Междуфазовите преходи в КНР – от Аграрно към Индустриално общество и модернизационен скок от феодализъм към ,,държавен социализъм”

/Поглед.инфо/ Тенденции на „модернизация“ през XIX и първата половина на XX век, които не успяват да доведат до мащабна Индустриална революция в Китай

Първи опити за модернизация и индустриализация на „Поднебесната“ отпреди Първата опиумна война до Синхайската революция

Тенденции на „модернизация“, т.е. създаване на буржоазно-капиталистически взаимодействия и последващ ги индустриален тип предприятия, се наблюдават в Китай още в епохата на хаоса и унижението Те водят своето начало от 30-те години на ХIХ в. Преминават през Първата (1840 – 1842 г.) и Втората (1850 – 1856 г.) Опиумни войни и продължават във време, когато на практика „Поднебесната“ е превърната в полуколония на Запада. Така, например, още през 30-те години на XIX в. текстилна фабрика, обработваща памук, внесен от „Бритиш Радж“, т.е. колонизирана Индия, е построена от чужденци в Гуанджоу.

По-късно през 60-те – 90-те години на XIX в. управляващите в Цински Китай повеждат политика на т.нар. „самоусилване“. Цинското правителство в годините на Опиумните войни и Тайпинското въстание/1850-1864 г./ проявява значителна слабост, която не води до успех на тази политика на „самоусилване“.

Що се отнася до самото Тайпинско въстание (Тайпинското въстание в Китай (1850–1864) е селска война срещу Манджурската империя Цин и чуждестранните колонизатори. Лидер на въстанието е религиозният водач Хун Сюцюан, който създава „Небесното царство на голямото благосъстояние“ - независима държава в териториите, окупирани от бунтовниците.) ръководството на същото публикува програмата „Тиенчао тиенму джъду“(天朝田亩制度) - "Земеделската система на небесната династия", в който провъзгласяват общо преразпределение на земята на уравнителни начала. Това е програмен документ на тайпините, който предвижда всестранна реформа в социална, военна, културна, образователна и др. сфери, в центъра на която стои решаването на въпроса със земята. Оповестена е и проектопрограма “Дзъджън син пиен“(资政新篇) – „Ново капиталистическо управление“. В новата история на Китай това е първата програма с ясна буржоазно-капиталистическа окраска, издигната от част от китайското общество и предвиждаща модернизация чрез капиталистически път на развитие. И двете програми , обаче не успяват да се осъществят.

Междувременно укрепването на колониалния капитал в Китай предизвикват естествена реакция за самосъхранение. Тя води до възникване на „Движението за „самоусилване“ – (Цънцян юндо – 自强运动) или известно още като „Движение за вестернизация“ или по-точно „Движение за усвояване на отвъдморския опит“(Иану юндо – 洋务运动). Поставено пред очевидните факти, Цинското правителство е принудено да признае превъзходството на западното оръжие и техника.

В основата на политиката на „самоусилване“ е идеята да се заимства полезния западен опит с надеждата, че това ще доведе до укрепване на управляващия режим. Привърженици на „самоусилването“ са такива представители на едрите китайски феодални регионални клики като Дзън Гофан, Ли Хундган и други. Те се обявяват за по-тясно сътрудничество със Запада, за заимстване на западния опит, за модернизация на армията и създаване на своя военна промишленост.

В изключително трудните условия на господство на феодалните отношения в селското стопанство, произвола и ограниченията от страна на властите, конкуренцията на чуждия капитал си пробива път и националният капитал. Към края на XIX в. започват ясно да се формират основните класи на капиталистическото общество – буржоазията и пролетариата, появява се националната буржоазна интелигенция.

Проникването на чуждестранния капитал в Китай не може да не подтикне развитието на стоково-паричните отношения, постепенното разрушаване на феодалната икономика и развитието на капиталистически стопански форми. От друга страна, достъпът в Китай на чуждестранни стоки и поддържането на феодалните сили от страна на западните развити капиталистически държави, които не са заинтересувани от появата на конкурент в лицето на китайски национален капитал. В своята съвкупност това пречи на развитието на националния капитализъм в „Поднебесната“.

Трябва да се каже, обаче, че въпреки социално-технологическото изоставане на Китай спрямо Запада и задържането на развитието на производителните сили поради полуколониалната система, която окончателно се установява след Втората опиумна война, както и консервацията на старите феодални отношения в страната, започва, макар и колеблив, но процес на развитие на капиталистически отношения, съпроводени с частична и несигурна индустриализация. Съществуват различни гледни точки относно началото на индустрализацията в Китай. Според някои изследователи тя стартира между 40-те и 60-те години на XIX в. (Китайският учен Джу Дзянджен смята, че индустриализацията започва след 1842 г. Други иследователи са на мнение, че тя започва най-рано през 1895 г. Сред синолозите определено място заема периодизацията на ранното съвременно развитие на икономиката, направена от китайския учен Кун Чун.)

Елементите на капитализъм проникват изключително бавно и неравномерно в недрата на китайското феодално общество. Те се появяват най-напред в държавните и частни манифактурни и занаятчийски работилници, където сe използва наемния труд на десетки и понякога стотици работници. В три района на провинция Шънси, например, 140 работилници за производство на хартия разполагат с от 10 до 100 наемни работници във всяка. В провинция Фудзиен съществуват около хиляда такива предприятия за преработка на чай. В района на провинция Гуандун действат около 2500 предприятия за предене и тъкане, в които работят като цяло повече от 50 000 работници.

Политиката на изолация, която провежда цинското правителство, тежките данъци, изнудването на притежателите на работилници, принудителното изкупуване от страна на властите на значителна част от тяхната продукция на цени, много по-ниски от пазарните – всичко това оказва негативно влияние върху развитието на частните работилници и манифактурни предприятия. Търговията е ограничена в рамките на местните пазари, което несъмнено забавя развитието на стоково-паричните отношения. Като цяло не само се запазват значителни елементи на т.нар. „традиционно стопанство“, но по места същото остава доминираща форма на икономически взаимодействия. Ще припомним, че тази т.нар. „традиционна икономика“ или „стопанство“ се ръководят в икономическите взаимодействия от неикономически фактори като отношенията „сюзерен-васал“, както и съседски, приятелски и роднински връзки.

След Опиумните войни рязко се увеличава обемът на външната търговия на Китай. Това в немалка степен е подпомогнато от откриването на нови пристанища. Само за една година от 1867 до 1868 г. китайските пристанища са посетени от 6887 чуждестранни кораба. На първо място е търговията с Великобритания, като в началото на ХХ век повече от половината от китайския внос е от тази страна.

Но не след дълго на китайския пазар се появяват и стоки от Германия, САЩ, Япония и Русия. Проникването на промишлени стоки от чужбина в Китай е повлияно от ниските импортни мита поради факта, че Китай е загубил своята митническа независимост.

Към 1880 г. вносни стоки се появяват вече и на пазарите в централен и северен Китай. През 1912 в Китай са отворени повече от 100 пристанища и населени места за чуждестранна търговия. Към 1913 г. чуждестранните фирми се увеличат три пъти по сравнение с 1899 г. Броят на постоянно пребиваващите чужденци достига 165 хил.души. Към началото на ХХ век вносните стоки за ежедневна употреба представляват повече от 90% от целия внос.

Започват да се появяват чуждестранни и смесени предприятия, както и национални предприятия, откривани от младата китайска буржоазия. Така през 1890 г. в Шанхай е открита фабрика на фирмата „Шанхай котон мил“. В нея за първи път в Китай се използва машинно производство на памучни тъкани и прежда.

