„Неолибералната революция“ – ключови параметри и развитие

/Поглед.инфо/ Съдържание

1. „Неолибералната революция“ – началото: Разклащане на доверието в „Кейнсианския модел“;

2. Идейните „бащи“ на неолиберализма;

3. Неолиберализмът на власт;

4. За стратегическия съюз между консерватизма и неолиберализма;

5. Финансово-кредитната политика на неолиберализма като ключов инструмент за промяна на икономиката и обществото;

6. Финансиализацията като ядро на неолибералния капитализъм;

7. Неолиберализмът като двигател на „Глобализацията по американски“ /Американският глобализъм/;

8. За социо-културната и социо-псхологическата драма на човечеството, породена от „Неолибералната революция“

Въведение

Днес светът се намира в условията на кризата на неолиберализма в неговите най-различни аспекти – политически, икономически, технологически, социо-културни и други. При все това неолиберализмът продължава да доминира света чрез различните варианти на своите модели. И определено ще кажем, че неговото преодоляване няма да бъде нито лесно, нито процесът на смяна ще бъде кратковременен.

Трябва даже да подчертаем, че тук и там ще може даже да се наблюдават временни припламвания на „неолиберален ренесанс“ или най-малкото ще останат страни, където той упорито ще се държи и дълго време няма да си отива.

Така или иначе едва ли някой ще отрече важността и актуалността да се анализира, оцени и обобщи извървяния до днес път от т.нар. „Неолиберална революция“, както и да се прогнозират сценарии на перспективите на нейната еволюция или преодоляване.

„Неолибералната революция“ – началото: Разклащане на доверието в „Кейнсианския модел“

Необходимо е веднага да отбележим, че тази т.нар. „Неолиберална революция“ от гледна точка на времевото пространство на своето развитие преминава през няколко етапа. Тя възниква като локално явление, след това стана регионално, за да „разцъфне“ като глобален феномен. Също така говорим за неолиберализма като революция, тъй като това означава, че той в локален и регионален план осъществи качествена смяна на едно достатъчно устойчиво състояние на капитализма в неговата кейнсианска и неокейнсианска форма.

Вече в своя глобален вариант в страните на т.нар. „държавен социализъм“ неолиберализмът изиграва контрареволюционна роля още от самото начало, което се проявява в разрушителния характер спрямо обществената тъкан в много от тях. Безспорно всяка една революция и носи в себе си елемент на разрушение. Но, когато нейният разрушителен потенциал далеч надвишава съзидателния, може определено да се твърди, че става дума не за революция, а за контрареволюция.

Обаче, нека първоначално да разберем какво устойчиво състояние смени „Неолибералната революция“. Факторите, които правят възможна тази т.нар. „Неолиберална революция“ е кризата, в която изпадат доминиращите дотогава във високоразвитите капиталистически страни кейнсиански и неокейсиански модели.

Самото кейсианство, наречено на името на британския икономист Джон Мейнард Кейнс(John Maynard Keynes – 1883-1946 г.), дава отговор на тежката криза на национал-либералните модели, започнала с т.нар. „Велика депресия“. Идеите на Кейнс коренно променят тогавашното икономическо мислене. Той оспорва класическата представа, че пазарите винаги се самокоригират. Кейнсианството, т.е. икономическа теория, базирана на трудовете на Кейнс – особено на книгата му от 1936 г. „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“, твърди, че:

• Съвкупното търсене (общите разходи в икономиката) движи икономическия продукт и заетостта;

• По време на рецесия правителствата трябва да увеличат разходите и/или да намалят данъците, за да стимулират търсенето;

• Публичните инвестиции могат да намалят безработицата и да съживят икономическия растеж.

Правотата на кейнсианството се доказва в условията на „Великата депресия“, която е смятана за най-тежкия икономически спад в съвременната история. Тя започва с краха на фондовия пазар през 1929 г., който води до:

• Масова безработица (до 25% в САЩ);

• Банкови фалити и загуба на спестявания;

• Срив в промишленото производство и световната търговия.

Традиционните политики на ненамеса, препоръчвани от класичеката дотогава икономическа либерална мисъл предполагат, че пазарите ще се самокоригират. Но заплатите не падат достатъчно бързо, дефлацията влошава търсенето и населението натрупва пари в брой. Кейнс твърди, че само правителствената намеса може да прекъсне този порочен кръг.

„Новият курс“ на избрания през 1933 г. за прездент на САШ Франклин Делано Рузвелт става отговор на кризата. „Новият курс“ представлява серия от програми и реформи, насочени към икономическо възстановяване. Въпреки че Кейнс и Рузвелт не винаги са били съгласни помежду си, кейнсианските идеи оказват силно влияние върху „Новия курс“:

• Програмите за обществени работи, като Администрацията за напредък в строителството (WPA), са създали милиони работни места;

• Правителствените разходи са инжектирали пари в икономиката, повишавайки търсенето и доверието;

• Кейнс дори пише отворено писмо до Рузвелт през 1933 г., в което го е призовава да се съсредоточи върху възстановяването преди реформите и критикува политиката му за златото.

По този начин може да се утвърждава, че Кейнс осигурява интелектуалната основа за

„Новия курс“, като Кейнсианството оправда държавните разходи за борба с безработицата.

Великата депресия разкрива недостатъците в класическата либерална икономика, а „Новият курс“ прилага кейнсианските принципи, за да съживи икономиката на САЩ.

Кейнсианските, а по-късно появилите се на тяхна база неокейнсиански модели се основават на широко участие на капиталистическата държава във възпроизводствения процес. Не случайно по отношение на системата на тези страни по това време се използват термини като „държавно-монополистически“ или „държавно-олигополистически капитализъм“.

