъединяване на РБ и Румъния и промените в Учредителните договори, както и на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление.

Дори да не е завършил „право“, всеки грамотен гражданин може да установи какви са правомощията на председателя на НС. Изброени са изчерпателно в чл.77, ал.1 на КРБ: председателят представлява НС; предлага проект за дневен ред на заседанията; открива, ръководи и закрива заседанията на НС; удостоверява с подписа си съдържанието на приетите от НС актове; обнародва актовете, приети от НС; организира международните връзки на НС. Толкова!

Няма разпоредба, с която Върховният законодател – Седмото Велико Народно събрание, да е овластил председателя с правото да връща постъпили в НС предложения, нито еднолично да се произнася по тях, вкл. дали са допустими или недопустими.

Възниква въпросът: самоволното действие на Наталия Киселова представлява ли престъпление?

В чл. 323, ал.1 на глава Х - Престъпления против реда и общественото спокойствие на Наказателния кодекс (НК) е дефиниран съставът на престъплението самоуправство: „Който самоволно, не по установения от закона ред, осъществи едно оспорвано от другиго свое или чуждо действително или предполагаемо право, се наказва в немаловажни случаи с лишаване от свобода до 5 (пет) години…“

За да е налице престъпно самоуправство, деецът трябва да съзнава, че правото е оспорено; а също – действията му да не са маловажни, т.е. да разкриват достатъчна степен на обществена опасност.

В конкретния казус няма съмнение, че еднолично, не по установения от закона ред, мотивирайки се с измислени правомощия, които не са разписани от КРБ, Наталия Киселова самоволно се е обявила за арбитър по възникнал спор, отнемайки разписаното в чл. 45 на Конституцията НЕОТМЕНИМО ПРАВО на всеки български гражданин, вкл. на държавния глава – след като безспорно е български гражданин, да сезира парламента с предложение да се произнесе по конкретен въпрос.

Нещо повече: г-жа Киселова съзнава, че с действието си оспорва правото на президента да сезира парламента; съзнава, че това действие не е маловажно, доколкото засяга и правото на всеки български гражданин, на Върховния суверен – Народът, да се произнесе по екзистенциален за нацията въпрос. По такъв начин действието на г-жа Киселова разкрива изключително висока степен на обществена опасност. Тази висока степен на опасност за гражданите и обществото е онова именно качество, което превръща действието ѝ в деяние, в ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, по смисъла на цитираната разпоредба от НК.

А дали деянието на Киселова не е особено утежняващо и поради факта, че има юридическо образование, познава разпоредбите на Конституцията; а като председател на НС, длъжността ѝ вменява стриктно да ги съблюдава? И не върши ли тя тъкмо обратното: доброволно и съзнателно нарушава клетвата по чл. 76, ал. 2 „да спазва Конституцията и във всичките си действия да се ръководи от интересите на народа“, като по такъв начин става и КЛЕТВОПРЕСТЪПНИК?

Обстоятелството, че тя, ведно със 171-те депутатиот „оня списък“ са в парламента, не ги прави носители на народния суверенитет. Още повече, че с нарушаване конституционната клетва всички те – вкл. премиера, министрите и председателя на БНБ, сами са се превърнали в клетвопрестъпници, сами са се изхвърлили от властта, което води и до нелегитимност на всичките им последващи действия и актове.

Както вече публикувахме в бр. 21/2025 на в. „Нова Зора“ https://zora-news.com/pdf/2025/Nova_zora_BR-21.pdf становище, което веднага бе споделено от популярни медии като pogled.info https://pogled.info/avtorski/Radko-Handzhiev/vreme-e-za-smyana-na-sistemata-parlamentat-na-kletvoprestapnitsite-nezabavno-da-bade-razgonen.181943; и от други популярни патриотични сайтове като https://novinata.bg/politika/vreme-e-za-smqna-na-sistemata-parlamentat-na-kletvoprestapnicite-nezabavno-da-bade-razgonen/; https://ppvo.bg/2025/05/24/%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5-%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D0%BC%D1%8F%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD/; https://www.brodbg.com/news-5-2313-VREME_E_ZA_SMYaNA_NA_SISTEMATA!.html;

крайно време е парламентът на КЛЕТВОПРЕСТЪПНИЦИТЕ незабавно да бъде разгонен!