Поражението на Китай във войната с Япония(1894-95 г.) води до нов натиск от

страна на импералистическите държави. Цинското правителство е принудено да сключи нови заробващи заеми, да предостави железопътни концесии на империалистическите Германия, Франция, Великобритания, Япония и царска Русия, да даде „под аренда“ редица територии, като по този начин горните държави създават т.нар. „сфери на влияние“. От друга страна доктрината на „отворените врати“ издигната от САЩ през 1899 г. е равносилна на претенции за неограничено право на американска експанзия в Китай и изтласкване на другите конкуренти.

Вследствие на неравноправните договори на Китай се налага да разреши повече или по-малко свободна търговия за различни стоки. И по-късно, когато клаузите на договорите позволяват това, той е принуден да разреши чужди инвестиции и търговия с другите страни. Резултатите не са кой знае какви – външната търговия не заема голямо място в икономиката на Китай по онова време. Така или иначе, нови технологии пристигат в Китай – железопътни линии, телеграф, заедно с нови форми на организация на финансовите институции. Китай много бързо се възползва от тези възможности. Например, първият търговски параход за вътрешни водоеми в Китай частично е собственост на китайци. Китай много бързо приема новите стоки и организационните иновации.

Друг резултат от отварянето на Китай през ХIX в. е ценовата интеграция, колкото и двусмислено да звучи това. Към края на 1880 цената на ориза в Шанхай, например, е обвързана с цената на ориза по течението на р.Яндзъ и с международните цени. Това оказва значително влияние върху икономиката, защото означава, че в целия район на р. Яндзъ, където живее голяма част от населението, хората, които отглеждат, ядат или търгуват с ориз, или имат работа с някой, който се занимава с едно от тези неща – е свързан с международната икономика, тъй като промяната на цената на ориза извън Китай ще се чувства в Китай и обратно.

В последната третина на ХIX в. в страната се изграждат редица модерни за своето време предприятия. Най-мощните сред тях принадлежат на чужденци. Държавните предприятия са главно в сферата на военното дело, транспорта, текстилната промишленост и други. Те са ръководени от цински прозападно ориентирани бюрократи. По-късно, повечето предприятия, с изключение на тези, от военната промишленост, се трансформират в търговски предприятия под правителствен надзор или в смесени държавно-частни предприятия. Пример за такова предприятие е арсенала Дзянан край Шанхай, създаден през 1865 година.

Това е материалната база, на която се опира цинската прозападно ориентирана бюрокрация. В този период в управляващите кръгове съществува остра борба между радетелите за реформи от западен тип и консервативно настроените кръгове във връзка с въпросите, касаещи бъдещото развитие на китайската икономика. В създаването на първата група китайски предприятия и мини от нов тип, голяма роля изиграват именно представителите на движението за реформи от западен тип.

Развитието на външната търговия води до натрупване на немалки средства от митнически такси. Тези средства наред със заемите от чужбина, също отиват в полза на политиката на „самоусилване“, на първо място в създаването на военна индустрия. Регионализацията на страната и продажността на властовия апарат силно подкопават империята и в голяма степен неутрализират възможността за успех на политиката на „самоусилване“.

Корупцията също допринася за слабата ефективност на тази политика, което става очевиден факт още по време на войната на Китай с Франция за Индокитай (1884-1885) и Първата Китайско-японска война от 1894-1895 г. След тези войни основна финансово-икономическа сила в Китай стават чуждестранните банки. В борбата за концесии, западните държави взимат в ръце контрола над бързоразвиващото се железопътно строителство; големи средства чуждестранният капитал влага и в корабоплаване, текстил и други сфери на промишлеността.

Наред с това, продължава развитието на държавни предприятия – мино-добивни, металургични, текстилни. Но като правило, повечето от тях са икономически неефективни и технически изостанали. Първи крачки в края на века започва да прави и китайската национална частна промишленост, но частните предприятия са все още малки по мащаби и икономически слаби. Като цяло, въпреки развитието на капитализма в Китай, неговите форми остават типични за полуколониалните периферийни страни – преобладават големите предприятия на чуждестранния капитал и тук там държавни такива. Докато в същото време частният капитал е немощен, основно търговски. А частните промишлени предприятия са основно в сферата на добивната промишленост. В тях преобладава ръчния труд и рядко са тези, където „системата човек-машина“ играе доминираща роля.

Собствениците на предприятия не са склонни към инициативи и поемане на рискове. Пред възможността да се насочва към материално производство китайската буржоазия предпочита лихварството. Значима пречка за икономическото развитие представлява и конкуренцията на чуждестранните стоки на китайския пазар, слабостта и некомпетентността на правителството, корупцията, дефицитът на капитали, техническата изостаналост, ниската предприемаческа мотивация. Вносните стоки често са по-евтини и качествени от китайските. Сериозен проблем е недостигът на китайски специалисти. Мащабът на капиталите е нищожен, огромната част от спестяванията се влагат в спекулативни сделки със земя, закупуване на недвижима собственост, лихварство.

Тази ситуация в „Поднебесната“ води до нарастване на броя на гласовете за необходимостта от сериозни вътрешни реформи, които да освободят страната от сковаващите я окови на феодалната традиция и чуждестранната зависимост. През 1894 г. се заражда революционно-демократическото движение в Китай начело със Сун Ятсен(孫逸仙).

Недоволството на широки социални слоеве от увеличилите се данъчни тежести във връзка със заплащането на репарациите на Япония, произвола на чужденците, намесата на мисионерите във вътрешните работи на страната и т.н., предизвикват през 1899 г. т.нар. антиимпериалистическото Ихътуанско въстание, известно още като Боксерското въстание(义和团运动) – буквално „Движение за справедливост и хармония“. Въстанието издига лозунга „Фу Цин Мие ян“(扶清灭洋) – „Подкрепете Цин, унищожете чужденците“. Разгромът на въстанието от обединението въоръжени сили на осемте империалистически хищника – Британия, Русия, Япония, САЩ, Германи, Франция, Австро–Унгария и Италия, води до това, че Китай е заставен да плаща контрибуции не само на Япония за Първата японо-китайска война, но и на горните осем държави.

Китай в началото на ХХ век се превръща в типична полуколониална страна. Чрез своите съветници и дипломатически канали Западът, Япония и Русия оказват финансов натиск и практически контролират политиката на Цинския двор. Техните войски и военни кораби се намират в най-важните райони на страната. Разполагат с широка мрежа от сетълменти, концесии, държат в своите ръце митниците.

Общата сума на капиталовложенията през първите 10 години на ХХ век нараства от 800 млн.долара до 1 млрд. 500 млн.долара. Но това нарастване на капиталовложенията отразява факта, че става дума за растеж без развитие. Тъй като става дума за капитал инвестиран в създаване на търговски мрежи, които да изнасят суровини, а да внасят готови продукти с висока степен на добавена стойност.

След края на Първата Китайско-японска война(1894-1895 г.) и подписването през 1895 г. на Симоносекския договор между Цински Китай и Япония (познат в Китай под името „договор Магуан“(马关条约) пред чуждестранния капитал се откриват нови възможности за подчиняването на много отрасли на китайската икономика. През 1912 г. 52.4% от въглищата в Китай са добити в мини, които принадлежат напълно или частично на чужденци. 91.9% от механизираното добиване на въглища се контролира от чужденци. Вносът на тъкани е почти 10 пъти по-голям от износа, което подкопава китайската текстилна промишленост; вносът на американски цигари срива китайското цигарено производство.Всичко това пречи на развитието на националната промишленост.