Основните инструменти на това участие на държавата са данъчно-кредитните механизми, митнически механизми, както и редица други. А при неокейнсианските парадигми даже се използва инструмента на държавното индикативно макропланиране. Чрез тези механизми участието на държавата „заглажда“ цикличните кризи на капиталистическото възпроизводство. При което не само се избягват разрушителни тенденции във възпроизводствения процес, характерни за класическите национал-либерални модели, но даже в редица случаи не позволява възникване на такива циклични кризи.

През 1974-1975 г. икономиката на развитите капиталистически страни са обхванати от световната криза, започнала в САЩ в края на 1973 година. Тази криза по своите мащаби надхвърля всички следвоенни кризи.Нейните особености са следните:

• Синхронност – обхваща едновременно всички развити капиталистически страни – САЩ, страните от Западна Европа и Япония;

• Циклическата криза се преплита с енергийната и суровинната кризи – високите темпове на растеж през 50-те и 60-те години водят до нарастване на търсенето на суровини и енергия, което се увеличава за периода 1950-1972 год. 3 пъти. Изменя се и структурата на енергобаланса. Потреблението на нефт сред общото потребление на първични енергоресурси се увеличава 5 пъти;

• Структурната криза – синтезът на циклическата с енергийно-суровинната криза води до възникването на т.нар. „структурна криза“, демонстрираща се чрез диспропорциите между развитието на отделните сфери и отрасли. Структурната криза поразява отрасли, където търсенето се развива по-бавно, отколкото икономиката като цяло, а понякога това търсене се съкращава абсолютно.

Непосредствен тласък за възникване на структурната криза от 1974-1975 год. се смята, че става започването на т.нар. „Нефтена криза“ или „Нефтен шок“ от октомври 1973 г. Тогава членките на Организацията на арабските страни - износителки на петрол или OAPEC (състояща се от арабските членове на ОПЕК, плюс Египет, Сирия и Тунис), обявяват петролно ембарго. То е отговор на решението на САЩ да снабди Израел с оръжие във войната Йом Кипур/Това е важен ден в юдаизма. Войната водена от коалиция от арабски страни срещу Израел започва в този ден/ Това ембарго продължава до март 1974 г

„Нефтеният шок“, предизвиканата от него стагфлация, съпроводена с работнически протести води до „Структурната криза от 1974-75 г.“. Същата е преодолявана по кейнсиански начин, т.е. с вливане на мащабни публични средства, което създава значителен за онова време държавен дълг.

Всичко това в своята съвкупност силно разклаща доверието в кейнсианските и неокейнсанските модели. Още повече че различните национални ограничения, високите прогресивни данъци, определени социални разходи и други подобни мероприятия, се разглеждат от свъхедрия западен капитал, особено финансовия такъв като пречки към максимизиране на печалбите и неговото глобализиране. Т.е. активизирането на износа на капитали в държави, където нормата на печалба на инвестирана единица е значително по-висока, отколкото в собствената страна най-малко заради много по-ниските разходи за труд.

Идейните „бащи“ на неолиберализма

За загубата на доверие в „Кейнсианството“ в значителна степен допринася добре финансираната от мощни капиталови кръгове широка пропагандна кампания, основана на трудовете на такива мастити фигури като:

• Фридрих Хайек който е водеща личност на Австрийската школа. Книгата на Хайек „Пътят към крепостничеството“ – „The Road to Serfdom“ (1944 г.) предупреждава срещу прекомерното влияние на правителството и централното планиране. Той се застъпва за свободните пазари и индивидуалната свобода, като пряко влияе на британския премиер Маргарет Тачър;

• Милтън Фридман е икономист от Чикагската школа, Фридман се застъпва за монетаризъм – контролиране на инфлацията чрез парично предлагане, а не чрез фискална политика. Книгата му „Капитализъм и свобода“ (1962 г.) и ролята му на съветник на Рейгън го правят централно място в неолибералните политически промени;

• Джеймс М. Бюканън е основател на Теорията за публичния избор. Бюканън твърди, че правителствата са егоистични, което води до неефективност. Неговите научни трудове оправдават ограничаването на правителствената намеса;

• Джордж Стиглър е също от Чикагската школа. Работите на Стиглър върху регулаторното завладяване подкрепя усилията за дерегулация през 80-те години на миналия век.

Влиятелни икономически школи и мозъчни тръстове, добре финансширани от едрия капитал стоят зад тези идеи, а именно:

• Чикагската школа по икономика – тя е базирана в Чикагския университет. Набляга на свободните пазари, дерегулацията и монетаризма. Тази школа се превръща в интелектуалния двигател на неолиберализма;

• Австрийската школа по икономика – Фокусиране върху индивидуалния избор, спонтанния ред и скептицизма към централното планиране. Хайек и Лудвиг фон Мизес са ключовите фигури на тази школа;

• Общество Мон Пелерин – основано от Хайек през 1947 г. Тази международна група от икономисти и интелектуалци насърчава класическия либерализъм и се превръща в център за неолиберални идеи;

• Институт по икономически въпроси (Великобритания) – представлява Мозъчен тръст, който силно влияе на политиките на Тачър, насърчавайки приватизацията и либерализацията на пазара;

• Фондация „Херитидж“ и Американски институт за предприемачество (САЩ) – тези консервативни мозъчни тръстове помагат за превръщането на неолибералната теория в политически предложения в ерата на Рейгън.

Неолиберализмът на власт

«Тачъризъм»

Първото правителство на власт, което тръгва да прилага неолиберални политики е консервативното правителство на Маргарет Тачър във Великобритания(1979–1990). Правителството на Тачър въвежда мащабни реформи, които ако не разрушават, то поне силно ограничават следвоенната британска социална държава.

