/Поглед.инфо/ В сферата на идеите и мислите онова, което обективно съществува, но не се забелязва, в един момент непременно започва да настоява да се появят хора, които да го видят и покажат с думите си на тези, които не го виждат. То може и да се проявява отчетливо, но когато не се доказва пред позитивистичната мисъл и наука чрез опит или житейски факти, се губи от представите и именно представите го обявяват за несъществуващо. Но не значи че го няма или че изобщо не съществува. Мълчанието на изследователите, понеже нямат интерес към него, а и защото смятат, че не е редно от политически съображения да се говори и пише, е чиста проба спекулация, която е недопустима за науката и за учените.

За учения по призвание и вдъхновение истината винаги е по-важна и по-скъпа от всякакви възможни причини и съображения – дори и от такива, които са породени от страх от неприятности.

Откакто в политиката и политологията, а и в живота доминира либерализмът, тази наука се превърна в обслужваща и изобщо не се занимава с реални проблеми, а е станала коментар на събития и гадателка на поведението на водещите политици и държавници. Няма да е пресилено да се каже, че заниманията и изводите им в повечето случаи са чиста политическа шарлатания и политически слугинаж. Дори и тогава, когато се практикува от учени и изследователи, определящи се като “леви” и уж търсещи пътя и облика на левите партии и бъдещето на света съобразно високите идеали на социалната справедливост.

За тези “леви” лявото е най-вече в т. нар. “социална политика”, пенсиите и донякъде трудовите възнаграждения (най-вече минималната работна заплата). За тях е проявява на най-висша храброст да кажа, че са против т. нар. “плосък данък” или да заявят, че пенсиите са ниски и че пенсионерите живеят зле. И май това е всичкото ляво в техните научни и политико идеологически анализи и твърдения.

След разпада на СССР и на социалистическата система социализмът бе напълно обезсилен чрез думите на либерализма. Либерализмът, който от началото на ХХІ век се превърна във водеща глобална идеология, внуши на левите движения и политически субекти, че вече няма класи, класова борба, идеологии, а революциите са невъзможни, поради което тези движения и политически субекти се отказаха и от теорията на революцията и изобщо от революционните борби. Дори от дискусиите. Дойде “краят на историята” и започна нова епоха.

Европейската левица призна поражението си и позорно се съгласи с тезите на либерализма.

Това стана толкова лесно и бързо, че дори не е за вярване как една революционна идеология и нейните революционни политически субекти се признаха за победени и обещаха тържествено повече да не правят “глупости” и да живеят в мир и разбирателство с буржоазията и капитала.

Българската левица, представлявана от Българската комунистическа партия, побърза да декларира своето прераждане, но и да се закълне, че от тук насетне ще бъде “модерна лява партия” и няма да прави революции. Те се отказа от диктатурата на пролетариата и социализма (макар че се преименува на социалистическа) и с радост и огромна охота обеща, че ще участва в управлението на пазарната икономика, обществото и държавата, които вече станаха собственост на капитала. Ще стане, значи, част от властта, за да усъвършенства капитализма, а не за да го отрича. В краен случай, както проповядва теорията на “модерната лява партия”, капитализмът да бъде преодолян. Не отречен, разрушен и отхвърлен, а само преодолян, за да бъде заместен с нещо подобно, но с малки или поне не съвсем съществени различия. “Модерната лява партия” бе умело прикритата либерална подлост на бившите леви да се съблазни лявото, уж да се намести то на нова позиция и да тръгне по друг път, но със същите цели. На лявото бе дадено да изпие отровната чаша и да умре в пълно съзнание и без да изпитва никакви болки и угризения. Лявото изпи до дъно тази чаша и по този начин извърши своето самоубийство, като отвори огромна социална и политическа криза, довела България, Европа и света до тежка катастрофа. Тя е равностойна на катастрофата, която предизвикаха разпадът на социализма и на СССР и обявяване края на “студената война”. Светът се промени рязко, но промяната бе катастрофална и той още не може да намери изход от положението, в което изпадна. Дори и капитализмът получи дълбоки рани, които се оказват неизлечими и смъртоносни дори.

Самата левица започна да се съмнява в своето съществуване и да търси все повече аргументи, с които да доказва, че лявото и самата тя са живи и имат право на съществуване. Но без да се отказват от постулатите на първите декларации след промяната, че няма да прави революция и че не й се говори за класи и класова борба – камо ли за социализъм. Тя се отказа и от пролетариата, защото наемният работник днес не бил омаслен, а ризата му била с бяла якичка. Сякаш класовата принадлежност се определя от цвета и чистотата на якичка на ризата. Но щом няма пролетариат, който според Карл Маркс е натоварен от историята на разруши капитализма, да ликвидира буржоазията и да установи социализма като обществено-политическа система на справедливостта и солидарността, кой ще изпълни тази задача?

Излиза, след като помислим логично, че няма нужда от леви партии, щом няма класи, класова борба и пролетариат. Те затова изчезват, претопявайки се в дребнобуржоазни и “центристки”!

Левицата и по-точно българската т. нар. “лява партия” постоянно повтаря, че изразява интересите на трудовите хора, бедните, социално слабите и с ниски доходи. Но не ги нарича пролетариат. Обаче хората, които защитава, не са социална прослойка или класа с класово съзнание, която има вопиюща нужда от защита, понеже е беззащитна, а не и някой да изразява нейните интереси. Политическата партия изразява класовото съзнание на класата, а не интересите й. Разликата е колосална. Класовото съзнание на пролетариата, когато се е осъзнал “в себе си” и “за себе си”, е да разруши капитализма и да го замени със социализъм. А класовите му интереси са да му увеличат заплатата, да заживее сносно, да работи 8 часа на ден. Тези интереси са синдикални и се защитават от синдикатите.

