/Поглед.инфо/ Създателят му полк. Иван Диков: Общата разруха в страната (след 1990 г. ) засегна и този раздел от радиоуправлението на летателни апарати. Научният институт беше закрит, производството и износът - спрени, работните места - закрити. Американците продължиха тяхната разработка...

В последните няколко години една от най-често изричаните думи по света е дрон. Малко са международните новини, в които не се споменава какви са ги свършили дроновете на една или друга воюваща страна, понякога на рояци. Ако надникнем в интернет, ще прочетем, че дрон е английска дума и означава търтей, безделник. Дрон е “безпилотно въздухоплавателно средство, което се управлява или е предназначено да се управлява самостоятелно, или да бъде управлявано дистационно, без на борда да има пилот”.

Той се използва не само за военни цели, приложението му в икономиката и селското стопанство е неоценимо.

Първите разработки са английски, още в далечната 1933 г. САЩ започват производството му в началото на 50-те години. Десетина години по-късно в главата на Иван Диков, роден през 1925 г. в с. Александрово, Ямболско, се заражда идеята за него. Съдейки по трудностите и перипетиите, които е преодолял, за да се стигне до производството на български дрон, очевидно това е станало без съдействието на легендарното ни научно-техническо разузнаване.

Съдбата на полк. Диков не го е жалила, партизанин е от партизанския отряд “Смърт на фашизма”, действащ в ямболския край. Написва свои спомени и за жестоките битки, които водят другарите му, от тях загиват 30 партизани и 37 ятаци и помагачи. След победата Диков заминава с гвардейската рота за фронта и участва в Дравските сражения. Но и този път оцелява.

От 1948 г. свързва живота си армията. Заминава на обучение в Съветския съюз. По късно завършва и военна академия. Но извън всекидневната си работа той се занимава и с научна дейност. И името му става известно не само у нас, но и по света. Той е създателят на българския дрон, който се конкурира с американските дронове успешно. Но за това можете да прочетете в спомена му по-долу.

О.з. полк. Иван Диков, “България през три епохи”, записки, изд. “Нов свят”, 2015 г.

Научна дейност

[...] Освен пряката работа в министерството от офицерите се изискваше да разработват и научни теми по въпроси от бойната и оперативна подготовка на войската. При проверка от научния отдел към Генералния щаб само аз от управлението представих напълно разработена тема. Проверяващият генерал я оцени и ме насърчи, че при усъвършенстване и по-пълно разработване същата може да стане научен труд.

Темата беше “Използване на радиоуправляемите авиомоделни мишени за подготовка и стрелба по ниско летящи цели”.

Полк. Иван Диков

Искам да се спра на историята на развитие на този проблем. Още като старши помощник в отдел “Бойна подготовка” в управление “Противовъздушна отбрана” работих по усъвършенстването на учебно-материалната база. Тренировките на зенитните подразделения с по-големи самолети струваха скъпо и не всякога можехме да осигурим такива за всички части в страната.

С офицер радиолокаторист и авиомоделист споделих идеята може ли да направим авиомоделен летателен апарат, който да лети поне на разстояние 100 м и на височина 50-60 м и зенитните подразделения да се тренират по него в стрелба по нисколетящи цели. Направих опит и установих, че тези налични мишени не ни удовлетворяват. Започнах да развивам идеята.

Организирах работилница в зенитния полк в Пловдив, където служеше офицерът Йорданов, привлякох и офицер - авиатор и авиомоделист, отделих 4 войници и снабдих работилницата с необходимите инструменти и машини. По-труден беше въпросът с радиоапаратурата за управление. Планирах средства и чрез “Машинимпорт” успях да внеса 10 броя. Тя не ни удовлетворяваше, но моята идея беше да я усъвършенстваме в нашите научни институти, което направих с големи усилия.

Имаше още един труден момент - да се покаже това, което сме направили и да се убедят офицерите и най-вече началниците в ефективността от използването на това изделие. За тази цел планирах и осъществявах дейност в много направления.

В научната работа в повечето случаи се започва от необходимостта, от нуждите на войските. Малките летателни апарати при усъвършенстване ще могат ефективно да се използват за подготовка на войските. Това трябваше да се обоснове, да се докаже и се определят параметрите за техническото им разработване. Аз се заех с този раздел, който поставя задачи на техническото усъвършенстване. Пишех теорията, експериментирах в практиката, коригирах и после обобщавах и пак внасях в практиката, която е критерий на познанието. В работилницата в пловдивския артилерийски зенитен полк изработвахме мишените. Следва да отбележа заслугата на заместник-министъра по техниката и въоръжението генерал Борис Тодоров. След като научил, че се произвеждат малки летателни апарати, извика директорите от Толбухин и Пловдив и заедно посетихме работилницата. Разгледа производството и каза на директорите, че това изделие би трябвало да се е родило при тях. Веднага нареди на директора на пловдивския авиоремонтен завод да приеме материалната база и личния състав. Това бе делово решение и аз почувствах пълна подкрепа от негова страна. След това започна тяхното производство в Авиационния ремонтен завод. С темата по усъвършенстването на мишената се зае и научното управление на Министерството на отбраната. Създаде се специална група за разработване и производство. Моята дейност в разработването на теорията по използването и внедряването продължи.

