/Поглед.инфо/ След 100 г. премълчаване на документи не е ли време западните архиви да разсекретят истината

“България обвинява КСХС (Кралство на сърби, хървати и словенци - б. Х. Г.) в печата и в Народното събрание, че е подпомогнало атентаторите, но оттегля обвиненията си. Югославският Министерски съвет е принуден да интервенира чрез посланика Милан Ракич и да настоява да не се обявява информация за подготовката на българската емиграция на територията на КСХС преди провеждане на консултации. Белград предполага, че българското правителство има достатъчно данни за подготовката за държавния преврат на негова територия и заплашва да затвори югославско-българската граница, да прекрати издаването на транзитни визи и да прекъсне железопътния транспорт с България. При този натиск правителството в София взема решение да не публикува материалите, които могат да компрометират КСХС.

[...]Гаврил Генов, който изпраща експлозива за атентата, трябва да напусне югославската територия, първоначално преселвайки се във Виена, а след това в Москва...

Обвинението на правителството в София, че КСХС стои зад атентата в църквата "Света Неделя" оставя впечатление сред европейската общественост, че югославското правителство наистина е участвало в българските събития в средата на април.”

Кирил Тодоров, "Разузнаванията на кралска Югославия срещу България и ВМРО (1920-1941)", , изд. "Ирин-Пирин", 2021 г.

В последните дни, по повод на 100-годишнината на атентата в църквата “Св Неделя” известна групичка нашивърли антикомунисти, повечето от тях с научни титли, развихря очаквана истерична кампания, пълна с инсинуации, откровени лъжи и хули, за да втълпи на народеца ни какви гадове са комунистите още тогава. Не става дума за невежество, съзнателно е, сега им е паднало да се репчат в политиката. А понеже доста от присъдружните им журналисти са и послушници, един нелицеприятен въпрос няма кой да зададев медиите, та масово се разпространяват изсмукани от пръстите небивалици.

Но вместо да опровергавам глупости, на мен ми се вижда по-интересна темата, която съвсем рядко се споменава, но пък води до интересни изводи и размишления - чуждестранното участие в атентата.

Изследователите на събитията през 1925 г. в "Св. Неделя" и до ден днешен са единни може би само за едно - че историкът Георги Наумов е направил най-пълното, най-аналитичното и най-честното изследване, въпреки че тогава, през 80-те години на миналия век, много архиви са били недостъпни.Но те са такива и сега - нито англичаните и французите, нито руснаците, сърбите или чехите не обелват и дума, камо ли пък да отворят архивите си за атентата. Но Георги Наумов се добира до сведения, които будят много въпроси. Един от най-значимите според мен е за ролята на чужденците, участници в атентата и занякои чужди правителства. И те са съдени набързо в седмицата след приключването на основния процес, повече за замитане на следите, отколкото за наказание. Заради включването на един "авантюрист" французин - Евгений Леже, Франция заплашва царя със скъсване на дипломатическите отношения, ако смъртната му присъда не бъде анулирана и той не бъде освободен.
Има ли "Интелижанс сървис" пръст в атентата, автентични ли са изказванията на шефа на английската военна разведка в България полк. Холст, че е бил във връзка с атентаторите - 100 години вече отговорите на тeзи въпроси тънат в мъгла.

Много пишман политизследователи разпалено твърдят, че проведеният само две седмици след атентата съдебен процес е разкрил категорично истината, която е, че извършителите са комунисти. Но дори бегло потапяне в архивите ще ви накара да запушите носа си - казано на съдебен жаргон, те миришат, и то доста. Възможно ли е по един такъв огромен съдебен процес, дори когато съдът е военнополеви, следствието, всевъзможни експертизи, издирване на заподозрени и свидетели не само на територията на България, но и в цяла Европа, разпити на стотици хора, запознаване на защитата и обвиняемите с обвиненията, да приключат за десетина дни и да започне съдебен процес? Не е дори нужно да се отговаря на такъв глупав въпрос. А точно това се случва в “Процеса по атентата” в катедралата “Света Неделя” по наказателно дело № 399/1925 г.

Удивителна е и скоростта на съдебния процес - започва на 1 май и продължава до 11 май.