Що се отнася до твърдението на отделни пишман-юристи, че с присъединителния договор България била поела необратимо международно задължение да въведе единната европейска валута именно от 2026 г., това е флагрантна неистина. Съгласно чл. 3 на Закона за въвеждане на еврото (ДВ, бр. 70/2024) „Дата на въвеждане на еврото в Република България е датата, определена в Решение на Съвета на Европейския съюз за приемането на еврото от Република България…“

Няма данни да е публикувано Решение на Съвета на ЕС с дата за приемането на еврото. Заключението на ЕЦБ за 2024 г. отн. конвергентен доклад е, че България не отговаря на критериите поради високата инфлация, затова предложената от правителството крайна дата 1 януари 2026 г. бе отложена.

На 23 януари 2025 г. министърът на финансите Теменужка Петкова обяви, че страната няма да подаде искане, докато не бъдат изпълнени критериите за нивото на инфлацията. Въпреки това на 24 февруари 2025 г. МС приема решение да поиска официално от Европейската комисия и ЕЦБ конвергентен доклад. Единствено гуверньорът на БНБ и отделни политици (а не Върховният Суверен – Народът) настояват присъединяването да стане възможно най-скоро. Огромното мнозинство от българите обаче нямат доверие към държавните институции. Смятат – с основание, че шепата радетели на еврото във властта подават неверни данни към Съвета на ЕС; също както са фиктивни 1 380 041 мъртви души в списъците на ЦИК за последните избори.

Съмнението за подаване на неверни данни се споделя и от авторитетния нидерландски финансов институт ING Global Markets Research (https://think.ing.com/snaps/monitoring-bulgaria-euro-adoption-is-within-sight-but-not-there-yet/). На 14 март 2025 г. ING изразява скептицизъм по постигнатите критерии за приемането на еврото от 2026 г.:

- нарастване на инфлацията с 2,0% на месечна база от началото на 2025 г. е значим проблем, потенциално изместващ решението от техническо към политическо;

- малко вероятно е значимо възстановяване растежа на износа;

- някои области на вътрешното търсене, включително на труда, би трябвало да станат управляеми по отношение на инфлационното им въздействие;

- инфлацията на потребителските цени към края на 2025 г. се очаква да бъде 4,6%, а прогнозната за следващата година – 3,0% (което е повече от съмнително, бел. ав.).

Предвид тези фактори, прогнозата за приемане на еврото през януари 2026 г. не е безспорна, според ING. Най-важният критерий за приемане на еврото в България е неписаният критерий за политическа стабилност. А такава очевидно не е налице.

По-долу предлагаме на читателя да се запознае и с професионално аргументираното Особено мнение по казуса на конституционния съдия проф. Янаки Стоилов.

Особено мнение на съдия Янаки Стоилов по конституционно дело № 13 от 2023 г. (със съкращения)

С оглед на обстоятелствата по делото и на приложимата правна уредба Съдът е следвало да установи противоконституционност на решението, с което Народното събрание (НС) е отхвърлило предложението за произвеждане на национален референдум по въпроса „Съгласни ли сте българският лев да бъде единствена официална валута в България до 2043 година?“, въпреки известни неточности във формулировката на въпроса. Доводите за това се отнасят както до валидността на оспорения акт на НС, така и до неговата основателност.

В отговор на „искане“, направено от инициативен комитет, особено когато е достигнат изискуемият от закона по-висок праг за броя на участващите в подписката за национален референдум, НС трябва точно да прилага конституционните и законовите норми. Според този стандарт Конституционният съд е следвало да установи, че оспореното решение на НС, с което то отказва да приеме предложението за произвеждане на национален референдум, внесено от инициативен комитет и подкрепено с подписка от над 470 хиляди граждани (броят на признатите за редовни участници в подписката според служебната проверка), е прието в противоречие с Конституцията и със Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУ).

Затова не споделям изложеното в мотивите на конституционното решение, че относимата към оспореното решение „нормативна уредба на реда за приемане на решението на НС по чл. 84, т. 5 от Конституцията разкрива определено несъответствие“. НС не е изправено пред неяснота, за да тълкува, или пред несъответствие, за да синхронизира правните разпоредби, а следва да ги прилага съобразно посочения принцип. Предписаният от ЗПУ ред не изключва правото на народните представители по чл. 85, ал. 1 от Правилника за организация дейността на НС (Правилник) да правят предложения във връзка с искането за произвеждане на национален референдум, внесено от инициативен комитет, но основен е проектът на решение на водещата постоянна комисия, определена от председателя на НС. В противоречие с чл. 13, ал. 5 от ЗПУ председателстващият заседанието на НС вместо проект на водещата комисия подлага на гласуване проекта за решение, внесен от народни представители.