През октомври 1965 г. за първи път офицерите Йорданов и Диков демонстрираха полет на авиомоделен апарат, управляван по радиото по време на учения пред голяма група офицери от Министерството на народната отбрана. Апаратът, предназначен за въздушна цел мишена, летя на определено малка височина от 10 до 300 м около 20 мин. и кацна успешно. Тогава идеята за радиоуправляеми летателни апарати получи първото признание от частите и подразделенията на ПВО, че може да се използва във войските за учебни цели. Практиката напълно потвърди това.

През 1967 г. на учебнометодически сбор на високо равнище се проведе бойна стрелба на мотострелкова рота по въздушна цел - радиоуправляема машина. Това бе второто признание - от общовойсковите командири в нашата армия. За внедряването на малките радиоуправляеми апарати във войсковата практика ни помогнаха съветските другари по оръжие, които присъствали на сбора и докладвали в Обединеното командване, че българската армия има ново перспективно средство за стрелба по въздушни цели. Веднага изпратиха делегация да проучи нашия положителен опит в това направление.

Радиоуправляем самолет на стартова установка преди излитане

Произведените от нашата индустрия машини 2 МБ бяха закупени от някои социалистически и други държави. С това получихме признание и извън страната по производство и използване на малък клас радиоуправляеми апарати.

Усъвършенстваните летателно-технически данни като височинен диапазон, скорост, далечина на полета в тактическата полоса на противника, маневрени възможности, малко отразяваща повърхност и трудно поразяване, способност да носят и хвърлят пропагандни материали и друг специализиран товар позволиха този клас управляеми апарати успешно да се използват за решаване на комплексни задачи, както и за предаване на информация в интерес на войските. Най-важното е, че при изпълнението на задачите не се жертва човешки живот.

През 1976 г. за първи път теоретично са изработени и написани в система от знания въпросите по използването на малък клас радиоуправляеми летателни апарати във войските от полковник Иван Диков.

Снабдявахме нашата армия, а произвеждахме и за износ. В България се проведе съвещание на техническия комитет към Варшавския договор. Дойдоха представители от 6 страни - членки. Поради това, че ние бяхме напреднали и бяхме внедрили авиомоделната мишена в обучението на войските, се възложи нашата страна да я усъвършенства и да я произвежда. На това съвещание обосновах изискванията за използване на радиоуправляемите модели за стрелба от зенитната артилерия и от зенитно-ракетните комплекси. Това беше нова постановка за увеличаване параметрите на летене на мишената. Главният конструктор по авиомодела подполковник Павлов и конструкторът по радиоапарата майор Хасъмски доложиха за възможностите да изпълнят изискванията за усъвършенстване на изделието.

След завършване на съвещанието заместник-началникът на Генералния щаб вицеадмирал Орманов даде вечеря на гостите, на която присъства офицерът от научното управление майор Йовчев, началникът на управление ПВО генерал Козаров и аз. Гостите бяха по двама човека от социалистическите страни, председателят на Техническия комитет и двама негови членове. Както е редно пихме за успешното решение, че на България се възлага да усъвършенства радиоуправляемия апарат и да го произвежда. В един от тостовете майор Йовчев каза, че този успех се дължи преди всичко на упоритата научна и практическа работа на полковник Диков, който е между нас. Представителят на съветската армия (генерал-лейтенант) стана, дойде при мен, чукнахме се, разцелува ме и ми благодари. Моят началник беше до мен и почувствах, че той стои, без да вземе отношение. Наложи се и аз да кажа няколко думи. […]

Бурното развитие на техниката и по-специално на радиоелектрониката и автоматиката създаде условия за конструиране, производство и използване на най-различни летателни апарати от типа на радиоуправляемите авиомоделни мишени РУАМ.

Характерното за тези летателни апарати е това, че те се управляват без пилот на борда, по радиото от земята чрез оператор или по предварително програмиран полет.

Радиоуправляемите авиомоделни мишени се състоят от аеродинамичен планер, снабден с кормила, елерони и бензинов двигател; апаратура за управление - бордова и земна.

Основните летателно-технически данни на РУАМ са скорост на летене, далечина и височина на полета, технически възможности на апаратурата за управление и маневрени способности на планера.

Скоростта на летене на тези апарати е с тенденция за увеличаване. Така например отначало изработените от нас РУАМ развиваха скорост от 100-130 км/h, усъвършенстваните сега варианти развиват по-големи скорости. Времето на летене на РУАМ с пълен резервоар гориво за различните типове мишени е от 25 до 40 мин.

Далечината на полета зависи от мощността на апаратурата за управление и от системата за водене на планера. Апаратурата за управление (мощността на предавателя на земята и чувствителността на бордовия приемник) осигуряват надеждно водене на планера до стереоскопичните възможности на оператора.