А макар и само с няколко реда Кирил Тодоров в своето уникално изследване, публикувано преди няколко години, разкрива ролята на Кралството на сърби, хървати и словенци в атентата, вижте по-горе.

Мъглата около второто съдебно дело на Софийския военнополеви съд - т.н. процес на укривателите, е съвсем гъста. То е известно и под друго наименование - процесът срещу чужденците участници в атентата. Не изпадайте в удивление - има и такива. Ако за първото дело, криво или право, все нещо е известно, то за второто поне аз не успях да открия нищичко. Французойката Адела Мале - Николова е укривателка на Марко Фридман, Евгений Леже, укриваКоста Янков и Иван Минков.И двамата французи са осъдени на смърт, но са помилвани, от немай къде. Осъдени са и Мария Леже, и синът на Адела - Жорж Мале. Повече за Евгений Леже по-долу.

Георги Наумов "Атентатът в катедралата Света Неделя", Партиздат, 1989 г.

След взрива

Някои обстоятелства около станалия атентат в "Св. Неделя" предизвикват поредица от въпроси, които заслужават внимание.
По време на взрива в църквата не присъстват някои лица, които е трябвало да са там според установената за такива случаи практика. На първо място прави впечатление, че отсъствува цар Борис III. Официалната версия за неговото отсъствие е, че той се намира в Ентомологическия музей на опелото на убития на 14 април при Арабаконак проф. Делчо Илчев. По същата причина скоро след пристигането на траурното шествие от църквата излиза заедно със съпругата си министърът на финансите и с автомобила на Народната банка бързо се отправя към музея. Обяснението този път е, че там трябва да има представител и на правителството. От траурната церемония в "Св. Неделя" липсват също зап. генерал Жеков и министър Стоенчев.
Ако отсъствието на някои от посочените лица може да не прави особено впечатление, то това, че ген. Жеков и Борис III не са там, поражда някои въпроси. Борис III наистина потегля към "Св. Неделя", но с достатъчно закъснение, за да остане на безопасно разстояние от разигралата се драма. Ако за неговото забавяне и отсъствие има все пак някаква версия, то за отсъствието на ген. Жеков няма такава. Не се сочат някакви причини, които да го оставят настрана от събитията, макар че рангът на починалия е изисквал и той да бъде там.
Естествено възникват въпросите: Възможно ли е било ген. Жеков да е уведомен от левите земеделци чрез Ив. Перчемлиев за подготвения атентат в деня на опелото на ген. К. Георгиев и това да го е заставило да не отиде в църквата? Дали Борис III не е уведомен на свой ред от ген. Жеков или по други канали, че се готви такъв атентат, и закъснението му да е умишлено?...