Икономически политики;

• Приватизациянадържавнипредприятия – British Airways, British Gas, British Telecom, British Rail идругисапродадениначастниинвеститори;

• Монетаризъм: Вдъхновена от Милтън Фридман, Тачър дава приоритет на контролирането на инфлацията пред намаляването на безработицата. Тя намалява публичните разходи и повишава лихвените проценти;

• Данъчна реформа: Преминава се от прогресивни данъци върху доходите към регресивни данъци върху потреблението (напр. ДДС). Намаляват се драстично най-високите ставки на данъка върху доходите на най-богатите слоеве, т.е. едрата буржоазия.

Социални и трудови политики

• Схема за право на покупка: Наемателите на общински жилища, които са основно работническа класа и неимущи слоеве, получават разрешение да купуват домовете си с намалени цени, което насърчава придобиването на жилищна собственост и съкращаване на общественото жилищно строителство;

• Съкращения на социалните услуги: Съкращават се разходите за образование, здравеопазване и социални помощи, за да се намали ролята на държавата. На практика неолибералната политика в социалната сфера е ориентирана към максимално ограничаване на обществените разходи и акцент върху частно финасиране на социалните дейности, включително грижите за деца и възрастни;

• Антисиндикално законодателство: Приема се закони, които ограничават силата на профсъюзите, забраняват вторичните пикети и изискват тайно гласуване за стачки. Поражението на стачката на миньорите от 1984-85 г. става повратна точка в развитието на профсъюзното движение в Обединеното кралство, тъй като едрият капитал нанася мощен удар върху работничеството в страната. Не случайно след кончината на М.Тачър в редица градове на Великобритания млади момичета – внучки на съкратените миньори, излизат на “Flashmob”/публични събирания на важни централни места/ с плакати с надписи «Ха-ха-ха, Вещицата умря!»/Ha-ha-ha, the Witch is dead!/,

«Рейгъномика» - Неолибералната програма на Роналд Рейгън

Президентството на Рейгън (1981–1989 г.) отразява подхода на Тачър, но с отчетливо американски привкус:

Икономически политики

• «Икономика на предлагането» –Supply-side Economics, т.е. „Рейгъномика“: Масови данъчни облекчения, особено за богатите и корпорациите, които уж целят стимулиране на инвестициите и растежа. Казано с други думи намаляването на данъците за буржоазията, особено едрата и средната, означавало, че те, видите ли, спестените средства ще насочат към разширяване на производството и по този начин ще се увеличава заетостта;

• Дерегулация: Рейгън отменя регулациите в енергетиката, банковото дело, транспорта и телекомуникациите, които особено в банковото дело създават условия за мащабни спекулации;

• Парична политика: Администрацията на Рейгън подкрепи строгата парична политика на председателя на Федералния резерв Пол Волкър за ограничаване на инфлацията, дори с цената на дълбока рецесия в началото на мандата на Рейгън;

Преструктуриране на правителството

• „Нов федерализъм“: Прехвърлят се отговорностите от федералното към щатските правителства, намалявайки федералния надзор и разходи;

• Съкращения на програмите за социално подпомагане; Намалява се финансирането за хранителни купони/FoodStamps/, жилищна помощ и Medicaid, целяйки свиване на социалната държава.

За стратегическия съюз между консерватизма и неолиберализма

Несъмнено „Консерватизът“ като идейно и идеологическо течение в буржоазната мисъл и практика има силно различаващи се корени от тези на либерализма, включително неговата нова форма неолиберализма:

• Консерватизмът традиционно набляга на традицията, националната идентичност, социалния ред и скептицизма към бързите промени;

• Неолиберализмът насърчава свободните пазари, индивидуалната свобода, дерегулацията и минималната държавна намеса в икономиката.

Техните идеи и идеологии се различават по произход и фокус, но се сближават в края на ХХ век, защото и двете предлагат отговор на възприеманите като провали практики на кейнсианството и социалната държава.

„Новата десница“ като стратегически синтез между консерватизъм и неолиберализъм

Тачър и Рейгън не възприемат неолиберализма изцяло – те го обединяват с консервативни ценности, за да създадат това, което често се нарича “Нова десница”/”NewRight”/, а именно:

• Икономически либерализъм – Свободни пазари, приватизация и дерегулация, което е ядрото на неолиберализма;

• Социален консерватизъм – Законност и ред, национализъм и традиционни семейни ценности, т.е. традиционен консерватизъм.

Този синтез позволява:

• Да атакуват „държавата-бавачка“ и синдикатите (неолиберална цел), като същевременно насърчават моралната дисциплина и националната гордост (консервативна цел);

• Да свият правителството икономически, като същевременно се укрепват силовите структури – полиция, армия, специални служби,

В тази връзка ще добавим, че „Новата десница“ започва във времето да се слива с т.нар. „неоконсерватизъм“ - политическо движение, което започва в Съединените щати през 60-те години на миналия век сред либерални ястреби, разочаровани от все по-пацифистката тогава Демократическа партия, както и уплашени от нарастващото влияние на „Нова левица“ и левичарско-анархистична контракултура на 60-те години.Неоконсерваторите във времето стават прочути със своята политика на световно равнище за защита на /буржоазната/ демокрация, както и за нейното едностранно насърчаване по цялото земно кълбо, включително чрез „мек“ и „груб“, т.е. въоръжен интервенционизъм във вътрешните работи на други страни, заедно с милитаристичната идеология за „мир чрез сила“.

Такива фигури като Хайек помогат за преодоляване на пропастта между консерватизъм и неолиберализъм.. В „Пътят към крепостничеството“ той говори, че икономическото планиране води до тирания – аргумент, който се харесва на консерваторите, притеснени от прекомерното влияние на държавата.

