/Поглед.инфо/ Даниил Гранин в последното си интервю: “Животът в Русия винаги е чудо. Добро или лошо, но непременно чудо. Да предскажеш какво ще се случи тук дори през следващата година е абсолютно невъзможно.”

Даниил Гранин

На 27 януари 2014 г. дават думата на руски писател, войник от ленинградските окопи, в светая светих на Германия, в нейния Бундестаг. Това се случва заради поканата на ръководството му и на немския президент Франк- Валтер Щайнмайер, една от най-интересните и значими личности в съвременната история на Германия. Датата е сакрална - в този ден през 1944 г. е свалена хитлеровата блокада на Ленинград. Но речта на Даниил Александрович Гранин (1919 - 2017)разтърсва депутатите и немското общество.

Даниил Гранин на трибуната в Бундестага. Слушат го и първите жени и мъже на Германия.

Целта на големия руски писател на библейска възраст очевидно не е била да прави руска пропаганда, той просто разказва какво се случило пред очите му и в сърцето му през ледените дни и нощи на Ленинградската блокада във Втората световна война. Навярно поканилите го не са очаквали, че той ще бръкне толкова надълбоко в болките на руския човек, причинени му от Хитлеровите юнаци.

Обикновено днешните русофоби обясняват убедено, че Съветският съюз е победил във войната заради “Цар зима”. Но удобно забравят, че освен замръзващите в окопите синеоки рицари, милиони обикновени руски хора умират от същия студ.

Една друга по-късна и невероятно правдива, и следователно жестока реч, на немския президент Щайнмайер, която ще ви предложим в следващите дни, всъщност ми напомни за Даниил Гранин. С нея Щайнмайер неочаквано “изми” донякъде лицето на немския народ за случилото се преди 80 години. Ето частичка от нея:

“Преди няколко години Даниил Гранин пред германския Бундестаг говори за ужасите на блокадата. Смъртта унищожавала тихо, безмълвно, ден след ден, месец след месец, през всичките 900 дни. Как да се скриеш от глада? Изчегъртвали лепилото от тапетите, варили кожени ремъци, учените химици в институтите преварявали химикали, яли са котки, кучета. В блокадния град за храна са се употребявали немислими неща. В незабравимата си реч Даниил Гранин спомена подробности, които на мен, президента на страната, не ми се обръща езикът да ги повторя. Този преднамерен метод - не да се превземе градът, а да бъде уморен от глад в резултат на 900-дневна блокада, също е бил част от т.нар. “План за глада.”

Какви са тези “подробности”, които “езикът на германския президент не се обръща да ги повтори”, можете да прочетете, или чуете, по-долу в речта на Даниил Гранин, който е носител на най-големите руски отличия за стореното от него в окопите и на фронта на литературата; за “Блокадна книга” в съавторство с Алес Адамович за това, което всъщност се е случва по време на Втората световна война в обградения отвсякъде от немската армия Лениниград; за Победата преди 80 години.

Одна навсех.

Реч на писателя Даниил Гранин в Бундестага 27. 01. 2014 г. Писател, литературовед, участник във Великата отечествена война Гранин е един от знаменитите творци на Русия

Бих искал да благодаря на господин президента, на председателя на Бундестага и на цялото ръководство на Бундестага, на депутатите, за любезната покана да говоря днес тук, в такъв знаменит - във всеки случай за мен, ден. Днес у нас в Петербург хората отиват на Пискарьовското гробище, едно от символните гробища на града. Отиват, за да си спомнят и да отдадат дължимото на всички загинали в годините на блокадата. Слагат намогилите с гробове сухари, бонбони и бисквити, за да изразят някак любовта и паметта си към тези хора, за които това е била трагична и жестока история. Тя и за мен бе много трагична и жестока.

Аз започнах войната от първите дни. Записах се в народното опълчение като доброволец. Защо? Днес аз дори не знам защо, но това беше вероятно чисто момчешка жажда за романтика. Как така без мен ще има война! Трябва обезателно да участвам. Но още първите дни на войната ме отрезвиха, както и много мои другари, жестоко ни отрезвиха. Нас ни бомбардираха, още когато нашият ешелон пристигна на линията на фронта и от тогава ние изпитвахме едно след друго поражения, бягахме, отстъпвахме, пак бягахме. И накрая, някъде в средата на септември, моят полк предаде град Пушкин(Царское село - б.р.)и ние се оттеглихме вече в чертите на града. Фронтът рухна. И започна блокадата.