Някои факти от последните дни преди атентата дават основание да се приеме, макар и условно, че отсъствието на посочените лица не е случайно. Ив. Перчемлиев, който отдавна изпълнява ролята на свръзка между дейците на Акционния комитет на единния фронт, на другия ден след убийството на зап. ген. К. Георгиев посещава ген. Жеков. Каква е била целта на това посещение, може да се съди от факта, че още същия ден генералът съобщава на Султана Петрова защо е извършено убийството. Изразената от него пред нея надежда, че царят ще излезе "по-благоразумен да не отиде на църквата", може да означава, че той вече е успял да съобщи на Борис III за замисления атентат или че разчита Султана Петрова да направи това.
От друга страна, полицията, която проявява толкова много упоритост и старание, за да разкрие нелегалната дейност на Комунистическата партия и земеделската левица, в случая с атентата в "Св. Неделя" проявява, меко казано, небрежност. Дали е съзнателно или неволно проявена тя, е въпрос, по който поне засега не е възможно да се говори с категоричност.
Когато се търси отговорът на този въпрос, би трябвало да се вземат под внимание някои обстоятелства. Едното от тях е, че атентатът, макар замислен още в края на 1924 г., остава в дълбока тайна. Като идея той е известен на много ограничен кръг от хора. Всички, които са знаели, че се готви такъв удар срещу Цанковия режим, са  били дълбоко законспирирани дейци. Големите провали и арести, които стават през февруари и март 1925 г., засягат голям брой нелегални дейци, но нито един от тях не е посветен в замислената акция.
Второто обстоятелство, което заслужава внимание, е свързано с действията на полицейските органи в деня на атентата. Полицейският агент Петър Богданов, чието служебно положение в йерархията на Обществената безопасност го е задължавало да отговаря за охраната на църквата, още в 11 часа преди обяд отива в Криминалния отдел, за да получи необходимите инструкции по охраната. След като ги получава, той нарежда на агента Попов да отиде в църквата, за да направи оглед на поставената там охрана.
Не се знае какво по-точно е проверявал този агент. Самият П. Богданов, който отива там около 14.30 ч., както изглежда, не е успял да разбере как агентът Попов е изпълнил нареждането му. В показанията си като свидетел по време на съдебния процес, започнал на 1 май 1925 г., той съобщава, че едва впоследствие е научил какво е направено от страна на охраната. А то е, че агентът Илия Ангелов се е изкачил към камбанарията на църквата, където се е срещнал с клисаря П. Задгорски. Когато пожелава да направи оглед и го запитва "има ли нещо", Задгорски му отговаря: "Няма нищо, аз съм правил оглед." Агентът обаче забелязва на камбанарията "едно момче" и се обръща към Задгорски с въпроса "Кое е това момче". Отговорът, който получава е, че "това е наше момче" и този отговор, както става ясно, задоволява агента Илия Ангелов. Той не прави нищо повече от това.
Възможно е това да се квалифицира като небрежност, проявена от посочения полицейски агент. Но необяснимо е защо Обществената безопасност, този мощен репресивен апарат на Цанковия режим, който в течение на близо две години преследва комунистическите кадри, използва агент-провокатори и нанася тежки удари на антифашисткото движение, сега не се оказва на своята висота. Официалната правителствена пропаганда, която тръби, че на 15 срещу 16 април според "нареждане № 2960 от 12 март 1925 г. на ИККИ", ще избухне въстание, като че ли вместо да засили бдителността и да разшири предохранителните мерки на органите на властта, не предизвиква такова поведение. Нападението срещу царя при Арабаконак и убийството на зап. ген. К. Георгиев, извършени в самото навечерие на очакваното въстание, също не предизвикват сериозни предохранителни мерки в деня на погребението на убития генерал.
От всичко това би могъл да последва логично въпросът - не е ли улеснено извършването на този атентат от действията на Обществена безопасност?
По време на Втората партийна конференция на БКП в Берлин, изказвайки се на 19 дек. 1927 г. по събитията в България, Младен Стоянов (Островски) заявява следното: "През февруари от положително място научихме, че във втората половина на април, ако комунистите не направят революцията, правителството ще я извърши. Готвеше се провокация." Тази информация на Мл. Стоянов също поражда мисли за поведението на властите в навечерието на атентата.
На същата конференция в хода на дискусиите около атентата в "Св. Неделя" В. Коларов (Венелин) казва: "В процеса "Дружеловски" той изнесе, че в българската легация в Берлин се явил един английски полковник Холст, заведующ английската разведка в България. Споменува за квартира на г-жа Драганова в София. Холст казал: Ние бяхме във връзка с атентаторите. Друг казал: Как не можахте да предотвратите атентата?"
По-късно известният партиен деец Асен Бояджиев, пишейки за атентата, казва също: "Без да подозират, авторите на атентата станаха жертва не само на своите неправилни разбирания, но и на Интелижанс сървис в Лондон." Този факт не се коментира от участниците в заседанието на конференцията може би защото не се приема като възможно съществуването на някаква връзка между атентаторите и английското разузнаване. Достъпните на автора документи не предоставят преки доказателства в подкрепа на едно такова твърдение. Ако е съществувала такава връзка, тя би могла да се обясни с това, че за Англия режимът на Ал. Цанков е бил вече компрометиран и нейните разузнавателни органи у нас са имали инструкции да подкрепят всеки опит за неговото сваляне. Нито един от оцелелите най-непосредствено ангажирани в подготовката и извършването на атентата дейци не говори за наличието на такава връзка. И все пак въпросът за ролята на други фактори в този атентат, извън неговите непосредствени организатори, остава. Не можем да го пренебрегнем и поради това, че в други подобни случаи през 1924-1925 г. Обществената безопасност се справя с рядка бързина.
Връщайки се отново към въпроса, защо не е било спряно изпълнението на атентата и кой би могъл да го стори, отговора му би трябвало да търсим в две посоки - при неговите непосредствени организатори и при органите на властта.
Коста Янков е имал възможност да спре акцията, след като му се съобщава взетото в този смисъл решение на Изпълнителното бюро вечерта на 15 април. Той би могъл да го направи само чрез Д. Златарев и П. Абаджиев. Самият П. Абаджиев, който знае, че Васко ще бъде в църквата още от сутринта на 16 април, е имал възможност чрез клисаря П. Задгорски да го предупреди и да му нареди да не извършва възложената му задача. За това е имало достатъчно време - от сутринта до 15 часа на 16 април.
Нито Д. Златарев, нито П. Абаджиев, които остават незасегнати от последвалите атентата репресии и успяват да напуснат страната, не съобщават никъде в своите доклади и сведения за станалия атентат, че са предприели такава стъпка.