Ключови моменти в идеологическата платформа на политиката на неолиберализма са:

• Свободният пазар като морален императив – Като се започне от Тачър и Рейгън и се стигне до днешните «твърди» неолиберали и либертарианци пазарната свобода се разглежда като символ и синоним на личната свобода Те се позовават до голяма степен на философията на Хайек.Ще направим кратка забележка, че в съвременни условия на активното действие на мощни маркетингови инструменти, реклама, трикове за психовъздействие и т.н., да се говори за «пазарна свобода» е просто неуместно, да не кажем манипулативно А да се приравнява пазарната свобода към личната свобода е вече чиста манипулация;

• Държавата е лош стопанин – Рейгън е известен с думите си: „Правителството не е решението на нашия проблем; правителството е проблема“ – неолиберална идея, обвита в консервативна реторика. На практика неолибералите са не само за минимизиране на ролята на националната държава в икономиката и социалните услуги. Те са за нейното изчезване. Те са за «Свободен обмен на хора, капитали и услуги», при който границите не трябва да пречат. Въпреки приказките за демокрация даже в нейния урезан буржоазен формат, тъй като парите играяг ключова роля в политическите изборни процеси, но даже в такъв формат тя не им харесва. На мястото на националната държава те поставят наднационални неизбирани и често пъти анонимни бюрократични структрури.Типичен пример е ЕС. Националната държава трябва да присъства само като силна полицейско– милитаристична структура за вътрешна и външнополитическа употреба.

Тази идеологическа платформа не трябва просто да бъде подкрепена политически, но да стане социално–психологическа основа на личностно поведение, т.е. да се превърне в ценностна система на всеки гражданин на обществото.

Финансово-кредитната политика на неолиберализма като ключов инструмент за промяна на икономиката и обществото

За да разберем спецификата на такъв важен инструмент за трансформацията на икономиката и обществото в рамките на неолиберализма като финансово–кредитната политика ще използваме сравнителния подход, База за сравнение ще бъде кейнсианството Кейнсианска ера: Кредит за производство

В разцвета на кейнсианската икономика (приблизително от 1930-те до 1970-те години), фокусът е върху стимулиране на съвкупното търсене чрез държавна намеса. Кредитната политика често дава приоритет на:

• Публични инвестиции в инфраструктура и промишленост;

• Подкрепа за производствени субекти като производители и държавни предприятия;

• Ниски лихвени проценти за насърчаване на бизнес заемите и инвестициите

Идеята е, че стимулирането на производството и заетостта естествено ще доведе до увеличено потребителско търсене. Кредитът става инструмент за подхранване на производствения капацитет на икономиката.

Неолиберална промяна: Кредит за потребление

От края на 70-те години нататък неолибералните реформи наблягат на:

• Дерегулация на финансовите пазари;

• Приватизация на държавните предприятия;

• Намалена държавна намеса

Това води до кредитна среда, в която:

• Потребителският кредит (кредитни карти, ипотеки, лични заеми) се разраства бързо;

• Финансовите институции са насочени към физически лица, а не към бизнеса;

• Домакинският дълг се превръща в основен двигател на икономическия растеж

Промяната отразява широка социално-икономическа и идеологическа трансформация от държавно направлявано развитие към пазарно ориентирано потребление, като двигател на икономиката.Накратко казано, чрез стимулиране на масовото потребление икономиката ще бъде движена, т.е. акцентът е върху потреблениет, а не върху производството. Последното следва да бъде осъществявано чрез инвестиции в места с най-висока норма на печалба. Самият потребителски кредит е краткосрочен инструмент, тъй като целта му е да мотивира непосредственото потребление. В това отношение значително се различава от производствения кредит, често пъти източник на дългосрочните продизводствени инвестиции.

Въпреки че потребителският кредит може да стимулира краткосрочното търсене критиците твърдят, че той може да доведе до:

• Балони, т.e. спекулативно повишаване на стойността на активите;

• Неустойчиви нива на задлъжнялост;

• Намалени инвестиции във важни производствени сектори поради това, че в даден времеви момент краткосрочното потребителско търсене е ниско, а и нерядко нормата на печалба при производственото кредитиране може да бъде ниска.

Междувременно кредитните политики в кейнсиански стил често се разглеждат като по-добри за дългосрочна икономическа устойчивост, въпреки че изискват по-активно участие на държавата.

Ще илюстрираме горните утвърждения с това как тази промяна се развива в САЩ и Обединеното кралство. Преходът от кейнсианска към неолиберална кредитна политика в САЩ и Обединеното кралство дълбоко променя техните икономики, финансови системи и социални структури. Ето как се е развил този процес във всяка една от тези две страни:

Съединени щати: От индустриален кредит към потребителски дълг

Кейнсианска ера (1940-те – 1970-те години на ХХ век)

• Кредитната политика подкрепя индустриалното разширяване и инфраструктурата;

• Подкрепени от правителството програми, като Закона за ветераните от войната /става дума за т.нар. “G.I. Bill”, т.е. закон, подписан от президента Ф.Д. Рузвелт през 1944 г. който има за цел да се отпускат нисколихвени заеми за обучение, строителство на дом и други за войници-ветерани, връщащи се вкъщи след Втората световна война/както и заемите на Федерална агенция за жилищно настаняванеFHA – FederalHousingAgency/, които помагат за изграждането на жилища и за образование. По този начин косвено се стимулира производството;

• Регулациите(напр. Законът Глас-Стийгъл), който разделя търговското от инвестиционното банкиране, ограничавайки спекулативния кредит.