Практиката потвърди, че той може успешно да води мишена визуално на разстояние 4-5 км. При въоръжаването на оператора със специална система за безвизуално водене разстоянието на управление значително са се увеличили. […]

Радиоуправляемата авиомоделна мишена 2 МБ излита от писта, а усъвършенстваните варианти се изстрелват от катапултно устройство, поставено в каросерията на автомобил с помощта на ракетен двигател. Приземяването на РУАМ се извършва с парашутна система, която осигурява плавно спускане на мишената. […]

Започнахме да обучаваме оператори за радиоуправление за страните, за които изнасяхме, като Ирак, Индия, Германската демократична република. Преподавателите използваха моя труд “Пособие по използване на радиоуправляемите авиомоделни апарати от войските за подготовка и стрелба по нисколетящи въздушни цели.” Той беше издаден в 1000 броя и беше изпратен до всички части на българската армия.

Нашите оператори отидоха в Индия и демонстрираха пред група офицери и генерали възможностите на радиоуправляемата машина 2МБ. Същата група от генералния щаб на индийската армия отива на демонстрация, която прави американски оператор на тяхна радиоуправляема машина. Индийците сключват договор с американците, защото тяхното изделие е с по-големи параметри. След 10 ноември 1989 г. новата власт спря производството. Закри изследователския институт. Американците продължиха тяхната разработка и сега вече въоръжават своите бази с радиоуправляеми самолети.

Обучаваните оператори от Източна Германия, след като се завръшщат в родината си, докладват в техния Генерален щаб, че им е нужно пособието на генерал Диков от България. Пишат до нашия Генерален щаб да им бъде изпратено. Така моят труд получи признание извън границите на България. Това ме окуражи и през 1973 г. изпратих документи до академията за аспирантура с почти написана дисертация до катедра ПВО, както беше редът […]

Приеха документите с неохота. След един месец представих предварително написан материал от дисертацията. Разгледаха го на заседание и по всичко личеше, че ще ме отхвърлят. Искам само да посоча мнението на офицер от катедрата, който каза: “Защо да спираме полковник Диков, който може да подобри материала. Той е като първите християни с въвеждането на християнската вяра. Наложено е мнението и се казва мишената на полковник Диков. Ние сме написали дисертации, но те прашасват по рафтовете”. Това раздразни особено началника на катедрата, но взеха решение да поработя по материала и втори път ще го разгледат. Винаги може да се добавя и подобрява дадена разработка. Поработих, представих я и на второто заседание ме приеха на свободна аспирантура по подготовка на дисертацията […]

Издържах успешно изпитите, приеха я от катедрата и ме допуснаха до защита пред научния съвет на академията, какъвто беше редът.

Защитата не извърших в специалната зала, където се провеждаше защита на дисертациите. Аз направих изключение, защитих я в киносалона, където бях поканил преподавателите и слушателите и някои от тях взеха отношение по темата. Научният съвет разисква и прие научния принос, както е процедурата. […]

Ще си позволя да посоча само някои точки от

приноса:

За първи път теоретически са разработени, практически проверени и написани в система от знания въпросите за използване на малък клас радиоуправляеми летателни апарати за подготовка на войските за стрелба по нисколетящи въздушни цели. 2. Изследвани са теоретически и практически проверени методическите принципи по обучението на операторите по радиоуправление на летящи обекти. 3. Математически са моделирани задачите от курса за стрелбите по радиоуправляеми въздушни цели...

Защитата започнах с кратко експозе и извърших обосноваването на теоретическите и практическите въпроси по математическото моделиране на стрелбата по схеми, таблици и диаграми. Посочих пазарите, външния износ на радиоуправляемата мишена. Съветската армия бе основният голям пазар с около 1000 броя. Износът бе за Ирак, Индия, Германската демократична република, които закупиха по 20-30 бройки. Общо нашата държава спечели около 6 милиона валутни лева, а в завода над 100 човека работеха по производството на изделието. При обучение на операторите тези страни, за които се изнасяха, също плащаха във валута. Прожектирах и филма, с който убедих Научния съвет и всички присъстващи, че моята дисертация е въведена в практиката за обучение на войските. В изказванията на членовете на Научния съвет се подчертаваше теоретичният и приложният принос на научния труд. Гласуването беше тайно и всички членове на съвета дадоха положителна оценка за присъждане на научна степен.

След три месеца висшата атестационна комисия ми връчи диплома за присвоено научно звание “кандидат на военните науки”. Усилията ми и над 15 години труд по раждането, развитието и разработването на теорията и практиката по използването на малки радиоуправляеми авиомоделни самолети се увенчаха с успех. […]

Общата разруха в страната засегна и този раздел от радиоуправлението на летателни апарати. Научният институт беше закрит, производството и износът - спрени, работните места - закрити. Радиоуправляемите самолетни ракети на НАТО нанасяха удари от разстояние, без да влизат в обсега на противовъздушната отбрана на Ирак и на Югославия. […]

* Черно на бяло