Още през 1898 г. цинското правителство открива всички реки и езера за свободен достъп на чуждестранните съдове, така че те се появяват и във вътрешността на страната. Трябва да се подчертае, че за разлика от китайските стоки, чуждестранните са освободни от вътрешни мита и такси. Освен това, морските митници в продължение на десетилетия се намират под чуждестранен контрол, така че чужденците всячески се стремят да обезпечат приоритет на тези стоки на китайския пазар.

Чуждестранните стоки са по-привлекателни на външен вид от китайските, по-разнообразни и поради това, че значителна част са машинно произведени те не са по-скъпи от китайските. Поради това бързо навлизат в бита на обикновения китаец. През първото десетилетие на ХХ век фабричните стоки за ежедневно ползване стават нещо обикновено в градовете в басейна на р.Яндзъ, замествайки много стоки на местната занаятчийска промишленост.

Те изменят образа на живот на населението, което дотогава употребява само това, което само е произвело. В края на XIX и началото на XX в. повечето стоки могат да бъдат закупени на пазара с пари. Например, поради голямото търсене на кибрит неговият внос се увеличава значително. Това пък създава условия производството да се започне в Китай така, че в началото на ХХ век в Китай вече има собствено производство чрез новооткритите 10 фабрики.

Въпреки всичко това, обаче, китайската икономика, основавайки се на гигантските човешки ресурси на страната, продължава да се развива: от 1872 до 1901 г. са регистрирани 161 новооткрити предприятия, а от 1902 до 1911 г. – 335. Така постепенно интересите на зараждащата се национална промишленост и свързаната с нея национална буржоазия влизат в остър конфликт с чуждестранното надмощие и с феодалната власт на манджурския двор и китайските едри земевладелци.

Провалът на опитите за мащабна модернизация и индустриализация на Китай от Синхайската революция от 1911 г. през Втората световна война до края на Втората гражданска война през 1949 г.

Синхайската революция

Измененията в икономическата и социалната структура на обществото, както и полуколониалното положение на страната създават условия за разгръщане и усилване на политическата борба в Цински Китай. В страната възникват нови политически организации. През 1905 г. Сун Ятсен основава в Япония партията Тунмънхуей. Програмата на тази партия предполага осъществяване на т.нар. „три народни принципа:

• Сваляне на манджурското правителство;

• Създаване на република;

• Уравняване на земеделските права, т.е. постепенна национализация на земята чрез предаване на т. нар. диференциална рента в ръцете на държавата.

Развитието на стоково-паричните отношения в китайското село води към по-нататъшното разпадане на натуралното стопанство, както и към увеличаване на броя на стоковите стопански домакинства. Следствие от тези процеси е засилване на социалната поляризация на село – разширява се прослойката от богати селяни, но в същото време нараства числото и се влошава положението на най-бедните селяни.

Съответно широко разпространение получава наемният труд – малоимотните селяни са принудени да работят сезонно или на надница при богатите селяни. При което най-бедните селяни се превръщат в ратаи. Все по-малко стават селяните – собственици на земя. Изследване на земеделската собственост през 1912 сочи, че 28% от селските стопанства не притежават земя и работят на взета под аренда земя; 23% са полуарендатори; 49% обработват своя собствена земя. Всичко това създава условия през 1906-1908 г., а след това и през 1910 г. през страната да мине вълна от бунтове и въстания

През май 1911 г. Цинският двор сключва сделка с консорциум от английски, немски, френски и американски банки, която предвижда строителството на железопътни пътища изцяло да мине в ръцете на чуждестранния капитал. Това предизвиква разгръщане на движението „защита на железните пътища“ в пров. Съчуан, което преминава в антиправителствено въстание. Събитията в Съчуан служат като тласък за революционното въстание от 10 октомври 1911 в гр. Учан (пров.Хубей), т.нар. Учанско въстание, което поставя началото на Синхайската революция – „Синхай гемин“(辛亥革命).

Революцията преминава през различни компромиси. Например, фактическият лидер на революцията и избран за президент Сун Ятсен е принуден под натиска на Запада да се споразумее да предаде длъжността президент в полза на военния лидер от северната част на страната Юан Шъкай, който преди това осъществява военни операции срещу революционните сили. На 12 февруари 1912 г. император Пу И обявява абдикация, с което се слага край на Цинската династия. През ноември 1913 г. дейността на съзадената от Сун Ятсен партия Гоминдан/Националистическа партия/по заповед на Юан Шъкай е забранена, а парламентът е разпуснат. Така или иначе Синхайската революция сваля Цинската империя и дава началото на Китайската република, при което Външна Монголия и Тибет получават независимост.

След падането на династията Цин Китайската република навлиза в сложна обстановка на политическа турбулентност. Що се отнася до развитието на икономическия процес в страната също се наблюдават силно противоречиви тенденции.Ръстът на националното самосъзнание и патриотичните настроения след Синхайската революция довеждат до ръст на националното производство, което влиза в конкуренция с вносната продукция.

През годините на Първата Световна война (1914-1918 г.) за китайската икономика се създава изключителен шанс за развитие поради факта, че големите европейски страни, както и САЩ са заети във войната и икономиките им работят за снабдяване на армиите на фронта. Така се „оголват“ азиатските пазари, даже и в страните, които са част от колониалните империи на различни европейски сили – Индия, Индонезия, Индокитай, Малая и други. В резултат на тази благоприятна обстановка в Китай усилено се развиват някои национални капиталистически сдружения. Това е причината някои изследователи да наричат този период „златен век на китайската буржоазия“. („吴承明、江泰新主编：《中国企业史》(近代卷)，第390页，北京，企业管理出版社，2004；[法]白吉尔(Мари Клер Бергер)：《中国资产阶级的黄金时代》(1911—1937)，张富强等译，上海人民出版社，1994, 14).

Възникването и развитието на националните коорпорации, както и на сдружения на националната буржоазия представлява основна и важна съставна част на индустриализацията на Китай в този период.Транспортът и телекомуникациите също се развиват. Като следва географските особености на страната, единствено в източната част с нейната богата мрежа от реки и езера, и в районите по крайбрежието, се използва сравнително евтиния традиционен превоз по вода.

В тази връзка бързо развитие бележи и параходното корабостроителство. През 1913 Китай разполага с 894 парахода – 141 055 тона водоизместимост, а през 1924 – с 2781 парахода с общ тонаж от 483 526 тона. Това показва, че през тези 12 години всяка година са произвеждани по 157 парахода. За периода от 1928 до 1935 г. всяка година се строят по 329 кораба с общ тонаж от 53 425. През 1936 г. са създадени 64 фирми, които произеждат кораби над 500 тона, сред които тези, създадени след 1927 г. са 42. През 1936 г. Китай вече разполага с 27 фирми, които боравят с големи и средни параходи с тонаж над 5000 тона водоизместимост.

Основният начин за превоз по суша е чрез използването на човешка или животинска сила. Недостатъците на този вид превоз са очевидни. Според статистиката, през 20-те години на ХХ век таксата за железопътен превоз на 1 тон-километър е по-малко от 0.015 юана, което е 20-30 пъти по-евтино от тази с използване на човешка или животинска сила. Това естествено създава благоприятни условия за развитие на сухопътния транспорт. Развитие бележи и пътната мрежа. Шосетата през 1936 г. достигат дължина 117 396 км., а автомобилите – 62 001. Гражданското въздухоплаване през същата година прелита 11 841 км., самолетите са 27; пощенските пътища са 584 816 км., а пощенските бюра са 72 690; телеграфопощенските станции са 1 272, а заетите в тях – 20704 души.(许涤新、吴承明主编：《中国资本主义发展史》，第3卷，第626—627页).