Коста Скутунов, "Бурни времена”, издателство “Синева”, 2004 г.

Следствието по атентата

[…] Между организаторите на атентата беше и френският поданик Леже, който също беше задържан. Но френският пълномощен министър в София Жорж Пико най-жарко се застъпи за него. Още с арестуването му той подаде една много остра нота до правителството и настояваше най-настоятелно неговият поданик незабавно да бъде освободен... Той на няколко пъти настоя лично в нашето Външно министерство, щото Леже да бъде освободен.[…]
Царят изобщо се беше дезинтересирал и не желаеше да се меси в разправиите на правителството по отношение на разследването за следствието по атентатите.[…] Но Жорж Пико и тук искаше да се наложи насила. Накрая той постави въпроса ребром и настоя на всяка цена да бъде приет от царя, като заяви, че в противен случай ще напусне страната ни и френското правителство ще вземе мерки, за да защити своите поданици. Въпреки това от двореца все пак му отговориха, че царят отсъства от София. Всъщност той беше в двореца Врана, откъдето с тревога следеше развоя на събитията, а съветникът Павел Груев беше непрекъснато във връзка с външното министерство. След няколкодневни настоявания, понеже не можа да бъде приет на аудиенция в двореца, френският пълномощен министър поиска ултимативно да бъде приет от царя, като заяви, че ако до 12 часа в полунощ същия ден не бъде приет на аудиенция, на другия ден той ще напусне България и неговото правителство ще прекъсне дипломатическите си отношения с нас.[…]
Този ултимативно поставен въпрос засягаше еднакво както царя като държавен глава, така и страната ни като независима държава. Накрая царят реши, че заради някакъв си авантюрист французин ние не можем да поставяме на изпитания българския народ, а колкото за себе си той прие да преглътне този горчив хап. Така, със съгласието на Министерския съвет, царят се принуди да приеме френския пълномощен министър и да му заяви, че ще се застъпи за освобождаването и екстернирането на френския поданик Леже зад границите на страната.
Това беше едничкото разумно и крайно решение, с което донякъде се запазваше престижът на България и на царя. Затова същия ден съветникът Груев влезе във връзка с френската легация и съобщи на министър Пико, че е влязъл във връзка с царя, който в момента се намира в двореца Кричим. Той се съгласил да го приеме на аудиенция и затова ще тръгне с първия влак за София. Но понеже не ще може да пристигне по-рано от 11 часа вечерта, той го моли да заповяда на аудиенция в 11 часа. […]
Тази аудиенция беше нарушила традициите на двореца. Царят никога не беше приемал по такъв начин аудиенция, а още повече посред нощ. Освен това настойчивостта и държането на френския пълномощен министър подчертаха на правителството, че България все още не се третира като независима държава.[…]
На другия ден французкият поданик Леже, съгласно постигнатото споразумение, беше откаран в гр. Русе и препратен в Румъния, дето той беше изявил желание да бъде екстерниран. По този начин се ликвидира въпросът с представителя на френското правителство и както царят, така и правителството, си отдъхнаха.
Следствието по атентата попадна по следите на още едно лице, което също беше замесено в атентата, но неговото име остана в тайна и властта не можа да го открие и залови.[…]

