/Поглед.инфо/ Защо пътят към спасението минава през укрепване на националната воля, а не през чужда зависимост?
България се намира в исторически момент, в който трябва да реши каква държава иска да бъде. Дали да бъде държава, която тихо се подчинява на решения, идващи отвън, дори когато са вредни за самата нея, или държава, която отстоява интересите си така, както го правят малки, но смели нации като Унгария и Словакия. През последните десетилетия България се движеше по инерция — без ясна визия, без собствена воля, без политическа самоувереност. Това доведе не само до икономически слабости, но и до психологическо разколебаване, до усещане, че страната ни е усилие без резултат, че бъдещето се определя не от нас, а вместо нас. Това усещане е разрушително и опасно, защото подхранва отказ от държавност.
Държави не изчезват, защото враговете им са силни. Държави изчезват, защото самите те стават слаби отвътре. България днес е именно в тази опасност. Нашето покорство не е резултат от интелигентност или дипломатичност. То е резултат от дълбок страх, от ниско самочувствие и от убеждението, че „малките“ трябва винаги да се съгласяват. Но това е погрешно. Светът уважава само държавите, които се уважават сами. А ние отдавна сме загубили този инстинкт.
Как се стигна дотук? България постепенно се отказваше от държавността си чрез серия от компромиси. Компромиси в енергетиката, компромиси в дипломатическите позиции, компромиси във външната търговия, компромиси в националната сигурност. Всеки от тези компромиси бе представян като „необходимост“, като „европейски избор“, като „глобална солидарност“. Но истината е много по-сурова: в много случаи България подкрепяше решения, които директно вредят на икономиката ѝ, бизнеса ѝ, домакинствата ѝ.
Примерите са безброй. От необмислени санкции, които повишиха цените на електроенергията и горивата, до енергийни решения, които изложиха страната на риск. От външнополитически декларации, които ни въвличат в конфликти, към които нямаме нито интерес, нито ресурс, до икономически политики, които ни отнемат стратегически предимства. Този модел на безусловно съгласие не е европейска добродетел. Това е национална катастрофа в бавен каданс.
Докато България се отказва от волята си, Унгария и Словакия правят обратното. Те отстояват себе си. Унгария, водена от ясния инстинкт на Орбан, постави националния интерес над външния натиск. Когато санкциите заплашваха да разрушат унгарската индустрия, той каза „не“. Когато енергийните решения на ЕС щяха да доведат до скок в цените, той каза „блокираме“. Когато от него изискваха политика, която вреди на унгарските семейства, той каза „няма да го направя“. Това е държавност, не бунт. Това е политическо лидерство, не ексцентричност.
Словакия постъпи по същия начин, но в контекста на войната. Роберт Фицо ясно заяви, че Словакия няма да участва в ескалации, които пряко застрашават народа ѝ. Той прекрати военната помощ за Украйна, не защото е „проруско настроен“, а защото е про-словашки настроен — защото задачата на една държава е да защитава своя народ, а не чуждите геополитически схеми. Това разбиране е основата на всяка зряла държава.
Защо моделът на Унгария и Словакия работи? Защото почива на три фундаментални принципа: първо, нация без воля не е нация; второ, малките държави оцеляват чрез характер, не чрез покорство; и трето, Европа е силна не когато всички са еднакви, а когато всяка държава защитава своите уникални ресурси и интереси.
Унгария използва правото си на вето, за да защити собствените си енергийни интереси. Европа може да критикува това, но не може да го игнорира. Словакия заявява ясно, че няма да бъде държава в услуга на чужди военни планове. Европа може да не харесва това, но е принудена да го уважава. Това е геополитическа игра, в която силните уважават онези, които имат воля — а не онези, които се опитват да се харесат.
България обаче продължава да се държи като държава, която се страхува. Страх от критика. Страх от натиск. Страх от несъгласие. Страх от това „да не би да се разсърдят“. Но държави, които се страхуват да кажат „не“, винаги живеят в чуждо „да“. И това се случва с нас от години — живеем във външни решения. Изпълняваме чужди стратегически планове. Приемаме чужди грешки като свои. И плащаме цената за тях.
Цената е висока: икономически упадък, демографски колапс, политическа апатия, обществена фрустрация, усещане за безизходица, загуба на национално достойнство. Това не е просто лоша политика — това е отказ от бъдеще.
За да оцелее, България трябва да смени курса. Това означава да спре да бъде удобна. Да спре да бъде тиха. Да спре да бъде предпазлива в момент, когато предпазливостта е равна на капитулация. Европа е арена на интереси, не на благотворителност. Международната политика е битка за влияние, не публична дискусия. Държавите не успяват, защото са добри — успяват, защото са твърди.
Твърдостта не е агресия. Твърдостта е самоуважение. Твърдостта е умението да кажеш: „Това решение не е добро за мен, следователно няма да го приема“. Това е, което България трябва да започне да прави незабавно — без страх, без извинения, без комплекси.
Националният интерес на България не е абстракция. Той е конкретен: евтина енергия, защото бедните държави не оцеляват при скъпа енергия; работеща индустрия, защото без индустрия няма държава; мир и стабилност, защото войните унищожават малките; демографска защита, защото без хора няма бъдеще; национална инфраструктура, защото държавата е гръбнакът на обществото.
Когато решенията на Европа удрят тези стълбове, България трябва да се изправи. Не да се покланя. Не да се страхува. А да се изправи и да каже: „Това е моят интерес. И ще го защитя.“
Нашите предци оцеляха, защото не бяха покорни. Българската история е история на борба, не на послушание. Поколения българи се изправяха срещу империи, срещу асимилация, срещу унищожение. И ние, техните наследници, им дължим едно: да не бъдем поколението, което доброволно предаде държавата.
Нямаме право да се страхуваме. Нямаме право да мълчим. Нямаме право да живеем като народ, който чака някой друг да го спаси. Спасението никога не идва отвън. Спасението идва от народа — или не идва въобще.
България има всичко необходимо: стратегическо положение, енергийни коридори, интелигентни хора, културна памет, геополитически потенциал. Това, което няма, е достатъчно воля. Но волята може да се възстанови. Волята се ражда, когато народът разбере, че няма повече време. Ние сме на този момент. Или ще се събудим, или ще изчезнем така, както изчезват държави без самоуважение — тихо и незабележимо.
България няма да се възроди чрез покорство. Тя ще се възроди чрез воля. Чрез смелост. Чрез държавност. Чрез отказ да живее според чужди заповеди. Суверенитетът не е риск — той е кислород. И ако България не си го осигури сама, никой друг няма да го направи вместо нея.