Друга сфера, в която настъпват големи промени е финансовото дело, където се появяват нов тип финансови учреждения. Първата банка в Китай - Китайска търговска банка(通商银行) е създадена още през 1897 г. Към 1911 г., когато избухва Синхайската революция, в Китай има само 7 банки с общ капитал от 21 млн. 560 хил.юана. След Синхайската революция, само през първата година на Китайската република банките стават 14.(中国银行经济研究室编：《全国银行年鉴》(1937)，A 7—8页). След това до към 1920 г. , без да се смятат затворилите по различни причини банки, цифрата нараства до 103, а през 1925 – до 158. Общата сума на банковия капитал нараства от 88 млн. 80 хил.юана през 1920 до 169 млн. 140 хил.юана през 1925 г.(唐传泗、黄汉民：《试论1927年以前的中国银行业》，载《中国近代经济史研究资料》，上海社会科学出版社，1985). През 1937 г. банките са общо 164 с общ капитал в размер на над 410 млн.юана(沈雷春编：《中国金融年鉴》(1939)，第114页，1979). Развитието на банковото дело в Китай до известна степен задържа мощното настъпление на чуждестранните банки в Китай.

Затова през 1935 се взима решение под контрола на правителството да се върви към изграждане от страна на търговските банки на цялостна селскостопанска финансова система, и по този начин да се създаде селска корпоративна финансова система в Китай. Но последвалите събития в страната променят тези планове.

Като правило значителна част от селското стопанство в Китай през първата половина на ХХ век се характеризира с дълбока изостаналост и затворен характер. Китайското село е пропито е с полуфеодални остатъци. Земята основно принадлежи на едри земевладелци, които я дават под аренда за обработка от селячеството, лишено от собствена земя. Обработката на земята е с ниска техническа въоръженост. Селяните арендатори използват ръчен труд или в най-добрия случай впрегатен добитък – крави, биволи, така както е било от хиляди години.

В селото съществува пренаселеност, която представлява изключитено сериозен социално-икономически и социално-политически проблем. Въпреки добрите природни условия, добивите на единица обработваема площ не са високи.

Ситуацията в селското стопанство на Китай допълва като цяло общата икономическа картина на страната - полуколониална, периферийна доиндустриална държава, раздирана от социални и политически противоречия, демонстрираща подчинено на чужди капитали и страни стопанско развитие

Антияпонската война (Втората Китайско-японска война) – 1937-1945 г.

Милитаристка Япония още в края на 1931 г., завзема североизточната част на Китай. Там те създават през 1932 г. марионетъчната държава Манджоу-го, като слагат начело абдикиралия през 1912 г. последен император на династията Цин - Пу И. През януари 1932 г. японските войски започват военна операция за завземане на Шанхай, но са отблъснати. В условията на водещата се в Китай Гражданска война през 1933 г. японската армия окупира провинция Жъхъ и нахлува в провинция Хъбей.

На 25 ноември 1936 година в Берлин между Германия и Япония е подписан т.нар. Антикоминтерновски пакт, който представлява съюз за установяването на световно господство. На 6 ноември 1937 година към пакта се присъединява Италия. След капитулацията на Франция към същия този пакт се присъединява и т.нар. Република Виши, т.е. част от победена Франция под ръководството на маршал Петен, активно сътрудничаща на Хитлеристка Германия.

Страната на изгряващото слънце започва открити бойни действия срещу Китай през 1937 г. На 22 септември 1940г. японски войски навлизат във Френски Индокитай, който е под ръководството на Република Виши, която „де юре“ е съюзник на Япония. Но това не пречи на японците да се постараят да установят контрол над територията на Френски Индокитай.

На 7 декември 1941 г. японският флот напада американската база Пърл Харбър, с което започват сраженията на Тихоокеанския военен театър на Втората световна война. С това се открива пътя към нахлуване в страните на Югоизточна Азия, които в голямата си част са колонии на Запада.

В икономически план военните действия, мобилизацията на ресурсите в полза на войната, жестокостите, осъществени от японската армия на китайска земя, политиката на ограбване от страна на милитаристка Япония и т.н., нанасят силен ущърб на стопанското развитие на Китай, което още повече задълбочава изостаналостта на китайското общество.

Японската армия окупира голяма част от крайбрежната зона на Китай, където са разположени значителната част от частнокапиталистическите индустриализирани предприятия на «Поднебесната». Съответно японската окупационна администрация заставя тези предприятия да работят за Страната на изгряващото слънце.

Междувременно в Манджоу-го навлиза едрият японски капитал, който строи индустрални предприятия, които да ползват суровинната база на тази територия за производството основно на продукция за водене на войната. Така там се създава японски индустриален анклав, пряко обслужващ Японската империя.

Победата над нацистка Германия и милитаристка Япония във Втората световна война създава ново съотношение на силите не само в Европа, но и в Азия. Значителната роля, която изиграва СССР във войната срещу хитлеризма, както и активното му участие във военните действия срещу Япония в Североизточен Китай допринася за повишаване на неговия авторитет в света и в Азия. Всичко това спомага много за новата роля, която започва да играе Китайската комунистическа партия със завършването на войната.

След капитуляцията на Япония гоминдановското правителство с помощта на САЩ започва да прехвърля своите войнски части за заемане на големите градове. В някои големи пристанища са въведени американски военно-морски сили.

В тези условия ККП под ръководството на Мао Дзъдун издига предложение за създаване на демократично коалиционно правителство, за което в периода 28 август-10 октомври 1945 г. в Чунцин започват преговори с Гоминдан-а. Взето е решение за свикване на Политическа консултативна конференция (ПКК) с представители на Гоминдан-а, ККП, други партии и обществени организации за решаване на въпроса за следвоенното устройство на страната. Но на 13 октомври 1945 г. чанкайшистското правителство започва настъпление срещу районите под контрол на ККП, с което се дава началото на Втората Гражданска война в Китай, завършила през 1949 г. с победата на ККП.

Следва да се каже, че като цяло през целия разгледан период от времето преди Опиумните войни до 1949 г. се наблюдават опити за модернизация и индустриализация на Китай, които успяват само частично. Селото в «Поднебесната» остава в полуфеодално състояние, а не бива да се забравя, че селското населени е над 80% от китайците.

Несъмнено появяват се индустриални анклави – принадлежащи на западния капитал и работещи в негова полза. Но така също са създадени държавнокапиталистически предприятия, особено в сферата на военното производство. Макар и със закъснение се заражда и частен капитал. Той особено в началните етапи – т.е. от края на XIX и първите години на XX в., е ориентиран основно към търговия, а не към производство. И въобще се „плаши“ от индустриален тип производство, което изисква значителни вложения, квалифицирана работна ръка и съответни умения за управление. Но в крайна сметка и такива също излизат на сцената на икономическото развитие на страната.

Въпреки всичко това, обаче, като цяло преобладава знаятчийски и манифактурен тип промишлено производство. Всичките тези индустриални „острови“ не успяват да осъществят мащабна Индустриална революция, от която се нуждае Китай. Разпокъсаността, полуколониалния характер, наличието на значими феодални остатъци в китайското село, селските въстания, Гражданската война и непрекъснатата чужда намеса, и агресия са онези фактори, които пречат на „Поднебесната“ да осъществи важния междуфазов преход от Аграрно към Индустриално общество до средата на ХХ век.

Основни етапи на преход от Аграрна към Индустриална икономика в рамките на междуфазовия преход от полуфеодално общество към „държавен социализъм“

Следвоенното възстановяване на Китай (1949-52 г.) и първоначалните революционни трансформации в икономиката(1953-57 г.)

Победата на Китайската комунистическа партия (ККП) в Гражданската война стартира формирането на нов тип държавност и социално-икономическа система в Китай. На 1 октомври 1949 г. е обявено създаването на Китайската народна република (КНР).