В случая водеща е Комисията по правни въпроси. Въпреки заявеното намерение, тя не е приела решение. В доклада на комисията е отразен резултатът от гласуването на нейните членове по предложението за произвеждане на национален референдум (7 са „за”, 8 – „против“ и 7 – „въздържал се“). Представен е текст, оформен като решение, но той не е гласуван и приет от комисията (този факт е отбелязан и в мотивите на решението на Съда, който анализира представените от НС доказателства – стенограми от заседания). Посочените нарушения на ЗПУ и на Правилника обаче нямат самостоятелно правно значение, защото се отнасят до актове на помощни органи (постоянни комисии) на НС, които подпомагат неговата дейност (чл. 79, ал. 2 от Конституцията).

Отбелязаните нередности са могли да бъдат отстранени в хода на обсъждането и гласуването по съответната точка от дневния ред на пленарното заседание на НС, но и това не е било направено.

В мотивите на решението по настоящото конституционно дело се твърди, че „оспореното решение на НС е идентично по своя смисъл – „не приема“, с решението, документираното в стенографския протокол от заседанието на НС на 07.07.2023 г., на което е прието“. Важно е да се подчертае, че установяване, разкриване на смисъл от определено действие не е равнозначно на идентичност на обнародвания акт с гласувания. Стенографският протокол от пленарното заседание на НС, проведено на 07.07.2023 г., показва, че председателстващият заседанието подлага на гласуване предложението на организаторите на референдума. То е за одобряване на предложението за произвеждане на национален референдум. При гласували 213 народни представители 68 са „за”, 99 – „против” и 46 – „въздържал” се (при първото гласуване), а при гласували 212 народни представители 68 са „за”, 98 – „против” и 46 – „въздържал се” (при прегласуването). Резултатът от гласуването показва единствено, че мнозинството от народните представители от 49-ото НС не е искало да допусне произвеждане на референдум със зададения въпрос и тази воля е изразена от председателстващия заседанието на НС. Трябва обаче да се прави разлика между самата политическа воля и предписаните от Конституцията действия, чрез които тя се превръща в юридически акт. Очевидно при получения резултат от гласуването липсва мнозинство, приело акт с обявеното и публикувано съдържание.

Обнародваното в ДВ, бр. 60 от 14.07.2023 г. решение не е идентично с гласувания от народните представители проект в заседанието от 07.07.2023 г. Едно са гласували народните представители – „за“ или „против“ произвеждане на референдума, друго е подписаното от председателя на НС и обнародвано в ДВ съдържание на решението.

Изложените факти и доводи налагат извод, че НС не е приело валидно решение, защото императивната разпоредба на чл. 81, ал. 2 от Конституцията изисква мнозинство от участвалите в гласуването народни представители, за да има решение. Поради това оспореното пред Съда решение на НС от 07.07.2023 г. е нищожно и не поражда правни последици.

Следователно Съдът не разполага с валиден юридически акт, върху чието съдържание да упражни контрол за съответствие с Конституцията. Той, вместо да прекрати производството и да укаже необходимостта от произнасяне на НС с решение, прието в съответствие с Конституцията, е продължил производството и се е произнесъл по същество. Това налага да изразя мнение и по съществото на решението, което отхвърля искането, оспорващо решението на НС, с което то не приема предложението за произвеждане на национален референдум с поставения въпрос.

Произнасянето по процесния спор предполага преди всичко отговор на въпроса длъжно ли е НС да приеме решение за произвеждане на национален референдум, ако са изпълнени изискванията на чл. 10, ал. 2 от ЗПУ. Този отговор следва от ролята на пряката демокрация според конституционния законодател, от мотивите към проекта на ЗПУ и от изказвания на депутатите от 40-ото НС, подкрепили неговото приемане.

