/Поглед.инфо/ Реставрацията на капитализма в България бе грижливо изписана с определението “мирен преход”. Не били гърмели оръжия, не се е стреляло, не са се водили сражения, не се е проливала кръв. Всичко е станало кротко и почти тихо. Политическите битки и конфликти са словесни, т. е. “идейни”, а не въоръжени.

И това се изтъква е повтаря с гордост и от левите, и от десните като голяма тяхна заслуга: съхранили били мира, проявили били разум, преодолели разногласията помежду си и не позволили да умират хора.

Но за оценката на един процес не се съди нито само по неговото начало, нито по състоянието му в която и да е произволно избрана точка. Още по-малко по думите, с които бива заливан, за да му се придаде култивиран вид и с него да бъде въведен в историята.

Този т. нар. “преход” изглеждаше хаотичен и неуправляем, но всъщност се изпълни в добре подготвена и стегната “матрица”, която му придаде подредба, за да се покаже като добре измислен и държан под непрекъснат контрол.

В цялата социалистическа общност бе приложен един и същ сценарий, но с неизбежните корекции според условията във всяка отделна страна. Само в Румъния бе допуснато да се стреля и да бъде убит тогавашният й лидер. Но то беше съвсем в началото на бунтовете и контрареволюцията, когато те още не бяха подложени на съответния контрол, за който става дума.

Контрареволюцията протече мирно и мирно бе извършена реставрацията, понеже бяха организирани и проведени от управляващата тогава БКП. Никакви други сили не участваха, защото не съществуваха. Реставрацията трябваше да премине по определени правила, за да се съхранят стопанските структури и да преминат в частните ръце и да бъдат притежавани и управлявани от тях. Тази операция бе извършена успешно, понеже беше замислена и осъществена от хора, които бяха заинтересовани това стане по този начин и да не се разруши поне материалната база. А когато процесът на реставрацията тръгне и се ускори до определена степен, в него могат вече да бъдат допускани и други фактори. Това стана, когато трябваше да се подхрани чувството за демокрация у екзекуторите в другите области, в които се извършваше въпросната инквизиция. Даде се възможност да бъдат нападани новите собственици, както и да бъдат рекетирани, за да подпомагат десните партии и да създават т. нар. “средна класа”, в която да се рекрутират “борците за демокрация” от улицата. Но на тях бе предоставена по-дребната стопанска структура, която трябваше да бъде ликвидирана или предадена в ръцете на верни привърженици на новопоявилите се десни партии. Тук влизаха фабрики, заводи, производствени и търговски предприятия, туристически комплекси, ресторанти, предприятия на местната промишленост и икономика.

И се започна реставрацията на капитализма под формата на демокрация, свобода на словото и “незабавна смяна на системата”. Защото демократите и либералите нямаха търпение да видят резултатите от своята “всеотдайност” и ненавист към “номенклатурата”. Пък и се страхуваха да не би да се случи нещо и се възстанови “комунизма”. Тогава сигурно ще им вземат главите и одерат кожите за непремерената волност.

Но тези хора бяха избрани за екзекутори, а не за да сменят незабавно системата. Те трябваше да разрушат колкото е възможно повече от предишната система, да я разграбят, ако е възможно, и така да отчетат заслугите си в политиката. Те бяха хора елементарни, недостатъчно образовани и обладани от комплекси за малоценност. Защото поради скромните си интелектуални възможности бяха изтласкани от активен обществен живот, не ги назначаваха на ръководни длъжности, макар много да желаеха, много много не ги забелязваха. Сега изведнъж, почти като изневиделица съдбата ги надари с внимание и отговорности, даде им длъжности, високи заплати, служебни автомобили, а някои дори избра да участват в т. нар. “кръгла маса”, на която “да бистрят политиката” заедно с довчерашни комунистически величия, да им дават акъл и да настояват на своите принципи. Чудо не чувано. Дори един от тях толкова се бе вживял в своята нова роля, която го бе извела от кръчмите, и описа в какво удивително състояние се намирали тези герои, как не им се вярвало, че са стигнали толкова далеч и с удивление се гледали в огледалата в НДК като новите герои на историята.