Стартовите позиции на страната през 1949 година са не просто ниски, а трагични. През 1949 г. населението на Китай е 541,7 милиона. Годишният доход на човек от населението е 66 юана, т.е. 54$, което е 4 пъти по-малко, отколкото има Русия през 1917 година. Фактически Китай е на едно от последните места в света наред с Индия и Етиопия.(Foster-Latsh H., Noth.J. Chinas Weg in die Moderne: Anders als Moskau? Frankfurt am Main, 1986, S.23).

Нещо повече, равнището на страната в средата на 50-те години на ХХ век не може да се сравнява даже с миналото, било то по-далечно или по-близко. Така например, ако потреблението на зърно на човек от населението през 1770 г. е 401 кг, през 1933 г. е 266 кг, а през 1949 г. е едва 209 кг.(Там, S.23).

Даже по сравнение с 1937 г., в условията на нападението на Имперска Япония, ситуацията през 1949 г. в Китай в този момент е изключително влошена. Така например, в сравнение с 1937 г., през 1949 г. производството на селското стопанство пада с 20-25%, а промишленото производство се съкращава с 50-56%. При това при тежката промишленост спадът е 70%, а при леката промишленост е 30%.(Селищев А.С., Н.А. Селищев. Китайская экономика в ХХI веке. СПб., „Питер“, 2004, с.132.).

О бстановката се утежнява и от това, че победата на ККП в гражданската война не означава край на съпротивата. Само през 1950 г., например, в провинция Гуанси от ръцете на контрареволюцията загиват 7 хиляди кадрови партийни работника, както и много обикновени жители, подкрепили ККП.

В този първоначален период в основата на насоките на политическото и социално-икономическото движение на нов Китай е положена концепцията за „Нова демокрация“, разработена от партийния лидер Мао Дзъдун.Целта на икономическата политика на новата демокрация е превръщането на Китай от аграрна в индустриална страна, т.е. провеждане на широкомащабна модернизация за превръщането на Китай във високоразвита в икономическо отношение „могъща и богата държава”.

Платформата на „Народната демокрация“ предвижда развитие на националния капитал под контрола на новодемократичната държава. Бъдещото общество ще бъде новодемократично общество на диктатурата на всички революционни класи в Китай под ръководството на ККП. Едва след това революцията ще премине във втория си етап – построяването на социалистическото общество. В известен смисъл тази концепция е близка до разработваната и приложената от В.И.Ленин политика на «НЕП»/Нова икономическа политика/ в Съветска Русия и тази предлагана от Георги Димитров на V конгрес на БКП.

Според Мао Дзъдун, историческият ход на китайската революция трябва да се раздели на две фази:

• Демократическа революция – Основна задача на тази първа фаза е постепенното трансформиране на колониалното, полуколониално и полуфеодално общество в независимо и демократично общество;

• Социалистическа революция - Втората фаза предвижда по-нататъшно развитие на демократическата революция в посока построяване на социалистическо общество;

Що се касае до структурата на икономиката, платформата „Нова демокрация“ предполага три сектора:

• Държавен сектор – контрол от страна на държавата на най-важните стратегически области на народното стопанство като въгледобив и тежка индустрия, комунални предприятия и услуги и др.

• Селскостопански сектор – обединяване на неголеми частни стопанства в големи колективни стопанства.

•Частен сектор – предназначен за частни предприемачи, средна и дребна буржоазия.

Сред първите мероприятия на новата власт са борба срещу гигантската инфлация чрез съкращаване на административния персонал, борба срещу корупцията, разширяване на производството чрез помощ на средните и малки частни предприятия от страна на държавата.В първия етап, се подчертава необходимостта от „защита имуществото на предприемачите“, „съдействие за разширяване на производството“, отчитайки „изгода както за труда, така и за капитала“.

Линията на т.нар. „ограничаване на капитала“ се състои в това, „всички предприятия, принадлежащи на китайци или чужденци, които имат монополен характер или са твърде големи по своите мащаби и не могат да бъдат управлявани от частни лица, като например, банки, железни пътища, въздушни съобщения и други - да се експроприират и управляват от държавата, тъй като не е възможно частният капитал да държи в ръцете си съдбата на народа“.(Мао Дзъдун, Избрани произведения, том 3. Москва., Издательство Иностранная литература,1953, с.199).

Национализацията трябва да засегне само големите капиталистически предприятия, цялата останала капиталистическа собственост трябва да остане неприкосновена. В това отношение китайските комунисти са улеснени от факта, че Гоминдан-ът вече е провел такава частична национализация на едрия частен капитал, тъй като той е сътрудничал на Имперска Япония при окупацията на съответните територии.

Друга важна реформа, която в първия си етап е чисто буржоазна такава е ликвидация на полуфеодалния характер на селското стопанство в «Поднебесната». Аграрната /Поземлената/ реформа най-общо се разделя на два етапа:

• Първи етап – национализация на земята на едрите земевладелци и преразпределението ѝ в полза на селяните-бивши арендатори (1949-52 г.);

• Втори етап – колективизация на дребното селско стопанство (1953-57 г.).

Ръководството на страната предвижда, че изграждането на новодемократична икономика може да отнеме 10, 20, и повече години. Но събитията извън Китай налагат сериозна корекция на тези виждания.

Китай и „Студената война“ -„中国与冷战”/Джунгуо иъ лънджан/

С победата на Китайската комунистическа партия (ККП) в Гражданската война, т.е. с победата на Китайската революция и създаването на КНР, страната става част от „Червения проект“. Още през 1946 г. с известната реч на бившия британски премиер Уинстън Чърчил във Фултън, САЩ се дава началото на „Студената война“ на Запада в противоборството му с “Червения проект“. „Червен Китай“ изпитва върху себе си новата обстановка в рамките на Гражданската война с Гоминдан-а.

На 25 юни 1950 г. именно в Източна Азия сблъсъкът между двата проекта придобива характер на горещ конфликт в лицето на „Корейската война“(1950-1953 г.). След първоначалните успехи на КНДР, влизането на САЩ във войната под егидата на ООН води до коренен обрат. Тогава през октомври 1950 г. в действие влизат китайските доброволци, които отхвърлят американската армия и съюзниците им обратно към първоначалната граница на разделение – 38-я паралел. В крайна сметка войната завършва на тази линия, откъдето започва на 25 юни 1953 г. СССР не участва пряко във войната, но изпраща летци, съветници, самолети и друго въоръжение.

Тези по своя характер геополитически събития оказват ключово въздействие върху коренния обрат във вътрешната политика на КНР. Подобно както първата петилетка в СССР/1928-1932 г./ е следствие от промяна във външнополитическата обстановка, свърана с Европа и света, така и първата петилетка в Китай/1953-1957 г./ е следствие от геополитическият и военно-политически сблъсък – Корейската война. Завършването чрез примирие на тази война не се разглежда като край на конфронтацията със Запада, а по-точно със САЩ. Съвсем резонно тя се вижда като момент, който може в обозримо бъдеще да доведе до още по-сериозни конфликти.

На заседанието на Секретариата на ЦК на ККП, проведено на 24 септември 1952 г., Мао Дзъдун рядко сменя линията, предвиждаща 10, 15, а даже и 20 години „Нова демокрация“. Той заявява: „Ние точно сега трябва да започнем преходния период към социализъм, който в общи линии трябва да осъществим за 10-15 години, а не да започнем този процес след 10-15 години“.(薄一波：《若干重大决策与事件的回顾》上卷，中共中央党校出版社1991年版，第220页 (Бо Ибо: „Обзор на някои важни решения и събития“, 1 т, Изд. на Партийна школа на ЦК на ККП, 1991, с.220). В края на 1952 г. ККП определя насоките на преходния период, т.е. прехода от капитализъм към социализъм, съдържащ революционна трансформация на капиталистическата собственост в социалистическа. Китайското ръководство приема решение за преобразуване на икономиката като взема за модел системата за централно планиране на СССР, базирана на петгодишни планове.

