/Поглед.инфо/ 1. Най-голямото страдание за българските национал-революционери и публицисти и писатели на революцията, което често ги караше да изпадат в отчаяние, бе да гледат народа потънал, според тях, в дълбок сън и нехаещ за своята съдба и свобода. Тези смели мъже проливаха кръв, живееха в мизерия и опасности, правеха какво ли не, за да вдигнат революцията и да избавят българите от робството.

А народът не отговаря на призивите и усилията им за революция. И не само: той охотно предава на турците тези, които готвят бунтове или отмъщават на насилниците и поробителите за злините, които непрестанно и без да бъдат наказвани от справедливостта вършат над беззащитните българи.

Не е трудно, особено днес, да разберем нашите нетърпеливи революционери. Когато си се посветил на една велика кауза, а не виждаш резултат от саможертвата си, няма как да не се отчаеш.

Но като ги разбираме, длъжни ли сме да приемем техните укори към съвременниците им и да се съгласим, че народът ни е заспал дълбок сън и затова не чува, не вижда и не се помръдва, за да направи нещо за себе си. Най-малкото да оправдае тези, които са сложили главите си в торби и на смърт са тръгнали за великото дело.

Разбира се, изразите “заспал народ”, “народът спи”, “да разбудим народа”, “нужни са будители” и други подобни, в които сън и пробуждане показват необяснимото и заслужаващо укори състояние на народа и обществото, защото когато са нужни енергия, пориви, революция, те са безмълвни, спокойни и позволяват злото да се шири, са просто метафори. С тях трябва да се изрази дълбокото неразбиране на революционната кауза и изобщо на липсата на желание у народа тогава да се направи промяна и тази промяна да бъде смела, радикална и в полза на бъдещето.

Нашата история и публицистика, а и т. нар. “народопсихология” приема, че революцията и нейните водачи и участници са прави в обвиненията към народа и неговото нежелание да се включи в нейното изпълнение. Може би защото такава позиция заеха и Петко Р. Славейков и Христо Ботев, а по-късно и Захарий Стоянов. Дори и до днес чуваме, че сме били “робски народи”, поради което дори не смеем да протестираме, макар да сме недоволни. Страхливи сме и роби, наследници на робско племе, било пет века под властта на османлии. При други поробители щяло да е различно. Но “робското наследство” е тежко и неотвратимо. Комай ще го носим вечно. Какво да се прави: съдба!

Това обяснение е все пак някакъв разумен и оправдателен аргумент за бавния ход на българската национално-освободителна революция, която по обективни причини, дължащи се на робската психика и съзнание на българския народ, прави свободата далечна и трудно постижима.

За българския революционер е полезно да се сблъсква с подобни трудности, за да започне да опознава народа, а не само да говори за свобода и че народът е готов във всеки момент да се включи в бунт, въстание и революция – стига преди това да има само важен и надежден знак, че е дошло решителното време. Така поне разсъждава и говори българската емиграция в Румъния, усилено търсеща пари, оръжие и боеприпаси, за да формира нови чети, които да обявят началото на свободния живот, когато влязат триумфално в отечеството. А там, казват те, ги чакат с отворени обятия, много хора са мобилизирани и постоянно гледат на север, за да видят и дочуят своите освободители.

От време на време “освободителите” все пак преминават Дунав, гърмят с пушките, хвърлят калпаци и викат “свобода или смърт”. И получават смърт!

Защо?

Защото народът ни бил заспал и не искал да си разваля дълбокия сън.И дори и днес не иска да се събуди от него.

2.

Разбира се, метафората се отнася до желанието, решителността и готовността за въстание и революция, с които да се отхвърли робството. Нашите революционери и революционни публицисти са разбирали свободата като живот извън робството и Османската империя. Те излизат вече извън християнските норми и представи и възприемат буржоазните идеи и разбирания като водещи за борбата, която предстои.

Но точно защото вече се налагат буржоазните идеи и разбирания за смисъла на живота, се получава разделение и дори конфликт между народа и революцията. Революцията е все още идейна, интелигентска дори, революция на думите и призивите. И тя се води от публицисти и емигранти в Румъния.

Народът обаче живее в друг живот и в друг свят. Революционната интелигенция е вече в Модерната епоха и то в ХІХ век, докато народът все още в Средновековието и не е придобил буржоазно съзнание. Защото битовият му живот (а той няма друг) е живот от Средновековието с религиозно съзнание, което определя да се стреми към друга свобода. Свобода на християнин, а не на буржоазен революционер.

Бавно се установява и развива капитализмът по българските земи, а това пречи да се формира новата класа на буржоазията. А нали буржоазията е тази, която ще извърши национално-освободителна и буржоазно-демократичната революция в България, за да се ускори създаването на нацията и се учреди свободната българска национална държава. Тези революции не могат да се извършат през Средновековието и без наличие на буржоазия.