Тази роля толкова им хареса, че те и всички около тях придобиха огромно самочувствие на “творци на историята” и не спираха да го доказват. Сега именно започна истинската контрареволюция и “незабавна смяна на системата”. Тези люде се впуснаха да разграждат старото, да ругаят и гонят номенклатурата, която според тях се била окопала в кабинетите си и не искала да ги напуска. А времето бърза и не чака никого.

Държавата толерираше тези демократи, дори ги поощряваше, защото нейната нова грижа бе да запазят мирния характер на големите активи на социализма и да ги предадат за притежания и управление на новите им собственици и господари.

Във всички сфери на обществения живот се обругаваха всекидневно “номенклатури” и дори направо биваха гонени от работните им места. А когато ги изгонваха, буквално сриваха дейността на предприятието или организацията, довеждайки я до фактически фалит, бездействие и накрая – до закриване. Към никого нямаха милост – все едно им беше дали работата на тези хора бе успешна или не.

Тези хора в екстаз рушаха всичко, в което сами бяха живели, но поради своята ограниченост, нисък морал, слаба подготовка и необразованост, не можеха да получат онова, което съответстваше на техните амбиции. И сега изведнъж им се отдаде възможност да покажат себе си и да ги посочат с пръст. Но те просто не знаеха какво вършат, защото всъщност сечаха клона, на който стоят. Те рушаха традиции, морал, знания, правила, начин на мислене и на тяхно място налагаха себе си. Това означаваше, че оставяха след себе си пустош.

Наистина бе пустош, което те оставяха след себе си! Ако бяха умни и талантливи, образовани и нравствени, ако знаех какво правят, щяха да се спрат, да се стреснат и се замислят. А те безумстваха!

Особено активни бяха тези “герои на нашето време” в средите на писателите и в техния съюз. Вестник “Литературен фронт”, по-късно откраднат и преименуван на “Литературен форум”, се превърна в истинска гилотина на контрареволюцията и раздаваше безпощадни присъди и веднага ги изпълняваше. Вестникът във всеки свой нов брой буквално убиваше български писатели, очерняше ги заради измислени от редакторите “грехове”. Много писатели се оказаха неудобни, недолюбвани и мразени от редакцията на вестника (оглавявана тогава от поета сатирик Марко Ганчев. До него беше вдъхновителят Георги Мишев) и от нейните политически господари. Никога преди вестник на писателите не си е позволявал да петни имена на творци, повечето от които бяха все значими. Но били в ръководството на СБП, членове на ЦК, заемали били високи длъжности в културата, книгоиздаването, държавата. Защото литературният живот винаги е трябвало да бъде ръководен от някого – било чрез официално избирани или назначавани творци, било неформално благодарение авторитета на най-добрите писателите са постъпвали в определени моменти по един или друг начин. Тези, които ръководят литературния печат винаги са били в една или друга степен свързани с властта и дори са участвали в нея. Иначе е било невъзможно писателите да живеят спокойно, да изграждат колективен авторитет и да бъдат улеснявани в тяхната творческа дейност.

Ала комисарите на “Литературен форум”, понеже най-сетне намериха възможност и им бе отдадена заповед да действат, избраха “номенклатурите” в СБП, за да освободят комплексите си и заслужат трохите, които новата власт щеше да им подхвърля. Тези хора никак не бяха малко на брой. Напротив, те бързо се нароиха буквално се натискаха да се разправят с неугодните, защото преди време са им пречели да станат “класици”.