Всички връзки на [Ленинград], на огромния мегаполис, бяха отрязани от Голямата земя, и започна блокадата, която продължи 900 дни. Блокадата бе толкова внезапна и неочаквана, както впрочем и цялата тази война - неочаквана за страната. Нямаше никакви запаси нито на гориво, нито на продоволствия, и още някъде през октомври започна карточната система. Даваха хляб с картички. А след това едно след друго започнаха такива катастрофални за града явления - прекратено бе подаването на електричество, престанаха да работят водопроводът и канализацията, нямаше отопление. И започнаха бедствията на блокадата.

Какво означава карточна система? Тя изглеждаше така: от 1 октомври давахавече 400 грама хляб на работниците, 200 грама — на служителите, а още през ноември започнаха катастрофално да намаляват нормата при раздаването. Започнаха да дават 250 грамахляб на работниците, а на служителите и децата даваха по 125 грама. Това е къшей хляб - некачествен, наполовина с целулоза, кюспе и прочее примеси.

Никакво снабдяване с продоволствия нямаше. Наближаваше зимата и като ченарочно люта: минус тридесет, тридесет и пет градуса. Огромният град бе лишен от всякакво осигуряване за живот.Всеки ден безпощадно го бомбардираха, обстрелваха го от въздуха. Нашата част се намираше недалеч от града, можеше пеш да се стигне до самия град, до щаба на армията, и ние, седейки в окопите, чувахме избухването на авиобомбите и до нас стигаше потръпването на земята. Бомбардираха всеки ден. Започнаха пожари, горяха домовете. Защото нямаше с какво да ги гасят - нямаше вода, водопроводът не работеше - горяха с дни. И ние от фронта, обръщайки се назад, виждахме тези стълбове от черен дим и гадаехме къде какво гори.

Към декември сняг затрупа улиците и площадите на града, само тук-там оставаха пътеки за военните машини, паметниците бяха скрити под чували с пясък, заковаха витрините - градът се преобрази. Нощем осветление нямаше. Патрулите и редките минувачи ходеха със “светлици” (светещи значки - б. с). Хората започнаха да губят сили от глад. Но продължаваха да работят, ходеха в предприятията, особено във военните, където ремонтираха танкове, правеха снаряди, мини. И тук започна да се случва следното, подробности за коетоаз разбрах чак след войната.

Хитлер заповяда [войските му]да не влизат в града, за да се избегнат загуби в уличните боеве, където танковете не можеха да участват. Осемнадесета армия на фон Лееб отбиваше всички наши опити да пробием пръстена на блокадата. Немските войски, на практика твърде комфортно,без особен зор очакваха, че настъпващият глад и студовете ще заставят града да капитулира. Фактически войната стана не война, войната от страна на противника стана очакване, твърде комфортно очакване на капитулацията. Азразказвам тези подробности, които са свързани с моя личен войнишки опит. И изобщо, сега говоря не като писател, не като свидетел, а по-скоро като войник, участник в тези събития, за които не се знае много. Аз имам чисто окопен опит на младши офицер, но опит, който има своите подробности, своите впечатления - достатъчно важни, защото именно те съставяха бита, плътта на събитията за всеки жител на града, а и за войниците на Ленинградския фронт.

През октомври вече започна да расте смъртността на населението. Защото при тази катастрофално малка дажба на храна хората бързо мършавееха, страдаха от дистрофия и умираха. За двадесет и пет дни през декември умряха 40 хиляди човека. През февруари от глад всеки ден умираха вече по три и половина хиляди души.

През декември хората пишеха в дневниците си: “Господи, да доживеем до трева!” - когато ще се появи зелена трева. От глад в града умряха общо над един милион души. Маршал Жуков пише в своите спомени, че са умрели 1 милион и 200 хиляди човека. Смъртта започна да участва безмълвно и тихо във войната, заставяйки града да се предаде.

Смята се, че най-голямо значение е имал гладът. Това не е съвсем така. На състоянето на хората, на тяхната психика, на тяхното здраве и самочувствие влияние оказваха студовете - отопление нямаше, липсата на вода... Аз искам да разкажа някои подробности за живота тогава, които почти ги няма в книгите и в описанията на това, което ставаше по време на блокадата в домовете, как живееха хората. Дяволът на блокадата се крие именно в такива подробности. Откъде да се вземе вода? Хората, които живееха близо до каналите, до Нева, до бреговете й, пълнеха кофи с вода и носеха тази вода вкъщи. Представете си, носейки тези ведра се качваха на четвъртия, на петия, на шестия етаж! Онези, които живееха по-далеч от водата, трябваше да събират сняг и да го разтопяват. Как го разтопяваха? Разтопяваха го върху “буржуйки” - това са такива малки железни печки. А с какво ги палеха? Откъде да вземат дърва? Чупеха мебелите, изкъртваха паркета, разбиваха дървените постройки в града…

