/Поглед.инфо/ Българската левица получи от европейския либерализъм един истински “данайски дар”: тя повтаря, че е левица, но не знае защо и в какво се изразява нейното “ляво”. Затова по говоренето й личи, че наистина не е лява и умира от желание да бъде във властта и то непременно чрез своите ръководители. Защото те са най-загрижени за народа, онеправданите, трудещите се, младите и пенсионерите.

Либерализмът лесно и бързо подведе левицата в това, че демокрацията с нейното всеобщо избирателно право и парламентарно управление, е най-висшето изобретение на политическата мисъл и практика за устройство и ред в обществото. И че й предоставя свят, в който всички са равни, с еднакви права и от тук насетне, особено след преживяните 45 години социализъм, животът на българите ще изглежда райски. Трудностите ще произтичат от лошите хора, които винаги пречат, развалят, разрушават. Но срещу тях държавата има своите закони и репресивни практики, с които бързо тези хора ще бъдат ограничавани и изолирани и няма да пречат кой знае колко.

Ние знаем и помним, че българската левица бе силно ентусиазирана и енергично убеждаваше българите, че демокрацията означава светло настояще. И че от нас самите зависи как ще си устроим живота, за да бъдем толкова щастливи, колкото са и народите на Западна Европа.

Не беше трудно българската левица да бъде толкова лесно и бързо подлъгана, за да участва най-активно в реставрацията на капитализма. Нейните политически и научни кадри, та дори и почти цялата й членска маса бе неподготвена теоретично, не познаваше марксизма и сама работеше срещу себе си и срещу системата, която управляваше и постоянно “усъвършенстваше”. Никой не възрази на тези празни и лъжливи приказки; никой не каза, че капитализмът е най-голямото зло за човека, че буржоазната държава е егоистична и принадлежи на капитала; че от тук насетне започват трудните и мъчителни дни за тези, които Маркс и Енгелс нарекоха пролетариат. Именно Маркс и Енгелс им отвориха очите, че бъдещето е тяхно и че те са тези, на които е поверено да свалят буржоазията и капитала от власт и да установят новата система на социализма. Левите идеолози все пак побързаха да се покажат в пълна мяра угодни на новите си господари и да обявят, че вече няма класи, няма пролетариат и че партията, която довчера се наричаше комунистическа, се отказва от революционната теория на марксизма.

При тази “кокоша слепота” на водачите на левицата, левите идеолози и левите политически субекти колко му е да излъжеш и заблудиш цялото общество, за да го накараш да повярва, че сега именно властта “ще произлиза от него и ще му принадлежи”.

Либерализмът и капиталът “облякоха” лявото в социалдемократически одежди и му вкараха в устата социалдемократическа риторика и мислене. И то охотно започна да им служи вярно и дори сърцато. Дори в Конституцията ни бе записано, че българската държава е “социална” – по примера на скандинавските държави, които по времето на т нар. “студена война” показаха пример на тип държава, осигуряваща и гарантираща трудови права и висок стандарт на живота на почти цялото общество. Нищо че по-късно тези държави се отказаха по ред причини от тази си формулировка, за да си възвърнат истинския лик на буржоазната държава, подвластна изцяло на капитала.

Измислени и подхвърлени за широка употреба бяха различни определения за държавата, но вече и такива, които да се съобразяват с реалността и да признават, че не всичко е наред днес. Защото злите хора непрестанно се мъчат да опорочат демокрацията и да настроят хората срещу нея. Чухме за “задкулисие”, “дълбоката държава”, за “корпоративна държава”, “мафиотска държава” и какви ли не още държави. Те реално съществуват, но не като саботьори на демократичната държава, а просто като различни форми, с които си служи капиталът, за да притежава и управлява държавата, нейната власт, икономика, геополитика. Тези типове държави не са по-лоши от “демократичната държава”, а са просто нейни синоними или допълнения към генералното понятие “буржоазна (капиталистическа) държава”.

Левите обаче мълчат и дума не продумват за националната държава, която в Европейския съюз изчезва. Изчезва заради либералното устройство на съюза, но заедно с нея избледнява националната култура, разрушава се националният език. Но левите ги интересува плоския данък и борбата със завоюваната държава.

Но какво чудно: днес никой не говори за капитал, капитализъм, буржоазия, буржоазна епоха, капиталистическа система. Това не е случайно. Левицата в цяла Европа предпочита да употребява други понятия, за да не би случайно да се каже истината за времето, в което живеем. Макар че именно левицата не говори истината, защото не я вижда.

Не я вижда, защото вече не я интересува. Тя обслужва системата, капитала и буржоазията, дори и когато се кълне от време на време, че защитава бедните и онеправданите.

Сега левицата у нас, олицетворявана от БСП, се е разплакала, че “дълбоката държава” е завладяла всичко и пречи на националния напредък. Плачът й трябва да трогне народа и обществото, за да й повярват, че е различна. Но как да вярваш на партия, която клейми “дълбоката държава”, а мълчи за буржоазната, за държавата на капитала, на която толкова усърдно и в съдружие с най-отявлените си врагове я управлява и извлича изгоди. Е, изгодите са за ръководството й, а за другите са обещанията и заклинанията.

Ще каже човек, че в Европа и у нас е наложена забрана за употребата на думи като капитал, капитализъм, буржоа, буржоазия, пролетариат, социална справедливост. И навярно е наложена такава забрана, защото и най-левите политолози, икономисти, социолози и публицисти почти никога не ги използват в своите анализи. Говори се данъци, бюджетни разходи и бюджетен дефицит и какво ли не, но не и че социално-политическата система днес е чиста проба капитализъм. А щом е капитализъм, не е възможно да се установява социална справедливост; държавата принадлежи на капитала и той я владее и управлява по своя воля и съображения, за своите интереси. А не за да живеят хората добре. И никой не може да му се намесва в решенията – освен когато стане достатъчно напрегнато и капиталът усети, че е застрашен. Тогава прави от време някакви компромиси. После всичко започва отначало и продължава по стария път.

Но въпреки всичко, а може би именно поради това, е необходимо да кажем, че никаква дълбока държава не ни заплашва. Тя си е просто типична форма на буржоазната държава. Затова БСП да не се хвали, че се бори с нея, разобличава я и прави всичко възможно да я победи. Няма да я победи, защото не се бори изобщо с нея, а само се упражнява в политическа риторика и то без да знае в какво се упражнява.

Когато от време проплаква, че губим “държавността”, БСП се прави на смела партия, но не е в състояние да обясни защо я губим тази държавност и затова ще се провикне, че причината е в “дълбоката държава” или в прословутата “завладяна държава”. Но коя и каква “държавност” губи той си прави, каквото си иска.

Защо тогава се възмущаваме, че БСП се сдружава с Борисов и Пеевски и е готова на всичко, само и само да им се хареса и да я оставят във властта. Тя вече не е в състояние да измисли друг политически ход, защото и ръководителите й са на ниско идейно и политическо равнище, за да им дойде нещо друго наум.

Поне усвои демагогията и лъжата като средство за убеждаване на наивно вярващите в нея.

Но с тази лъжа, с която лъже тези, които й вярват, та вече лъже и самата себе си. И скоро ще разбере това. Ще има тогава да се чуди какво й е направила “завладяната държава”.