Неолиберален обрат (след 80-те години на миналия век)

• Дерегулацията започва още при Картър, но особено се ускорява при Рейгън (напр. отмяна на ограниченията на лихвените проценти, финансова либерализация);

• Експлозия на потребителското кредитиране: кредитните карти, автокредитите и ипотеките стават широко достъпни;

• Финансовите институции изместват фокуса си от кредитиране на бизнеса към секюритизиране на потребителския дълг (напр. обезпечени с ипотека ценни книжа);

• Глобалната финансова криза, започнала от САЩ през 2008 г. е подхранвана от прекомерно потребителско кредитиране и хлабава регулация, особено в жилищното финансиране.

Обединено кралство: От държавно ръководени инвестиции към домакински заеми

Кейнсианска ера (1945–1979 г.):

• Следвоенното възстановяване разчита на държавно планиране и кредитиране за национализираните индустри;

• Банката на Англия играе пряка роля в разпределянето на кредити към производствените сектори;

• Кредитният контрол ограничава потребителските заеми, за да поддържа платежния баланс и индустриалните инвестиции.

Неолиберална промяна (от ерата на Тачър нататък):

• Правителството на Тачър либерализира финансовите пазари (напр. „Големия взрив“ от 1986 г. – става дума за деня, в който Лондонската фондова борса (LSE-LondonStockExchange) е дерегулирана на 27 октомври 1986 г. След дерегулацията обемът на акциите, търгувани на LSE, и пазарната ѝ капитализация се увеличават. «Големият взрив» се счита за постижение на консервативното правителство, водено от Маргарет Тачъ;

• Кредитният контрол е премахнат и банките агресивно предлагат лични заеми и ипотеки.;

• Собствеността на жилища е насърчавана чрез политики като „Право на покупка“, което подхранва разширяването на ипотечното кредитиране;

• Дългът на домакинствата се увеличава рязко, докато индустриалните инвестиции стагнират.

Резултати от неолибералната финансово-кредитна политика

• Нарастващо неравенство: Разширяването на кредитирането облагодетелства повече притежателите на активи, т.е. капиталистите, отколкото работещите на заплати, т.е. различните отряди на наемните работници;

• Уязвимост към кризи: Потребителският дълг се превръща в системен риск, което се наблюдава при „Глобалната криза(2008-2010 г.) и нестабилността по време на ерата на COVID-19;.

• „Финансиализация“/„financialization“/: Неолибералните икономики преживяват етапа на преминаване от печалба идваща от производство към етап на печалба идваща от финансови игри като двигател на растежа.

Финансиализацията като ядро на неолибералния капитализъм

Нека да разгледаме по-подробно какво представлява и как трябва да се разбира

„финансиализация“-та, която безспорно се превръща в „сърце“ на неолибералния капитализъм. Същият, както всеки вариант на капитализма се стреми към максимизация на печалбата. Но има ли някаква разлика между неолибералния капитализъм и класическите варианти на същия? Ако има в какво е тя? Според определението дадено от Грета Крипнер /Greta Krippner/ от Мичиганския университет финансиализацията е „модел за натрупване, при който печалбата се постига в нарастваща степен чрез финансови канали, отколкото чрез търговия и производство на стоки“(Вж. https://en.wikipedia.org/ wiki/Financialization, Последно влизане 12.08.2018 г.).

При класическите формати на капиталистическата икономиката работи формулата „пари - стока - пари-прим". Капиталистът за да получи по-голяма печалба трябва да произвежда повече стоки. Но в епохата на неолиберализма влиза в действие друга формула - "пари - ценни книжа – пари-прим". Т.е печалбата идва не от производство, а от игра на фондовата борса. Там се купуват ценни книжа – акции и облигации, където постоянно вървят спадове и подеми на ценните книжа, осъществяват се и спeкулации.Капиталът се откъсва от своята материална база, която се превръща във виртуална.Вследствие на тази виртуалност на финансовия капитал за него стават присъщи постоянната промяна на субекта на собствеността и замъгляване на правата на собственост.

Капиталът започва да губи такива свои характерни особености като управляемост, планомерност на процеса на вътрешен живот на капитала. Управлението на фирмата при виртуалния капитал се заменя с игра на борсите, които не са доминирани от собствениците на акции, а от борсовите брокери.

Нещо повече, налице е относително "изключване" на този капитал от стоковото пазарното саморегулиране на процеса на производство. Неговата ефективност не зависи вече от качеството и цената на продукцията, а от случайни фактори, т.е. от постоянно променящата се ситуация на пазара на фиктивни ценни книжа.

В резултата на развитието на информационните системи в рамките на Четвъртата Технологична революция този капитал вече не е локализиран в пространството и времето. Той се „де-територияризира“, т.е. няма страна, с която да е свързан. Той лесно избягва всякаква регулация – държавна или международна. И в същото време се оказва, че е виртуален по два начина – от една страна технологически той живее в компютърните мрежи, а от друга по отношение на вероятността.

Виртуалният финансов капитал може да е пари, а може да бъде „фикция“ - чиста измислица. Паричните агрегати оособено на равнище М3/Паричният агрегат М3 (широко парично предлагане) е най-широката мярка за паричното предлагане. Той включва компоненти на всички останали агрегати, както и други видове депозити и активи, които могат да бъдат конвертирани в пари в брой с известно времево закъснение/ се превръщат в производно на виртуалния финансов капитал, престават да бъдат всеобщ еквивалент и стават специален "рисков капитал".