Тодор Павлов, “Лъчи в преизподнята” Писма от затвора (1923 - 1929), издателство “Народна младеж”, 1971 г.:

“Осъдена след април на смърт за укриването на Перчемлиев и Фридман, тя (Адела Николова - Мале - б. с.) гордо отказа да подаде молба за помилване в онези дни, когато опасността да отиде при Фридман и Перчемлиев беше реална до осезаемост. Не дръзнаха да я обесят може би защото не е българка (тя е французойка по произход), но тя даде още тогава с държането си пример на някои наши “смъртни”, които бяха изпаднали в паника и малодушие. По-сетне заедно с нас винаги подаваше заявления против помилванията, за пълна и безусловна амнистия, знаейки отлично, че при малко “по-умно” държане отдавна да е била освободена, както бидоха освободени (помилвани) съпрузите Леже, двойка, която остави тъжни спомени у нас с некрасивото държане, както […] в съда, така и тук в затвора.”


Георги Наумов "Атентатът в катедралата Света Неделя", Партиздат, 1989 г.

Из пета глава. Последиците

Мерките, които органите на властта предприемат още в деня на атентата, а и далече преди неговото извършване, показват, че само е бил чакан повод, за да се пристъпи към действия за разгромяването на комунистическата партия и другите антифашистки сили. От редица документи и конкретни факти, установени значително по-късно, става ясно, че правителството на Ал. Цанков има свой план за погрома над комунистическата партия, който започва да изпълнява още преди атентата на 16 април 1925 г. Самият атентат автоматически задейства репресивната машина на властта.

Още на 28 февруари 1925 г. тогавашният началник на военносъдебната част полк. Григоров изпраща писмо до началниците на гарнизоните в София, Пловдив и Варна: “Понеже се предполага в близко време обявяването на военно положение в царството през време на което ще действат военнополевите съдилища, за състава на които са ноеобходими като членове офицери от действителната служба, моля изпратете ми списък по на десет офицери от гарнизона ви, за да бъдат назначени с министерска заповед за членове на военните съдилища при обявяването на военно положение”.

Този документ показва, че около месец и половина преди атентата в “Света Неделя” въпросът за въвеждането на военно положение е бил решен в правителствените среди, защото началникът на военносъдебната част няма право да взема самостоятелно такова решение.

Друг документ, който също говори за наличието на такъв предварителен план за действие, е една заповед на военния министър ген. Вълков, издадена два дни преди атентата. С нея министърът съобщава по военното ведомство, че се обявява военно положение и че започват да действат военнополевите съдилища. Царските укази № 2 и № 3 за това са отпечатани в Държавен вестник още в броя му от 16 април.

[…] В Министерството на вътрешните работи инспекторът на полицията Г. Серафимов вътре в един час се свързва с всички окръжни управители. Отвсякъде окръжните управители изслушват съобщението за станалото злодеяние и веднага пристъпват към изпълнение на онова, което те от по-рано имат да изпълняват, в случай, че бъдат прекъснати съобщенията или бъдат извършени атентати”. Към това ген. Русев добавя: “При атентати няма нужда от нови разпореждания. Наредено е те да бъдат взети автоматически.” И те са били взети.

От всичко това може да следва заключението, че органите на Цанковата власт действително са били предварително подготвени за нанасянето на удара, който последва атентата. По този повод един от останалите неразкрити тогавашни членове на ЦК на БКП отбелязва по-късно, че “като по даден знак” София е била блокирана на 16 април от силите на “Кубрат” и “Родна защита”, от полиция и войска. До вечерта цялата страна се оказва в обсадно положение. [...]

А какво предприема правителството на Цанков, за да има министър-председателят куража да заяви, че “отечеството е спасено”? Още в 18 часа в деня на атентата в кабинета на военния министър ген. Вълков на заседание се събира Министерският съвет, за да вземе решения във връзка със създалото се положение. Министърът на вътрешните работи ген. Русев докладва какви са първите мерки на полицията по отношение на предполагаемите атентатори. Не са известни подробности за неговия доклад, но според ген. Вълков за Министерския съвет станало ясно, че атентаторите са от комунистическата партия. Всички министри преценяват, че това е дело на комунистическата партия.