Първата петилетка(1953-57 г.)

Първата петилетка(1953-57 г.) е разработена под непосредственото ръководство на Джоу Енлай (周恩来) и Чън Юн (陈云). В годините на тази петилетка ККП определя следните задачи: концентриране на силите за строителство на 156 главни промишлени обекти, около които да се изградят още 694 средни и крупни такива. Набляга се на необходимостта да бъде положен фундаментът за осъществяване на социалистическата индустриализация на страната. Развитие на някои селски производителни кооперативни организации с частично колективна собственост. Чрез създаване на база за осъществяване на социалистически преобразования в селското стопанство и занаятчийството се прави така, че капиталистическата търговия и промишленост да се влеят в държавен капиталистически сектор, което в крайна сметка означава създаване на база за извършването на социалистически преобразования в частната търговия и промишленост.

Този преход включва две мащабни реформи, а именно:

• Реформите в града предвиждат национализация собствеността на партията Гоминдан, победена от народната революция в Китай през 1949 г. и на четирите олигархически семейства в страната; национализиране собствеността на чуждестранните компании; установяване на държавен контрол върху дейността на частнокапиталистическите и занаятчийски предприятия;

• Аграрната реформа започнала като кампания за преразпределение на земята, така че всеки безимотен селянин да получи парче земя. Но която завършва с колективизация на същата тази земя и пълното анулиране на частната собственост върху нея. Към края на 1956 около 96% от селските стопанства са членове на кооперативите. Към момента на приключване на аграрната реформа през 1957 г. съществуват 760-800 хиляди кооператива, всеки един от които обединява около 160 семейства или 600-700 души.

Тук следва да се спомене за един фактор, без който тази първа петилетка, а даже и целият този междуфазов преход от полуфеодално общество към „държавен социализъм“ едва ли би бил възможен. Става дума за „съветският фактор“, т.е. СССР и неговата подкрепа и помощ за „Нов Китай“. С раждането на КНР „съветският фактор“ започва да играе една от решаващите роли за по-нататъшното развитие на страната. Може да се говори за няколко такива основни роли, а именно:

• Външнополитическата и дипломатическа роля – СССР осъществява важна задача в план външна политика и дипломация за защита на интересите на КНР в сферата на международните отношения;

• Военно-политическа и военно-техническа роля – в резултат на продължаващата подкрепа на Съветския съюз не само се модернизира и усилва НОАК/Народно-освободителната армия на Китай/, но и се формира фундаментът на военно-промишления комплекс на КНР;

• Парадигмална роля – тя включва това, че КНР възприема като модел за своето развитие, т.нар. „Съветски модел“ или по-точно казано „Сталинския модел“, което оказва решително позитивно въздействие за първоначалната индустриализация на Китай;

• Икономическа роля – огромната помощ на СССР в тази област е от решаващо значение за развитието на КНР.

В основата на цялостното сътрудничество между СССР и КНР стои Договорът за дружба, съюз и взаимна помощ от 14 февруари 1950 година(中苏友好同盟互助条约), който встъпва в сила от 11 април 1950 г. Този договор е плод на срещата между Й.В.Сталин и Мао Дзъдун, но е подписан от министрите на външните работи – Андрей Вишински и Джоу Енлай.

С помощта на Съветския съюз в КНР са създадени цели нови промишлени отрасли: самолетостроене, автомобилостроене, тракторостроене, радиотехника, химия; въведени са в действие значими мощности в металургията, енергетиката и други.

СССР доставя на Китай минно, нефтодобивно и нефтопреработващо оборудване, подемно-транспортни машини, енерготехнически съоръжения, екскаватори, пътно- строителни машини, прибори, лагери, инструменти, в това число комплектно оборудване за цели заводи.СССР предоставя на КНР техническа документация - повече от 24 000 комплекта научно-техническа документации, в това число проекти за повече от 1900 големи съвременни предприятия, лицензи за производството на машини и други.

Важна форма на икономическа помощ от страна на Съветския съюз е финансовата поддръжка. СССР предоставя дългосрочни кредити на сума от около 2 милиарда рубли. Те се дават на изключително изгодни условия при лихва 2-3 пъти по-ниска от тази, при която се дават кредитите на международните финансови пазари.

Активно се развиват и съветско-китайските търговски отношения, носещи взаимноизгоден характер. Срещу промишленото оборудване и машините изнасяни от СССР, Китай доставя цветни и редки метали, селскостопанска продукция, стоки за широко потребление. Изключително важна роля за ускоряване темповете на развитие на КНР играят съветските специалисти, оказващи помощ на китайските организации в усвояване на оборудването и технологиите, в планирането и организацията на работата в различните отрасли и предприятия, в създаването на научно-изследователски и проектни звена, в усъвършенстване на техническата база на селското стопанство.

Показателен пример за съветската поддръжка е развитието на ракетната и космическа технологии в Китай. През периода 1957-1962 год. на основата на съветско-китайския договор за сътрудничество, СССР се ангажира в съвместна програма за трансфер на ракетни технологии с КНР. Първата китайска ракета е построен през октомври 1958 г. чрез копиране на съветската „Р-2”.

Следва да се подчертае, че работата на съветските специалисти в Китай е високо оцененена от министър-председателя на Държавния съвет на КНР Джоу Енлай, който на VIII конгрес на ККП подчертава, че те осъществяват значим принос в социалистическото строителство. Първата петилетка в историята на КНР се оказва успешно начинание.

Още тук следва да се каже, че един много важен фактор за скоростната догонваща модернизация и едновременно с това мащабна индустриализация при което се осъществява „прескачащ капитализма преход“ е съветският фактор. Т.е. значителната помощ и подкрепа от страна на СССР в най-различни области и направления – геополитическо, държавно и военно строителство, както и в областта на икономиката, техниката и т.н. Казано с други думи в „Поднебесната“ се възприема централизиран мобилизационен модел, предполагащ ускоряване не само на междуфазовия преход от едно все още полуфеодално общество към система на ранен, т.нар. „държавен социализъм“. Но това означава нов тип модернизация предполагаща мащабна Индустриална революция. Ала става дума за индустриализация не на частнокапиталистическа или държавно-капиталистическа основа, а на „държавно-социалистическа база“.(Естествено тук възниква един щекотлив въпрос – каква е разликата между „държавния капитализъм“ и „държавния социализъм“. Ще отбележим две най-съществени и качествени различия:

1.В марксистката политикономия отдавна съществува две понятия за типовете капиталисти в зависимост от отношението към частно-капиталистическата собственост – капиталист-собственик и капиталист-функция. Първият тип е онзи, който владее в една или друга форма собствеността или определящи части от нея върху средствата за производство.