„Виртуалният финансов капитал, достигайки невероятните преди двадесет и повече години мащаби, се превръща в един вид "черна кутия", живееща относително независимо от системата на социално възпроизводство. Това е "черна кутия" - промените в структурата и размера се движат толкова бързо, че познаването на нейната вътрешна структура, система за взаимодействие и т.н., е фундаментално невъзможна задача. Като "черна кутия" той е в състояние да продължи да функционира относително стабилно, но може да създаде и финансова криза. Системата е непознаваема и нерегулируема и в този смисъл става несъвместима с развитието на човечеството. С други думи това се нарича „системна криза.“ (Вж. David M. Kotz. Marxist Crisis Theory and the Severity of the Current Economic Crisis в http://people.umass.edu/dmkotz/Marxist Cr_Th_09_12.pdf], Последно влизане 12.12.2021г.).

Неолиберализмът като двигател на „Глобализацията по американски“

/Американския глобализъм/

Неолиберализмът осигурява идеологическата, политическата, икономическата и социо-културната рамка, която задвижва поредната вълна на глобализация, разбирана като “Глобализация по американски“/Американски глобализъм“, започваща в края на 80-те години на миналия век. Фактически неолиберализмът започва като локален британско-американски феномен. Чрез „Американската глобализация“ стартира превръщането му в регионален такъв, обхващаш развитите капиталистически страни от Западна Европа и Източна Азия – Япония и Южна Корея.

Следващата стъпка на „Американския глобализъм“ превръща неолиберализма в глобален феномен. „Перестройката на Горбачов“ уж цели обновяване и усъвършенстване на съветския и източноевропейския социализъм. Но се оказва за по-малко от една петилетка, че „перестройката“ се трансформира в платформа за формиране в бившия СССР и страните на бившия европейски социализъм на полуколониален неолиберален формат. В Китай през 80-те и 90-те години на ХХ век също се борят с течения в Китайската комунистическа партия/ККП/ и държавата, желаещи „глътката“ капитализъм, която „Поднебесната“ поема в хода на реформите, да се превърне в неолиберален модел, като основен път за развитие на страната.(Вж. Стефанов Н., А.Колева.Китай. Социално-икономическо развитие от древността до наши дни.София, „Изток-Запад“, глава 5, Раздел „Обществената атмосфера, в рамките на която се осъществяват реформите в КНР през 80-те години на ХХ век.Възходът на либерализма.).

През 80-те и 90-те години на ХХ неолиберализмът като горски пожар се разгаря и покрива огромни пространства в Азия и Африка, а също така разцъфтява с отровни цветове в Латинска Америка.

Въпреки разнообразните варианти, които демонстрира въвежданият чрез „Глобализацията по американски“ „неолиберален модел,“ като цяло той има ядро от политики и мерки, които са стандартни за същия, а именно:

• Либерализация на търговията: Неолибералните политики настояватза намаляване на тарифите и търговските бариери, което позволява на страните да се специализират и интегрират в глобалните вериги за създаване на стойност;

• Финансова дерегулация: Капиталовият контрол е премахнат, което позволява на парите да се движат свободно през границите. Това създава глобални финансови пазари и увеличава чуждестранните инвестиции, движени от различни съображения накъде и в какъв обем ще се движат;

• Приватизация и чуждестранни инвестиции: Държавните предприятия са продавани, често на мултинационални корпорации. Това става като правило на относително ниска цена, далеч под реалната стойност на активите. Или както е случая с редица страни от Източна Европа и републики на бившия СССР, когато предприятията са закупувани на символна цена срещу обещания за мащабни бъдещи инвестиции, които като правило не се осъществяват. Ключов момент е пропагандата за чуждите инвестиции като основен двигател на развитието;

• Налагането на неолибералния модел в различни национални държави посредством „монтирани“ политически елити, от които се изисква да гарантират минимална държавна намеса. Правителствата са насърчавани да се оттеглят от икономическо планиране и пазарно регулиране, да минимизират социалното подпомагане. Те трябва да освободят място за т.нар. „пазарни сили“. Този термин поставяме в кавички, той като често пъти става дума не за действие на силите на „търсене и предлагане“. На практика се срещаме с действия на глобалнзирания капитал в различни формати, а също така груба административна и друг вид намеса на наднационални структури от различен род и вид – МВФ/Международния валутен фонд/, СБ/Световната банка/, ЕС/Европейски съюз/ и други;

• Мобилност на капитал и труд: Пропагандира се и се подкрепя свободното движение на стоки, услуги и хора, за да се увеличи максимално печалбата. Това позволява многократно да се усили т.нар. “braindrain”/изтичане на мозъци/, т.е. загуба на високвалифицирани специалисти, но също и на т.нар. „бежанци“, т.е. мигрантски маси в един или друг вид и произход;

• Глобално управление: Институции като МВФ, СБ и СТО/Световна търговска организация/ стават инструменти за разпространение на неолибералните реформи в световен мащаб.

Съществуват различни варианти на неолибералния модел, които условно може да разделим на няколко категории без да гарантираме за границите различаващи един модел от друг във времето, както и за точността на детайлите. Грубо казано съществуват:

• Модел за високоразвитите капиталистически страни от т.нар. „Колективен Запад“;

• Модел на т.нар. страни в преход, т.е. републиките от бившия СССР, както и бившите държави на източноевропейския социализъм. Примерно за мнозинството от тях с много малки изключения бе приложена т.нар. «шокова терапия» - рязка пълна финансова дерегулация и либерализация, «моментна тотална приватизация». При тази «шокова терапия» шокът е 90%, а терапията е едва 10%;

• Модел на Китай, който е с много значителни особености. Този модел започва да се внедрява като постепенен процес от края на 70-те години на ХХ век в рамките на реформите, стартирани по инициатива на Дън Сяопин в условията на специфични геополитически условия, които определено са благоприятни за КНР;

• Модел на страните от т.нар. «Трети свят», наричани днес «Глобален Юг». Същият функционира в различни подварианти, всеки един отразяващ определин особености на региона и страната, където той е прилаган.