Буржоазията се формира бавно и по различно време в различните български територии. И тя се формира като дребна, търговска и занаятчийска. Няма индустрия, нито банки, които да създава индустриалния и банковия капитал и едра буржоазия с различно от дребнобуржоазното обществено съзнание. Дори и през 70-те години на ХІХ век българският народ не се е обуржоазил, т. е. не е възприел и осъзнал идеите на Модерната епоха, поради което и обективната потребност от въстание и освобождение не е станала негова същност. Той просто живее в друга социална реалност! И е далеч от свободата. Невъзможно е при това положение да бъде накаран насила (т. е. като бъде „събуден“ от дълбокия сън.). Народът има друга свобода, която не е политическа и тя му е все още достатъчна. Неговите интелектуалци обаче не искат да го разберат и го укоряват, че не е готов, а и дори не желае да живее свободно.

По същата тази причина, поради която революционерите и революционните публицисти страдат, че народът е заспал и не желае да се събуди, народът може да бъде недоволен от своите революционни водачи, че не осъзнават в достатъчно степен същността на времето, неговата наситеност с изисквания и възможности за решаване на актуалните проблеми. Българската революция наистина е революция повече на идеите и думите, отколкото на политически програми и виждания за бъдещето на България, за начина, по който да бъде организирана тя и да завладее цялото общество, а не само да създава революционни комитети.

Народът в никакъв случай не е заспал, а просто не е навлязъл в революционна ситуация и все още не се е обуржоазил, за да бъде готов на политически бунт, който да промени системата на управлението му и да го организира за въоръжена борба.

Революцията винаги е по-бърза и по-припряна от участниците в нея. Когато в една или друга степен ситуацията узрее, двете страни търсят допирните си точки, за да се синхронизират действията, очакванията, мисленето и говоренето. Колкото повече политическата ситуация става революционна, толкова повече е възможно социалното напрежение да се превърне във въоръжен акт.

Затова мисля, че не е редно да отбелязваме 1 ноември като ден на тези, които уж са събуждали и събуждат и днес българския народ от дълбокия сън. Хубавата дума „будител“ не бива да означава това. Нейното значение трябва да се отнесе към усилията на образованите хора да показват истината за времето и обществото, за нас самите, за да не бъдем заблуждавани от недобросъвестните управници. Някой трябва да има смелостта да разобличава лъжата и да призовава народа да не участва в нея и да не й служи. Дори и от такива, които трудно се ориентират вярно в обстановката.

Днес медиите постоянно ни атакуват с различни тълкувания на събития и изяви на политически личности, но малко от тълкувания са адекватни. Хората се объркват, съблазняват се от обясненията на неподготвените коментатори и приемат лъжата и заблудата за истина. Тази заблуда, която по същество е съзнателна манипулация, почти винаги води до сериозни последици, ускоряващи упадъка и разрухата на обществото и на отделната личност.

Лъжата, особено когато е издигната до равнището на държавна политика и в начин на управление на държавата, обрича държавата и обществото на разруха. Тя може да държи за известно време народа в подчинение и да го лишава от аргументи в полза на истината, но рано или късно всичко се разкрива и възмездието идва като всеобща беда и гибел.

Днес будителят, т. е. глашатаят на истината, е много необходим, за да се изправи и с гръмовен глас да възвести на народа, че го лъжат и заблуждават. Не е задължително да го призовава към борба, бунт, въстание. Достатъчно е да посочи, че го потискат и ослепяват с лъжи, за да го накарат да им служи и да се подчинява. Важно е да го убедят да не вярва на пропагандата. И че животът му е основан на лъжата и измамата, за да го държат сляпо подчинение.

Вече не е справедливо да се самоукоряваме, че сме изостанали, защото няма спрямо кого да бъдем такива. Общото равнище и в Европа, и в света не е кой знае колко високо – да не говорим за образованието, та да изпитваме комплекси за малоценност и да се мъчим да догонваме другите. Тъй че не е необходимо да се разбуждаме, за да ги догоним и се изравним с тях. Днес всички народи са изправени пред лъжата и ниската култура, липсата на ценности и тяхното подреждане в някаква йерархия. Либерализмът провъзгласи, че всичко е позволено и че най-важната свобода е свободата да пътуваш и да правиш, каквото пожелаеш. Защото животът бил твой и имаш право да разполагаш с него, както поискаш.

Но за това трябва да се говори. Хората трябва да знаят чий е този морал и защо се насажда тази безнравствена свобода. И какво се цели с неговото насаждане.

Нравственият упадък е най-голямото нещастие на съвременния свят. Ставащото със света и човека вече е преминало границата на позволеното и допустимото и сме на прага на катастрофа, която няма да закъснее. Няма как при това разложение да не последва възмездие и то да бъде в най-скоро време въздадено. Да си припомним библейския разказ за Содом и Гомор и за съдбата, която Бог им отреди заедно с населващите го хора.

Призваните да говорят за тези неща обаче се занимават с изпълнението на поръчки за още по-голяма заблуда на хората, възхвалявайки сегашната система на злото и покварата. Те получават своите тридесет сребърника И те са им достатъчни да ги направят щастливи. Но ще дойде ден, когато ще отговарят за заблудите и лъжите, които сеят.

Българският ден на будителите е повод да се заговори още по-активно за тези неща, за да се преформулира будителството като проповядване на истината и отказ от лъжата и безнравствеността. Народът трябва да чуе какво става и какво го очаква, ако продължи да живее в аморалния либерален и нечовешки свят.