Вече 35 години след войната ние с беларуския писател Адамович започнахме да разпитваме оцелели блокадници. Питахме как са оживели, какво ставаше с тях по време на блокадата. Имаше поразителни, безпощадни откровения. Детето на една майка умира. Било е на три години. Майката поставя трупчето между прозорците, зима е... И всеки ден отрязва парченце от него, за да нахрани дъщеря си. Да спаси поне дъщерята. Дъщерята не е знаела подробностите, била е на 12 години. А майката знаела всичко, не си е позволила да умре и не си е позволила да полудее. Впрочем, тази дъщеря пораснала и аз разговарях с нея. Тогава не е знаела с какво я хранят. Разбрала след години. Представяте ли си? Може много такива примери да се приведат - в какво се е бил превърнал животът на блокадниците.

Вкъщи живеели на тъмно. Закривали прозорците с каквото намерят, за да пазят топлото, и осветявали стаите и домовете с коптилки - това е такава паничка, в която наливали техническо или машинно масло. И това мъничко езиче на пламъка горяло ден по ден, седмици, месеци. Това е било единственото осветление в домовете. Появили се т.нар. черни пазари. Там е можело да се купи късче хляб, торбичка грис, някаква рибка, кутия консерва. Всичко това се обменяло за вещи, не толкова за пари, - за шуба, валенки, донасяли по нещо ценно от домовете - картини, сребърни лъжички… А на улиците и във входовете лежали трупове, увити в чаршафи.

Когатоледът на земята започна да се втвърдява, прокараха Пътя на живота - през Ладожкото езеро. По този път първо минаха камионите, за да извозят деца, жени, ранени и за да докарат продоволствия в града. Пътя го обстрелваха безпощадно. Снарядите трошаха леда, камионите потъваха във водата, но друг изход нямаше.

Няколко пъти мене ме пращаха от фронта до щаба и аз ходех в града. Тогава видях как се е променила човешката същност на блокадниците. Главен герой в града се оказа “някой”, “безименен минувач”, който се опитваше да вдигне слабия, паднал на земята дистрофик, да го отведе - имаше такива пунктове, там ти даваха да пиеш вряла вода, нищо друго нямаше - даваха канче вряла вода. И това често спасяваше хората. Този “някой” бе събудилото се у хората състрадание. Този “някой” е един от най-важните герои на блокадния живот, а може би най-важният герой.

Веднъж, през май 1942 година, когато вече се постопли, всичко се стопи и се появи опасност от инфекции от голямото количество трупове, нас - група войници и младши офицери, ни пратиха в града, за да помогнем да се извозят труповете до гробищата. Труповете лежаха на купчини край гробищата - роднините и близките се стараеха да ги докарат, но да изкопаят гробове в замръзналата земя те разбира се нямаха сили. И ние товарехме тези трупове в камиони. Ние ги хвърляхме като пръчки - толкова те бяха изсъхнали и леки. Командирът на полка каза, че организмът е изял себе си. Никога повече в живота си не съм изпитвал такова ужасяващо усещане.

Евакуацията създаваше свои проблеми. Една жена разказа как тръгнала с децата си към Финландската гара. Отзад вървял синът, бил на 14, а мъничката си дъщеря жената возела с шейна. Тя я докарала до гарата, а синът изостанал по пътя, той бил много изтощен от дистрофията.Какво е станало с него тя не знаеше. Но помнеше тази безпощадна загуба. И когато тя ни разказваше това, я помнеше като своя вина.

Имаше и други проблеми. Заместник-председателят на правителството на Съветския съюзАлексей Косигин бе упълномощен от Държавния комитет по отбраната и бе пратен в Ленинград. Той ми е разказвал какъв проблем всеки ден е стоял пред него. Дали да изпрати по Пътя на живота до Голямата земя деца, жени, ранени или пък материали, цветни метали, някакви прибори - за военните заводи на Урал. Този проблем за избора между хората и приборите, необходими за военната промишленост, разказваше той, е бил мъчителен и често без изход.

В града висяха характерни обяви, навсякъде бяха залепени бели листчета: “Правя погребения”, “Копая гробове”, “Извозвам покойници до гробището”. Всичко това - за порция хляб, за кутия консерва ...