В геополитически план „Глобализацията в американски стил“ формира моноцентричен свят ръководен от единствената останала след разпада на СССР свръхсила – САЩ. При което само последната има правото и „задължението” на използване на военна сила, както и други форми на натиск и намеса – дипломатически, информационни и т.н. Щатите е нужно да се каже, че се възползват многократно от тези си права и „задължения“ в името на защита на „демокрацията“ и „света, основан на правила“. В рамките на осъществяване на своята хегемонистична роля САЩ се опират на определени многонационални механизми като блока НАТО в зоната на Атлантическия океан или Договорът за сигурност с Япония в зоната на Тихия океан. Чрез тях Вашингтон диверсифицира тежестта на носените финансови, човешки и прочее разходи за поддръжката на моноцентричния свят.

В геоикономически план „Американската глобализация“ създава специфична структура, на върха на която са глобализираните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти и западноевропейски, а донякъде японски произход. Този глобализиран финансов капитал доминира производствени, търговски и прочее мощности, разположени по целия свят. Но ориентацията в нарастваща степен е насочена към страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна, Южна и Югоизточна Азия – Китай, Индия и други. Ключов оператор на финансовите потоци са глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, малко по-късно СТО/Световната търговска организация/, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал. Основна световна резервна валута е доларът на САЩ. Значим елемент в геоикономически план е създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура. Която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор.

Една важна задача, която осъществяват глобалистичните структури, е въздействие върху страните в света в посока на формиране на „неолиберални модели на стопанска динамика”.Последните се опират на „три слона”: (1) Пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство, включително и социалната сфера; (2) Квазипазарна конкуренция, тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра” в условията на свръхмонополизираното световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото; (3) Чуждите инвестиции като базов източник на развитие.

За социо-културната и социо-псхологическата драма на човечеството, породена от „Неолибералната революция“

През десетилетията от края на 70-те години на ХХ век насам «Неолибералната революция», създава света на «Постмодерна». Такива мастити носители на критична мисъл на Запад като Юрген Хабермас/See Habermas, Jürgen. The philosophical discourse of modernity: twelve lectures. Cambridge, Massachusetts: MIT Press. 1987. ISBN 0262581027/, ДаниелБел /Bell D. The coming of post-industrial society: A venture of social forecasting. – N.Y.: Basic Books, 1973, ISBN 0-465-01281-7/иЗигмундБауман/Bauman Z. Life in Fragments: Essays on Postmodern Morality. London: Blackwell, 1995/ интерпретират постмодернизма като резултат от неоконсервативната политика и идеология, въвела неолибералната социо-икономическа парадигма. Съответно «Постомодернът» се характеризира с естетически еклектизъм, фетишизация (т.е. прекалена или нерационална отдаденост на предмет, дейност и т.н.) на потребителски стоки и други отличителни черти на т. нар. пост-индустриално общество.

Постмодерността е отделен термин, описващ социалните и културните условия, свързани с епохата, в която възниква „Постмодерна“. Идеологическата база на модерното, на Модерна е рационализмът, идеята за националната държава, проблемите, заявени от мислители като Карл Маркс, Зигмунд Фройд, теорията на относителността на Алберт Айнщайн и проблемите, поставени от квантовата теория.

„Постмодернът“ поставя въпроса дали тези идеали и идеи изобщо могат да съществуват. Като социо-културен феномен той е изключително противоречив и труден за дефиниране. Самият термин предполага, че е преминат периодът на Модерна, на Модерността. Постмодерните идеи са повлияли и влияят на философията, изкуството, литературата, архитектурата, дизайна, икономиката, интерпретацията на историята и културата от края на XX век до днес.

На този фон се питаме какво представлява «Неолибералната революция»в социо-културен план? Макар че е започната от неоконсерваторите, което предполага някаква привързаност към Традицията, тя, ръководена от интересите на глобализирания капитал, много бързо осъществява дълбока вътрешна трансформация. Глобалният капитал изисква свобода за своето глобално действие, тъй като си поставя за цел да завладее света. На което действие между впрочем пречи националната държава, била тя даже буржоазно-капиталистическа със своя патриотизъм/национализъм. Пречат също всякакви солидарни връзки в рамките на обществото, били те, например, работническа и професионална солидарност, но даже и семейната солидарност.

Глобализмът на неолиберализма се нуждае от «Глобалния индивидуалист», т.е. Човекът лишен от всякакви привързаности, независимо дали те са родени от Традицията - роднински, съседски, приятелски, служебни и други, или от Модерна – родолюбие, класова солидарност, идейна солидарност и т.н. В тази връзка е въвеждането на т.нар. «Джендърна концепция» и «Мултикултурализма», както и съответните политики, целящи тяхното внедряване в обществото и реализация на практика.

Например, «Джендърната концепция» признава наличието на множество «социални полове», а също «трансджендъризма»/,т.е. смяна на пола/. Целта на същите е да разбият традиционното семейство и най-силната форма на солидаризъм – между родители и деца, братя и сестри.

«Мултикултурализмът» приравнява, слага знак на равенство и отрича естествения приоритет на местната, на приемащата култура спрямо тази на всякакъв род и вид «бежанци».Така «Мултикултурализмът» подрива устоите на националната държава, превръща света в т.нар. «Глобално село», в една нова «Вавилонска кула».