За нас днес е ясно, че до свикването на това заседание на Министерския съвет, а и в следващите няколко дни, ген. Русев не е могъл да докладва нищо конкретно по въпроса за атентаторите, нито за тяхната политическа принадлежност, по простата причина, че никой от тях не е бил заловен. Единствен, както бе отбелязано вече на друго място, клисарят на църквата П. Задгорски попада в ръцете на Обществената безопасност, но това става след въпросното заседание на Министерския съвет. Ето защо въпросът как е станало ясно на министрите, че атентаторите са от комунистическата партия, ни насочва отново към извода, че преценките на правителството са преднамерени и предварително обмислени. [...]

Още в първите часове след атентата започва разправата с комунисти и земеделци единнофронтовци. За съществуването на такива списъци съобщава началникът на криминалното отделение при дирекция на полицията през 1925 г. Маню Г. Начев. “Знам - казва той, - че още преди атентата в църквата политическият отдел беше изготвил списъци на комунисти и земеделци по-проявени, в случай на нужда да бъдат арестувани - доколкото си спомням, политическият отдел имаше някакви сведения, че се готви нещо”.

В София още на 16 април е установена блокада и органите на властта започват повсеместни обиски и арести. Офицерите от Трета секция на военното министерство съгласувано с полицията предприемат хайки срещу комунисти, земеделци и други антифашисти. Началникът на тази секция майор Д. Порков, неговият помощник кап. Кочо Стоянов, който е и полицейски комендант на столицата, поручик Иван Кефсизов, подпор. Сава Куцаров, Цвятко Димитров - черният капитан, подпоручик Димитър Радев, подпоручик Стилиян Тошев, поручик Тома Прендов и ротмистър Лазаров са офицерите, които вземат най-активно участие в преследването и най-вече в избиването на заловените комунисти и други антифашисти след атентата. [...]

Масовите убийства стават в казармите на IV артилерийски полк, в покрития манеж на военното училище, в I пехотен и в гвардейския полк. Те се извършщват по прякото нареждане на централното управление на Военния съюз в лицето на генералите Вълков, Русев, Лазаров и Д. Велчев. Изпълняват се от сътрудниците на ген. Вълков от Трета секция на военното министерство.

Задържаните аннтифашисти са умъртявани след тежки изтезания, а труповете им са поставяни в чували, откарвани и заравяни в предварително изкопаните ями при Илиенския форт и на 8-и километър в района на Караулката и Дървенишкото шосе. Убийствата са извършени предимно чрез удушаване с въжена примка. В казармите на Първи пехотен полк жертвите са разстрелвани в тилната част на главата.

В казармите на IV артилерийски полк са убити около 200 задържани антифашисти. Във военното училище в продължение на две денонощия загиват 90 души. В гвардейския полк са убити около 40 антифашисти.

В издадената на 2 септември 1954 г. присъда военният министър по време на тези събития Ив. Вълков е обвинен като инициатор и организатор на убийството на над 400 души след атентата на 16 април. Между убитите са: Васил Мулетаров, Тодор Димитров, брат на Г. Димитров), Коста Янков, Темелко Ненков, Николай Петрини, Ана Маймункова, Владимир Д. Благоев, Христо Коджейков, Ламби Кандев, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст, Петър Янев и много други. [...]

Междувременно буржоазният печат съобщава за продължаващите разкрития и арести в страната - в София, Варна, Бургас и други градове. Съхранените в архивите сведения за задържаните показват, че още през април в ръцете на властите попадат голям брой антифашисти. До 22 април само в София те са 1400, във Враца - 231, в Кюстендил - 208, в Дупница - 99, в Плевен - 91 и т.н. До тази дата само в софийски гарнизон в софийска военна област са задържани общо 2890 души.

До 27 април в Пловдив са задържани 237 души, в Карлово - 105, в Нова Загора - 120, в Ямбол - 103 и т.н. В рамките на пловдивския гарнизон (пловдивска военна област) са арестувани 1113 антифашисти. А в района на варненски гарнизон (варненска военна област) до 4 май техният брой е общо 1489. От тях само във Варна арестуваните са 229, в Шумен - 156, в Русе - 602, в Свищов - 132, във В. Търново - 111. [...]