Докато вторият тип представлява висшата група управляващи /мениджърите/, наети да ръководят едрата частна собственост/банки, корпорации и др./ или висшата държавна и местна администрация, както и ръководствата на стопанските субекти, явяващи се собственост на капиталистическата държава. Средно техните доходи като управленци са съизмерими с доходите, които получават собствениците. Макар че тук има доста изключения в полза на собствениците, особено ако те притежават значителна част от дяловете/акциите на даден стопански субект. И въобще няма сравнение с доходите, които получават работещите в гореописаните държавни административни и стопански субекти на по-ниско равнище. А въобще не може да се прави съпоставка с нивото на доходите, които получават управляващите в „държавните предприятия“ в рамките на „държавния социализъм“;

2. Друга отличителна черта е как се разпределя чистият доход от дейността на „стопанските субекти на държавния капитализъм“ по сравнение с чистия доход от дейността на стопанските субекти на „държавния социализъм“. При това не бива да се забравя, че т.нар. страни на „държавен социализъм“ представлява като правило общества закъснели в модернизацията, формиращи догонващи модели на индустриално развитие. Затова една значителна част от техните доходи се изземват от държавата за да бъдат създавани нови стопански субекти. Което е и същината на догонването, т.е. постигане на мащабна индустриализация. Другата част от чистия доход на стопанските субекти, били те такива на държавен капитализъм или държавен социализъм, изземваща се от държавата, и в двата случая отиват за поддръжка на държавна адниминистрация, за социална политика и други държавни нужди /образование, отбрана и т.н./. Но даже и тук има сериозни различия. Развитите капиталистически страни, по равнище на притежавано обществено и лично богатство винаги са били далеч преди обществата на държавния социализъм. Това е поради редица причини, включително поради възможността с помощта на неоколониални механизми да получават ресурсите от други общества. Но въпреки това рядко ще се срещне безплатно медицинско обслужване или безплатно образование, което обществата на държавния социализъм, макар и с по-ниско равнище на обществено богатство и развитие се стараят да осигурят на като основно право на своите граждани.).

„Големият скок“ (1958-1961 г.) и „курсът на регулиране“

(1961-1965 г.)

Предпоставките за т.нар. «Голям скок» в политиката на ККП и КНР

Т.нар. „Голям скок“ в политиката на ККП и КНР, като несъобразен с реалната действителност утопичен опит за ускорено развитие, е следствие от политическата, идейната, икономическа и въобще цялата обществена атмосфера, която прави възможен този феномен. Като източник на тази специфична атмосфера следва да се посочи цял комплекс от условия и фактори, както вътрешни, но така и външни.

Във вътрешен план е нужно да се видят няколко ключови момента, действащи в сложен и вътрешнопротиворечив синтез. От една страна, това несъмнено са успехите на първата петилетка 1953-1957 г. Без всякакво преувеличение постигнати са впечатляващи резултати.

Така например, ако в този период средногодишните темпове на растеж на промишленото производство в САЩ са 2.8%, във Великобритания са 4.1%, то в КНР са 18%. Още през януари 1956 г. Мао Дзъдун обявява, че Китай в най-кратки срокове е длъжен да достигне и надмине в икономическо отношение водещите индустриални страни.(Селищев А., Н.Селищев. Китайская экономика в ХХI веке. М., СПб, Изд. „Питер“, 2004, с.82). Но тези успехи формират, казано с термините на една друга страна - СССР, преминала по подобни пътища, – „главозамайване от успехите“.

Като фактор във външен план, който допринася за създаване на атмосферата, довела до «Големия скок» е създалото се вече в този момент силно напрежение в отношенията между ККП и КПСС, а оттук между СССР и КНР. Началото се поставя с известния доклад на ръководителя на КПСС Н.С.Хрушчов на ХХ конгрес – 14-25 февруари 1956 г., в който той критикува Сталин и сталинизма. Подобна критика на първия дотогава ръководител на Съветския съюз и съветските комунисти, Мао Дзъдун възприема и като косвени нападки срещу ситуацията, съществуваща в ККП и Китай. Това определено води до дистанциране от СССР и КПСС. Фактически започналото влошаване на отношенията със СССР и възникналото силно недоверие и даже съперничество между ръководителите на двете страни и партии – Хрушчов и Мао, също допринася за атмосферата, родила желанието за бързи победи в социално-икономическото развитие на Китай за сметка на свръхмобилизация на обществото.

Още през април 1956 г. Мао излиза с доклад «За десетте главни отношения», в който той за първи път критикува политическия курс на КПСС под ръководството на Н.С.Хрушчов. В това съществува и един неизказан момент, който, обаче, силно влияе на отношенията не само между Москва и Пекин, но въобще в рамките на страните на „Червения проект“.

Става дума за това, че Н.С.Хрушчов желае да смени ръководството на партиите и държавите в тези страни. Т.е. формиралите се управленски екипи от времето на Сталинския период на Съветския съюз, да бъдат заменени с личности, привърженици на неговия курс. В Източна Европа като се изключи Албания, макар и с понякога най-значителни, „меко казано“, проблеми/Унгария, но и някои други/ тази смяна е извършена. Но в Източна Азия – КНР и КНДР, тази намеса във вътрешните им работи не успява. Крайният резултат е сериозно дистанциране на Пекин и Пхенян от Москва с тенденция към по-нататъшно отчуждаване.

Политиката на «Трите червени знамена» и замисъла за нов модел на социално-икономическа динамика

На 2-ри пленум след VIII конгрес на ККП през май 1958 г. се предлага нова генерална линия, станала известна под името „Три червени знамена“. След преглед на плановите задания през май 1958, се прогнозира през 2-та петилетка (1958-62 г.) промишлената продукция да се увеличи 6.5 пъти, а селскостопанската – с 2.5 пъти. Отменен 2-ят петгодишен план за развитие на народното стопанство, базиран на централизирания модел на управление. Мао демонстрира своята самостоятелност в приемането на ключови стопански решения, както и независимостта си от СССР.

Фактически става дума са формиране на нов модел на социално-икономическо развитие, ориентиран в посока на свръхмобилизация в сферата на промишлеността и на селското стопанство. Основните средства за постигане на тази задача не са икономически обосновани фактори, а ентусиазмът на масите. Предишният централизиран модел е подложен на децентрализация и автономизация на управление на социално-икономическите процеси. През юни 1958 г. страната е разделена на „7 кооперативни района“ – Североизточен, Северен, Източен, Южен, Централен, Югозападен и Северозападен. Взето е решение 80% от регулирането на икономиката да се извършва на местно равнище. Всеки регион следва да започне ускорена индустриализация и да създаде своя едра промишленост. В сферата на селското стопанство важно решение с мащабни последствия е за създаване на т.нар. „народни комуни“ (人民公社-жънмин гуншъ). Те са организационен феномен, който да осъществи в перспектива три базови цели:

• Премахване на различията между градския и селския труд;

• Премахване на различията между физически и умствен труд;

• Премахване на различията между изпълнителски и управленски труд.

„Народните комуни“ представляват едромащабни стопански и социални обединения. Целта е те да се превърнат в ключови инструменти на социално-икономическата динамика в условията на децентрализация и автономизация на управление на икономиката. Именно комуните се виждат като средство, чрез които да се осъществява модернизацията на страната и строителството на социализма. Така например, в аграрната провинция Гансу от януари до март 1959 г. са построени 1000 фабрики“, от март до май – още 3 500, а в периода май-юли – още 220 000 .(Там, с.83).

Чисто технически това означава сливане на няколко селскостопански производствени кооператива – основна стопанска единица в Китай – в по-големи комуни. Едновременно рязко се засилва дисциплината, а жителите на комуните водят полувоенен начин на живот. Те освен със селскостопанска дейност, трябва да работят и в т.нар. „фабрики“, а също да се занимават с културна дейност. Това се разглежда като начин да се премахне разликата между селски и градски, както и между физически и умствен труд. В условията на децентрализация и автономизация се предполага ротация на управление на базовите трудови единици - бригадите, като по този начин да се преодолеят различията между изпълнителски и управленски труд.