Но вестникът ругаеше не само живите, а и мъртвите. Той предизвика кампанията, наречена “нов прочит”, като този прочит означаваше непременно отхвърляне на комунистите и апология на техните врагове и противници. Народният съд бил унищожил “цвета на интелигенцията”, безпартийните ги тормозели и не ги признавали, не им давали ръководни служби и какво ли не още. Един от тях, чието име не искам да споменавам, посегна и на Вапцаров. Написа цяла книга “Третият разстрел”, за да доказва, че бил предател и посредствен поет и не знам какъв още. Други пък твърдяха и сега продължават да твърдят, че партизаните били една шепа хора и все негодници и отмъстители. Затова и никакво партизанско движение не е. А съдебните процеси, които са се водили, в това число и този, в който е осъден Вапцаров, са процеси срещу терористи, посегнали на законната власт. След 9.ІХ. 1944 година комунистите били унищожили цвета на нацията. Да обявяваш за “цвят на нацията” главорези, фашисти, национал-социалисти, убийци и предатели означава, че сам си такъв и плачеш за себе подобните си.

Към агитката на “Литературен форум” се присъедини, но като законодател на “новата истина” вестник “Демокрация” и неговият “литературен орган” “Литературен вестник”. Трите вестника заедно омърсиха и опростачиха миналото. С настървение се заеха да разрушават “канона” в литературата. Те повече не искаха литературните ценности да се подреждат по значение за литературата и нейната история. Примитивните им инстинкти им подсказваха, че такива като тях никога няма да влязат в подобен “канон” и да означават нещо повече от зло, посредственост, незначителност.

Искам да напомня за едно явление в българския политически живот, подложен от новоизлюпените демократи на “незабавна смяна на системата”: т. нар. “град на истината”. Не знам чия е идеята да се образува такова чудо, но то е едно от най-срамните и просташки проявления на българската демокрация. Най-активно участие в него взеха хората на културата, науката и изкуствата: писатели, художници, актьори, театрали, музиканти, учени. Няколко месеца те се търкаляха като прасета върху паважа на площада между Президентството и Министерския съвет, за да настояват системата да се смени моментално, да се свали звездата над Партийния дом, да се прочисти номенклатурата и още подобни ултиматуми в този дух. Сред търкалящите на площада имаше е талантливи хора, подлудени от масовата психоза да гонят комунистите и да създават нова държава. Революция с пушки и автомати нямаше, нямаше барикади, нито се проливаше кръв. Само едно желание за демокрация, за да се продават винаги банани, да заприличаме на Гърция и да станем “Швейцария на Балканите”. Много искаха и “свобода на словото”.

“Литературен форум” бе сред най-отявлените радетели на този “град”. Затова и малко след “победата на демокрацията” и “смяната на системата” главният редактор Марко Ганчев бе назначен за посланик в Беларус, а екзекуторите около него получиха като награда вестника, като им бяха дадени и пари, за да го издават. А и за да се почерпват в извънработно време, защото много беше уморително да се бориш с комунистите.

Литераторите са сред най-активните участници в разкола в Българската православна църква, в нейното обругаване и опит да бъде разрушена. Тях можехме да ги видим във всеки митинг, протест, шествие за преименуването на Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”, защото св. Александър бил чужд светец, а не българин. Дори само по този нелеп аргумент можем да съдим за равнището на писателите, борещи са демокрация.

Целият този грандиозен публичен театър, изпълняващ ролята и на публичен съдебен процес, трябваше да разреши дилемата на новото време и новите герои в него: да се изгонят от властта тези, които досега бяха в нея, за да влязат участниците в театъра. Не случайно бе издигнат лозунга на СДС “45 години стигат!”. Този лозунг бързо обедини амбициите на неосъществените преди, за да се сдобият с власт. Преди това обаче трябваше да разчистят администрацията, да станат народни представители, а след това и министри, посланици, зам. министри, директори, политици и държавници.

И започнаха да управляват, да управляват, да управляват.

Днес търпим последиците от техния труд, идеологии, амбиции, посредственост, неграмотност.

Затова и държавата ни се е разпаднала и изживява последните си дни...

Но като окайваме състоянието, в което изпадна държавата, обществото и нацията, нека не забравяме кои бяха тези “борци за демокрация”, които ден и нощ вилнееха из държавата, за да “сменят системата” и превърнат България в “Швейцария на Балканите”, в която свободно и в изобилие се продават банани...