Пряката и представителната демокрация според Конституцията са допълващи се и равностойни по своето правно значение, но решение, прието на национален референдум, има най-висока демократична легитимност. Конституционната уредба на пряката демокрация не съдържа правила относно нейния предмет и граници, а само закрепва правото на гражданите да участват в допитвания до народа и разпределя компетентността между НС и президента във връзка с произвеждане на национални референдуми. За сметка на това интензитетът ѝ като основополагащ конституционен принцип е много силен – „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.” (чл. 1, ал. 2 от Конституцията). В тези две изречения са прогласени принципът на народния суверенитет и производния от него принцип на демокрацията – пряка и представителна. Нито Конституцията, нито ЗПУ определят въпроси, по които произвеждането на национален референдум е задължително.

Най-дискусионен и централен за изхода на настоящото производство е въпросът дали приемането на решение за произвеждане на национален референдум с поставения от инициативния комитет въпрос не противоречи на задължения на Република България, произтичащи от членството ѝ в ЕС, включително от Акта относно условията на присъединяване, както и на ограничението по чл. 9, ал. 4 от Закона за прякото участие. Оттук следват още конкретни въпроси: дали изпълнението от една държава от ЕС на критериите за приемане в еврозоната е необходимо и достатъчно условие за това; може ли РБ да определя срок на присъединяването си към еврозоната и накрая какви са правните последици по отношение на РБ и на ЕС от прието на национален референдум решение по въпрос, свързан с въвеждане на еврото като единствена валута.

Не споделям изразеното в мотивите на решението на Съда тясно разбиране за компетентността на НС по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПУ. Дори след ратификацията на договора за членството на РБ в ЕС, НС остава сред органите, които разполагат с правомощия във връзка с това членство. Това че България с присъединяването си към ЕС е поела редица задължения, които не може едностранно да променя по силата на чл. 85, ал. 3 от Конституцията, не означава „обезправяване“ нито на НС, нито на българските граждани да приемат актове, адресирани към държавните институции. Нещо повече, актуалната практика на Конституционния съд разпростира компетентността на НС върху поне толкова специализирани въпроси като този, който е предмет на настоящото дело (последно Определение № 6 от 11.05.2023 г. по к. д. № 3/2023 г.). Разликата в пределите на компетентността на НС, когато приема актове по въпроси, отнасящи се до членството на РБ в ЕС, е, че в повечето случаи то не е в състояние самостоятелно и изцяло да постигне резултата, вложен в отговора на въпроса от националния референдум, но НС дължи определени действия съобразно изразената на референдума воля от българските граждани.

Чл. 3, § 4 ДЕС предвижда, че Съюзът установява икономически и паричен съюз, чиято парична единица е еврото. В Договора за присъединяване на РБ и Румъния към ЕС е предвидена дерогация по отношение приемането им в еврозоната – докато се постигнат определените за това критерии. Въвеждането на еврото с дерогация има характер на условие (модалитет). Тази дерогация предполага, че държавата се стреми да изпълни определените правни и икономически критерии, за да се присъедини към еврозоната. Съгласно чл. 131 от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) държавите членки са длъжни да осигурят съответствие на националното законодателство с правото на ЕС. Икономическите критерии се съдържат в чл. 140, § 1 на ДФЕС и са конкретизирани в критериите за конвергенция, посочени в Протокол № 13 (ниво на държавния дълг, процент на бюджетния дефицит, процент на допустимо превишение на инфлацията спрямо тази в еврозоната и др.). На тази основа Комисията на ЕС в своите периодични доклади анализира паричната и икономическата политика, за да прецени постигнатия напредък на държава, на която предстои присъединяване към еврозоната. Решаващо значение за приключване на този процес освен становището на Комисията има решението на Съвета на ЕС в състав на държавите от еврозоната, както и съгласието на самите държави членки на еврозоната.

Нормативно установените критерии (на ЕС) не се прилагат изолирано от политическите съображения, а едните и другите в цялост определят крайното решение. При тези обстоятелства и съгласно принципа на реципрочност може да се твърди, че държавите, на които предстои приемане в еврозоната, също разполагат с възможност да определят темпото на присъединяването си към нея. Такава гъвкавост позволява както на институциите на ЕС, така и на държавите от Съюза, без да пренебрегват съюзния правен ред, да съобразяват множество фактори и тяхната тежест в различните измерения на европейската интеграция.