През пролетта по Нева заплуваха редици трупове на червеноармейци. Но хората продължаваха да вземат вода от Нева, поразбутвайки труповете - а какво да правят? Налагаше се да пият и такава вода.

От юли 1942 година на фронта ние се опитвахме да разкъсаме пръстена на блокадата. Но неудачно, атака след атака бяха отбивани.Нашата армия загуби 130 хиляди човека, когато се опитваше в течение на няколко месеца да пробие укрепленията на другия бряг на Нева.

Веднъж ми донесоха дневника на едно блокадно момче. Изобщо, порази ме колко много хора са водели дневници, записвайки това, което е ставало в града. Блокадните дневници бяха най-достоверният материал за онова време, заедно със спомените на хората, преживели блокадата.

И ето, донесоха ми дневника на блокадник, момче. Било е на 14 години. Живяло е с майка си и сестра си. Този дневник ме порази. Това беше дневник на съвестта на момчето. В хлебарниците всички се стараеха да дават точно до грам порцията хляб, който се полага. За това се налагаше да отрязват добавка парченце от хляба, за да е точен грамажът. И ето, връщайки се с хляба към къщи, момчето толкова се е мъчило от глад, че му е струвало огромни усилия да непосегне на добавеното парченце, неудържимо му се искало да изяде това мъничкопарченце. Никой нямало да разбере това. И написва момчето: изядох го. То описва колко го е било срам, ругае себе си, кълне се, че никога повече това няма да се случи, признава си безсъвестността - нали хлябът е бил за тримата, крадецът откраднал от майка си и от сестра си. Никой не знаел за това, но той знаел и се измъчвал.

Имали са съседи в комуналката, мъжът работел на отговорна работа, полагал му се допълнително хляб. В общата кухняжена му варяла каша и супа, момчето се измъчвало от миризмата. Много пъти му се искало, когато тя излиза от кухнята, да вземенещо, поне с ръка да си гребне гореща каша, пише то. И се въздържал. Тази история на съвестта, желанието да остане порядъчен, да не се разчовечи, е била характерна за повечето блокадници.

35 години след войната за книгата ние разпитахме 200 души блокадници. Всеки път питах: “Как останахте живи, като сте прекарали тук цялата блокада?” Как оцеляхте. От разказите на повечето стана ясно - спасявали са се тези, които са спасявали другите - които са стояли по опашките, намирали са дърва, късче захар... нивото на състрадание и милосърдие - това е твърде типично чувство в блокадния живот. И помагало на хората да устоят. Защото задачата на тези, които са останали в града, е била да оживеят. Ние на фронта също гладувахме, но то е несравнимо с това, което ставаше в града.

Когато писахме “Блокадна книга”, си задавахме въпроса - как така, на фронта немците прекрасно са знаеликакво става в града - от дезертьори, от разузнавачи. Те са знаели за този кошмар, не само на глада, но и на ужаса. Но те продължаваха да чакат. Чакаха 900 дни. Нещо не се връзва. Войниците трябва да воюват с войници. Войната е войнишко дело. Но тук е изпратен гладът, който воюва вместо войниците.

Аз, бидейки на предния край, дълго не можах да простя на немците това очакване на капитулацията, на гибелта на града. Разбира се, през годините и паметта помръкна и аз разбирам, че войната, презкоято и аз преминах, е винаги мръсотия и кръв, всяка война. През първите месеци остана една трета от личния състав. Нашата армия понесе огромни загуби. Дълго не се решавах да напиша за своята война. Но не толкова отдавна написах роман как аз воювах през всичките тези години. Защо? Не мога напълно да отговоря, навярно бе някакво странно желание да разкажа на всички загинали от моя полк, които загиваха с чувството за пълно поражение, уверени, че Ленинград няма да устои. Исках да им съобщя, че все пак ние победихме и те не са загинали напразно. Че ние постигнахме победа, която бе справедлива.

Знаете ли, навярно съществува такова сакрално пространство, където човек си възвръща състраданието и духовността. И чудото на победата, в което главното са справедливостта и любовта към живота, към човека.

Благодаря ви.

Запис на речта на живо в “Дойче веле”

(www.dw.com/ru/%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B8%D0%BB-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BD-%D0%B2-%D0%B1%D1%83%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B3%D0%B5-%D0%B1%D0%B5%D1%81%D0%BF%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%B4%D0%BD%D0%B0%D1%8F-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B4%D0%B0-%D0%BE-%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%B5-%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B0/a-17390498)

Превод от руски Велиана Христова