В Русе, в сградата на местната обществена безопасност, са разстреляни наведнъж 16 души, когато се явяват, за да се разпишат в полицейската книга за надзора. В Орхание (Ботевград) също през април на път за София са разстреляни 26 души. Този списък може да бъде продължен още, без да бъде изчерпан. В Ихтиман също разстрелват 22 души. На гарата в Белово - 26 души, по пътя за Самоков - 6, във Варна - 8 работници и селяни. А на 9 юни убийците в София решават да отбележат годишнината на деветоюнския преврат от 1923 г., като убиват 20 души, арестувани след атентата. В хасковски и пловдивски окръг без присъда загиват около 300 антифашисти, в Неврокоп (Гоце Делчев) - 80, в Сливен - 9. [...]

Първият съдебен процес, който се организира по наказателно дело № 399/1925 г., започва на 1 май и продължава до 11 май 1925 г. Той е известен като “процесът по атентата в катедралата “Света Неделя” и се провежда в казармата на IV артилерийски полк. [...] Според версията на съда, ЦК на Единния фронт имал за цел “в предполагаемата суматоха, която би настъпила при обезглавяването на властта, да повдигнат въоръжено въстание” за насилствено изменение на обществения строй. Това че нито в деня на атентата, нито след него не е гръмнала нито една пушка на тези, които е трябвало да повдигнат въстание, не е от значение за полевия съд в София. Важното е да се придаде по-голяма тежест на обвинението. [...]

Следователно, от всички подсъдими само срещу П. Абаджиев и П. Задгорски са отправени обвинения, свързани с извършването на атентата. Ето защо съдебният процес от 1 до 11 май 1925 г. всъщност се превръща в процес, насочен главно против политически убеждения и организации, поставени извън законите на страната по силата на едно извънредно законодателство. Както обвиненията срещу подсъдимите в този процес, така и казаното от привлечените като свидетели ръководни лица на Обществената безопасност потвърждават това.

На 11 май в 18 часа председателят на съдебната колегия подполковник Икономов с членове подполковник Чипев и подполковник Стойчев и секретар Г.Д. Шопов произнася присъдите. Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев са осъдени на смърт “чрез обесване на публично място". [...]

Военнополевият смърт осъжда на смърт чрез обесване на публично място и Д. Грънчаров, Н. Петрини и Хр. Косовски, без да изпитва неудобство от това, че издава смъртни присъди на лица, които органите на властта са убили още преди съдебния процес. [...]

Обявените на 11 май 1925 г. присъди по този процес се утвърждават само след една седмица. С Решение № 309 от 18 май с.г. Военно-касационният съд ги потвърждава. Същото прави и Борис III. […]

Второто съдебно дело, с което софийският военнополеви съд се заема буквално след произнасянето на присъдите по първото дело, този съдебен процес, който буржоазният печат разглежда като “Делото Перчемлиев - Ад. Николова”, става отново повод за отправяне на всички възможни обвинения срещу комунистическата партия, Единния фронт и Коминтерна. [...]

Цанковата власт използва тези процеси, за да създаде онази политическа атмосфера, която би оправдала предприетите от нея действия. Тя се решава да преустанови въведеното на 16 април военно положение чак на 25 октомври 1925 г. [...]

А защитникът Бронзов казва по време на заседание на 1 декември, че от 1915 г. до 1923 г. в страната е имало убийства, на каквито и днес сме свидетели, “без да можем да видим убийците на подсъдимата скамейка”. През 1924 г., казва той, се извърши един акт, (има предвид ЗЗД), като се извади една политическа партия вън от рамките на закона. Трябваше тия хора, които десетки години са живели със своите политически идеи, да претърпят унищожение на всичко, което те са творили.” Тези хора, заявява Брозов, не са престъпници. “Това е политически процес. Недейте третира тия хора като престъпници, защото и те са хора на своя идея. Ако един Ботев днес за нас е герой, то тогава същият за турската империя беше престъпник”. [...]