Проблем във формулировката на въпроса за референдума е отдалечаването на момента на присъединяване към еврозоната за срок от около две десетилетия. Това може да предизвика обосновано възражение, че РБ се отклонява от изпълнение на договорно поет ангажимент. Трябва обаче да се вземе предвид, че правилата на демокрацията предполагат, че ако едно решение е прието на референдум, неговата промяна също трябва да стане с референдум.

От гледна точка на правната сила на резултата от референдума по отношение на държавните и местните органи, той е решаващ, т. е. задължителен или консултативен (препоръчителен). Решението на националния референдум е задължително по смисъла на чл. 23, ал. 1 от ЗПУ, ако в него са участвали необходимия брой избиратели и мнозинството от участвалите са дали положителен отговор на въпроса. Това следва от чл. 9, ал. 6, изречение първо на същия закон – решението, прието с национален референдум, не подлежи на последващо одобрение от НС. В интеграционния правопорядък, формиран от вътрешното за държавите право и от това на ЕС, задължителността на решението, прието на национален референдум, се отнася до националните институции, които обаче трябва да съобразяват своите правни актове и действия и със съюзното право.

Но от произвеждането на национален референдум по поставения в предложението на инициативния комитет въпрос Съдът не би следвало a priori да прави извод, че така България едностранно би променила условията на своето членство в ЕС.

По изложените съображения, като отчитам сложността на проблема и доводите на Съда, не приемам неговото заключение, че произвеждането на национален референдум, на който българските граждани да се произнесат по поставения от инициативния комитет въпрос, е в несъответствие с чл. 4, ал. 3 от Конституцията, а оттам и с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от КРБ). Както учредените власти, включително НС, така и самите граждани могат и трябва да упражняват демокрацията съобразно принципа на правовата държава, но когато Конституционният съд се позовава на този принцип следва да се ръководи от един и същ стандарт, като преценява контролираните актове за формално и съдържателно съответствие с Конституцията. Правовата държава има формална и „материална“ страна. Няма как, ако не е зачетена първата, да се претендира за защита на втората. Формалните черти на правовата държава са отчетливо определени като юридически категории за разлика от т. нар. материални, които, макар и конституционно прогласени, често се конкурират като различни ценностни съждения. При паралел между двете страни на правовата държава прави впечатление, че в преценката за валидността на решението на НС по предложението за произвеждане на национален референдум, Съдът е проявил занижена взискателност в сравнение със съдържателната преценка, направена по отношение на предложението за референдум на инициативния комитет.

Принципите на демокрацията и на правовата държава са с най-висок ранг в конституционното устройство на РБ, поради което тяхното зачитане и действие трябва да се съчетават в максимално възможната степен. Националният референдум като израз на пряката демокрация осигурява решаващо участие на народа в държавната власт не само при избора на негови представители в НС, а и при приемане на решения по важни за гражданите и за държавата въпроси. Определянето на времето на присъединяване на РБ към еврозоната е именно такъв въпрос, защото той засяга всеки български гражданин и всички юридически лица, регистрирани по българското законодателство.

Именно по такива въпроси, особено когато мненията в обществото са разделени, произвеждането на национален референдум е необходимо или поне желателно. Преграждането на пътя към пряко участие на гражданите в решаването на въпроси с такава важност води до разколебаване на тяхното доверие към държавните институции и към ЕС.

В преамбюла на Конституцията на РБ народните представители от VII-то ВНС са прогласили своята решимост да създадат демократична, правова и социална държава, а в чл. 1, ал. 2, изр. второ те са предписали, че държавната власт се осъществява от народа непосредствено и от органите, предвидени в Конституцията. След като по въпрос, свързан със замяната на един от символите на държавността – националната валута с общата европейска валута – националната представителна институция е отказала произвеждане на референдум, трябва да се запита има ли въобще важни за националната съдба на България въпроси, по които такъв би се допуснал. Отказът на НС да приеме решение за произвеждане на национален референдум по въпроса кога да се въведе еврото като единствена валута в РБ, предложен от инициативен комитет и подкрепен от стотици хиляди български граждани с избирателни права, противоречи на принципа на демокрацията, прокламиран в чл. 1, ал. 2 от Конституцията.

Конституционен съдия: Янаки Стоилов

Пълният текст читателят може да прочете в

https://www.constcourt.bg/bg/act-9690.

* Мнението на автора не е задължително да съвпада с позицията на редакцията на ПИ

в.„Нова Зора“, бр. 22/2025