Но в замяна на лишаването от всичко гореспоменато трябва да се предложи нещо друго. «Неолибералната револция» го предлага – хедонизъм, ултраконсюмеризъм /свръхпотребителство/ и глобализираната «американска мечта». Т.е. мечтата да станеш богат. Основната ценност на неолиберализма, като общество на жестока конкуренция с цел максимизация на печалбата, е „личния успех“, изразен от стремежа този успех да се превърне в свръхбогатство, а то в свръхпотребителство. „Свръхпотребителство“ обгърнато от идеята за живота като „непрекъснат празник“. Една вечна „фиеста“, в която има максимум забавления, удоволствия, даже трепет, но няма труд, задължения и отговорности.

За постигането на такъв живот трябва да платиш определена «цена» - била тя престъпление, унижение, предателство. Но резултатът, т.е. постигнатата цел оправдава средствата Тъй като този резултат дава възможност да се достигне най-високо ниво на свръхпотребителство, на суперконсумация, като демонстративен израз на «успеха».

«Глобалният индивидуалист» преодолява това, «което му липсва» /по Арнолд Гелен – става дума, че човекът е същество, което не се задоволява от постигнатото, винаги съществува желание за нещо повече, именно тази «липса на нещо» е това, което го мотивира непрекъснато да действа, (Вж.Gehlen, Arnold. “Der Mensch, seine Natur und seine Stellung in der Welt”, Berlin, Junker und Duennhaupt, 1940, S. 123.) и запълва «вътре в себе си празнотата на небитието»(Вж. Александър Дугин, „Четвъртият път“, Изд. „Изток - Запад“, 2021, с.180.).

Но «Глобалният индивидуалист» не се интерссува от другите, не го интересува обществото, не го интересуват локални, национални, регионални и глобални трагедии или достижения. Неговата основна ценност е собственото «его». Той е нарцисист, егоцентрик и егоист в максимално възможна степен. Това е «Аз-ът» лишен от всякаква солидарност и отговорност към обществото и към другите, даже били те към най-близките – синовна солидарност и/или родителска отговорност.

Тук ще припомним известната мисъл на английския профсъюзен деец и публицист То́мас Джо́узеф Да́нинг (англ. ез. Thomas Joseph Dunning), често приписвана на Карл Маркс, тъй като той я цитира в своето най-известно произведение «Капиталът». Тази мисъл цитираме по "Dunning, Thomas Joseph. Trades Unions and Strikes: Their Philosophy and Intention. London: Published by the author, and Sold by M. Harley, No 5, Raquet court, Fleet Street, E.C., 1860, 52 p. „Капиталът“, казва Quarterly Reviewer (цитираната публикация погрешно сочи „Quarterly Reviewer“ вместо „Quarterly Review“ – влиятелно литературно и политическо списание, публикувано в Лондон от 1809 до 1967 г.), „избягва шума и злоупотребите и се отличава с плаха природа. Това е вярно, но не е цялата истина. Капиталът се страхува от липсата на печалба или от твърде малка печалба, както природата се страхува от вакуум. Но ако е налична достатъчна печалба, капиталът става смел. Осигурете 10 процента и капиталът ще предприеме всяко начинание; при 20 процента той се оживява; при 50 процента е готов да си счупи врата; при 100 процента потъпква всички човешки закони; при 300 процента няма престъпление, което да не би рискувал, дори под страх от бесилката. Доказателство: контрабандата и търговията с роби.»

С какво се отличава тази истина от XIX век с положението днес в XXI век. С една важна промяна. Тази характеристика на капитала, дадена от Т. Данинг демонстрира ценностния модел и манталитета на «Човека капиталист» – «Vir capitalista». В обстановката на т.нар. «национал-либерален капитализъм» това е преди всичко манталитета на ограничен социален слой – най-вече присъщ на едрите и средните капиталисти.

В новата обстановка на «Глобален неолиберален капитализъм», това следва да се превърне в ценностен модел на «Глобалния индивидуалист» – "Individualista Globalis", т.е. този манталитет да се наложи на най-широки социални слоеве от различни класи и социални групи. Когато масите споделят ценностите на господстващата върхушка те не се борят за социална справедливост и социално равенство, те не търсят социална солидарност, не се стремят към народовластие Тяхната борба, ако я има, е действие от типа «Стани, да седна».

Не бива да се забравя за обратната страна на тази ключова неолиберална ценност да станеш богат е страха да не се превърнеш в „губещ“/загубеняк, „looser“/. Като правило първият споменат „идеал“ – да станеш богат, е невъзможен за голямата част от обществото. В резултат на страха да не те приемат за «загубеняк», особено за младите хора, се раждат различни реакции: „ескейпизъм“ /от английски език: escapism от escape – бягам, избягвам/, т.е. бягство от реалността/, изолационизъм, морално унизителен адаптивизъм, пристрастеност към алкохол и наркотици, сексуални перверзии и излишества, а понякога жесток, безмислен и безпощаден бунт, насочен към всеки и към всичко, и всякакви други подобни.

Всичко това създава хаос. Но забележете при условие, че основната част от обществото е придобила гореописания манталитет, този хаос става „управляем“ от страна на „Силните на деня“. Защото целта на бунтуващите е „да избутат онези горе, за да седнат те и да вършат същото“. Такива „псевдо-революционери“ има много и с тях „Силните на деня“ се справят лесно, защото могат да ги „купят“. И го правят.

Страшното за „Силните на деня“ е да не възникне ядро и маса от хора с друг манталитет, отричащ "Individualista Globalis", хора с устойчива социална чувствителност. Ето такива са много опасни, защото те ще тръгнат на действия за смяна на системата.

Когато едно общество загуби своята социална чувствителност, когато немалка част от членовете на това общество се превръщат в социопати, желае това или не, но такова общество рано или късно е обречено на гибел. И спасението на такова общество е единствено в това в него да вземе връх „Човекът“ с голямо „Ч“, т.е. хората със социална чувствителност, поставящи обществения интерес над личния и групов егоизъм.