Политическата партия изразява политическите идеи и интереси на дадена социална прослойка или класа, представлява е във властта и я ръководи политически и организационно в осъществяване на нейната историческа мисия. Необходимо е обаче класата да носи своето класово съзнание – иначе защо й е партия.

У нас левите партии, понеже нямат политически идеологии, се занимават или поне правят опити да се занимават със синдикална дейност и да бранят трудовите и социалните права на работещите. И до тук стигат и тук остават.

За съжаление те от тук не желаят да се мръднат и да тръгнат и отново станат истински партии с идеологии и реални политически програми. Затова няма партии на пролетариата, който да е с осъзната историческа мисия на преобразовател на света. А без това съзнание не си ляв и нямаш правото да наричаш партията си лява.

Левите партии без пролетариат и революционно съзнание са социалдемокрация. Социалдемократическите партии са пробуржоазни и са създадени, за да изразяват предимно дребната буржоазия и да й гарантират мир и спокойствие. Тяхната цел не са революционни преобразования, камо ли смяна на системата, а постепенно движение, за да може дребната буржоазния да се приспособява лесно към промените, от които да извлича някакви ползи.

Дребнобуржоазният характер, който придоби БСП, я прави типична малка социалдемократическа партия, която все повече угодничи на силните партии, съюзява се с тях, за да влезе във властта, уж за да помага на своите членове и да решава социалните проблеми на бедните и онеправданите.

Такава “лява” партия не излъчва идеолози, понеже идеологията й е напълно чужда. Идеологията дисциплинира по особен начин политиката и задължава партията да изработи поведение, което не бива да нарушава и променя. Идеологията е висшата й стратегия, а социалдемократизираната дребнобуржоазна партия е неспособна да има стратегия извън интереса и нагаждачеството. С тях тя превръща склонността си към предателство в нормална политическа практика.

Българското ляво напълно се е социалдемократизирало и окончателно е изоставило идеите и принципите на класическото ляво. Но капитализмът не е изоставял нито за миг своите идеи и принципи. Той промени само малко думите и риториката си, колкото за да залъжи именно левите, че е вече друг. Но нали знаем, че вълкът козината си мени, но нрава си не.

Тогава защо е това объркване и този толкова ленив и склонен на компромиси политически ум на левите партии?

Когато комунистическите партии се отказаха след разпада на социализма от основните и най-важни принципи на марксисткото учение за революцията и партийното строителство, за да се обявят за модерни леви, те се лишиха напълно от смисъла и същността на своето съществуване. Те изгубиха, отричайки съществуването му, пролетариата, който е тяхната социална база, натоварен от историята, както стана дума малко по-горе, с преобразователна мисия. Когато според тебе пролетариатът е мъртъв и ти постоянно се мъчиш да докажеш, че той наистина е мъртъв, а той не е, ти трябва да намериш другиго, когото да водиш и да формираш съзнанието му. Съзнанието се формира с идеи и идеология, с които описваш света, който си, но и този, към който се стремиш. Опитът показа, че отказвайки се от пролетариата, всичките комунистически и леви сили в Европа и България, се превърнаха в маргинални сили. Те не можеха да видят къде и какъв е този пролетариат, но го лишиха от класово съзнание, като го убедиха, че то не му нужно. А после се чудят защо хората не вървят след тях, не ги слушат и, най-важното, не им вярват.

Разделението в обществото не е на принципа дали си за плоския данък, демокрацията, националната валута, за мажоритарни или пропорционални избори и други подобни подробности. Но такива идеи налагаха “левите мислители” и се чудеха защо БСП постоянно губи гласове, а партийните й организация се топяха като сняг в топлото време.

Изключено е да си ляв политик, мислител или избирател, ако смяташ, че няма пролетариат, защото наемният работник днес получавал високо възнаграждение и живеел богато. А и ръцете му не били омазнени, работните му дрехи били чисти и дори изгладени. Това е толкова нелепо, глупаво, вредно и опасно. Животът го потвърди.

Животът потвърди, че марксистката идеология е била вярна. Бедите на социализма произлизаха от нейното непознаване и пренебрегване и от волунтаризма на неговите водачи и идеолози. Маркс и Енгелс много точно описаха етапите на социалистическата революция и начините на установяването, утвърждаването и управлението на социалистическата политическа и социално-икономическа система. Но тези, които трябваше да приложат в живота тези принципи и етапи си въобразиха, че знаят повече, защото условията на живота се били променили, а марксизмът не бил догма и можел да се развива и усъвършенства. Видяхме какво се случи.

Сега трябва да се започва отначало. И да се измине отреденият за левите идеи път. Пролетариатът трябва да възвърне своето класово съзнание, за да се види в истинския си ръст и историческата си значимост. Тогава той отново ще се превърне в могъща сила в хода на историята.

Иначе няма да има социална справедливост и обществото ще бъде винаги разделено от непримирими вражди и конфликти. И то в епохата на неудържимия упадък на капитализма. Капитализмът обаче ще бъде отхвърлен и заменен с друга, справедлива и солидарна система, едва когато се появи реален политически субект, способен да организира и поведе обществото към такава революционна трансформация.