Паралелно със селските комуни през лятото на 1958 г. се взима решение за създаването на градски комуни. Една от образцовите такива е комуната „Червено знаме“ в Джънджоу, провинция Хънан, създадена около крупен тъкачен производствен комплекс. Тя обединява повече от 4 хиляди стопанства с почти 19 хиляди души. Тази комуна разполага с театър, магазини и дори родилни домове. Ръководители на градските комуни са началниците на производството или директори на заводите, около които те се създават. Бившите партийни комитети на заводите се превръщат в партийни комитети на комуните.

Комуната се предлага като общ модел на социална организация за Китай. Основа на стопанския живот в комуната става уравниловката - по-голямата част от хората не получават трудови възнаграждения, но се ползват от безплатна храна в обществени столови, както и от предлаганите в рамките на комуната социални услуги.

Комуните се предвижда, че трябва да разполагат със своя социална система – болници, училища, детски ясли, детски градини, домове за възрастни. Те трябва да развиват селско стопанство, промишленост, лесовъдство, животновъдство, снабдяване и продажба, здравеопазване и въоръжена охрана. Цялото имущество с изключение на личните принадлежности са обобществени. В народните комуни основно производствено звено са производствените бригади.

Народната комуна се обявява за форма и средство за бърз преход към комунизъм. Курсът „Три червени знамена“, т.е. новата генерална линия на „Големия скок“ и народните комуни се пропагандират като свидетелство за водещата роля на Китай в световната социалистическа система и световното комунистическо движение.

Практиката на функциониране на новия социално-икономически модел на „Големия скок“

В периода 13-30 август 1958 г. Политбюро (ПБ) на ЦК на ККП свиква разширено заседание в Бейдайхъ(北戴河), провинция Хъбей. Приема се план за развитие за 1959 г. Поставена е конкретна задача за „догонване и изпреварване“ на западните страни по производство на основни промишлени стоки, преди всичко добив на стомана. Поставя се целта количеството стомана, произведено през 1959 г. да бъде двойно повече от това през 1957 г. Това означава да се произведат 10.7 млн тона стомана.

Кампанията за усилено производство на желязо и стомана – „Да лиен гантие“ (大炼钢铁–букв. „Голям скок в производството на стомана“) се разпространява в цялата страна. За да покрият целите по обема на произвеждания чугун и стомана, започват да се строят малки селски доменни пещи. До края на септември 1958 г. по цялата страна без Тибет са построени над 600 000 такива пещи. На тези пещи са изпратени да се трудят над 50 милиона селяни.

Тук следва да се отбележи, че в кампанията за създаване на тези „металургични фабрики“ в Китай се опират на един, преди време определено успешен опит. Става дума за това, че в периода на войната срещу японската агресия „Червената армия на Китай“ създава по места работилници по ремонт на оръжие, производство на бомби, мини и друг тип въоръжени средства. Това оказва безспорно позитивно въздействие за засилване на боевия потенциал на армията.

Но в случая с новите „металургични фабрики“ нещата не се оказват успешни, а даже обратното. Металургичното производство изисква значително по-сложни производствени технологии, както и квалификация на работещите. От друга страна не достигат суровини и енергия. И въпреки че много хора предават за претопяване дори личния си инвентар, поради несъответствие на технологичните норми произведеното не е нищо повече от отпадъчно желязо.

Също така до края на септември 1958 година 20 милиона селяни са мобилизирани да работят на 100 000 спешно създадени малки въглищни мини

Според докладваните в това време официални отчети за 1958 - средата на 1959 г., „Големият скок“ е успех. Съгласно подаваните данни, обемът на промишлената продукция в сравнение с 1957 г. е нараснал с 65%, а производството на стомана и въглища се е увеличило 2 пъти. Добивът на нефт се е увеличил с 50%, а производството на електричество – с 40%.

Зад тези формални цифри обаче, започва да се проявява друга действителност. Така например, кампанията за повишаване на производството на черни метали нанася сериозна вреда на стопанството като цяло. За да се произведе стомана и чугун са нужни руда, горивни материали, кокс и други. Когато горивото не достига, населението, особено в селата, вместо да се занимава с отглеждането на зърно, се втурва към най-близката планина да копае руда. Започва масова сеч на горите предвид необходимостта от горивни материали.

От друга страна – рязко спада производството на селскостопанска продукция. Вследствие на кампанията, свързана с тези селски фабрики и мини, в която са хвърлени усилията на огромен брой хора, настъпва значим недостиг на хора, заети в селското стопанство. Това води до рязък спад на зърнопроизводството. По своята същност кампанията за увеличаване на производството на черни метали се превръща в огромен провал. Не само не се осъществява прогрес в промишленото производство, но се стига до нанасянето на огромни загуби на индустрията, на селото и на стопанството като цяло. Реално страната изпада в дълбока криза, чиято проява върви по редица направления:

• В редица области започва криза на свръхпроизводството. Обществото не може да потребява произведената продукция, тъй като тя не е съобразена нито количествено, нито качествено със социално-икономическите потребности;

• Отбелязва се нарастване на разрива между инвестициите в икономиката и възвръщаемостта на същите. Инвестициите през 1959 г. достигат 43.4% от БВП. Докато възвращаемостта в реална продукция пада значително. Особено рязко падат добивите на зърнени храни. През 1957 г. преди започване на движението „Три червени знамена“ на всеки жител в китайското село се падат по 205 кг житни култури. Но през 1958 г. тази цифра е 201 кг. По указание на ККП същата година в селата започва „дълбока оран“ като опит да се увеличи количеството на събираното зърно. Всички тези икономически експерименти водят до това, че през 1959 г. запасите се изчерпват на фона на снижаващите се добиви. Ако през същата тази година на човек от населението се падат по 183 кг, през 1960 г. те вече са 156 кг, а през 1961 г. – 154 кг. Така за 5 години производството спада с 25%.(李成瑞; 尚长风. 三年困难时期非正常死亡人口数研究述评. 中华人民共和国国史网. 2009-09-05. （原始内容存档于2025-02/ Ли Ченгруй, Шан Чанфен. „Преглед на изследванията върху броя на неестествените смъртни случаи през трите години на трудности“. Национална история на Китайската народна република. 2009-09-05. (Архивирано на 2025-02).

Много комуни и партийни ръководства, притеснени от неизпълнението на плановите показатели и опасявайки се да не бъдат обвинени в десни възгледи, започват да подават неверни данни в своите доклади.Това явление получава названието „преувеличение“ („фукуафън“ - 浮夸风). Мао е обезпокоен от това явление и в своя доклад „По въпроса за социалистическото производство“ заявява: „Не бива при 300 дзина да се докладват 400, тазгодишните 900 милиарда дзина всъщност са най-много 470 милиарда. Народът не може да бъде излъган“.(„关于社会主义商品生产问题” 1958年11月10日, 毛泽东文集，第10卷, 第147页。/„По въпроса за социалистическото стоково производство“,10.11.1958, Мао Дзъдун, Събрани съчинения, том 10, с.147./

Така или иначе настъпилият в резултат на „Големият скок“ глад води до смъртта на неизвестен брой хора, но се смята, че става дума за десетки хиляди.Този глад, залял страната, става източник на масови недоволства, включително въоръжени въстания, като това в Тибет, както и бягства от страната, като това на десетки хиляди тибетци в Индия и 60 000 уйгури от Синдзян в СССР. Едва тогава ръководството на ККП и КНР, под влияние на вълната от масовото недоволство, решава да вникне в реалната обстановка.

Мао Дзъдун е принуден да се откаже от поста Председател на КНР. Този пост от 27.04.1959 г. до 31.19.1968 г. е зает от Лиу Шаоци. Фактически на първи план в стопанското ръководство на страната излиза „групата на умерените“, където освен Лиу Шаоци, влизат още Джоу Енлай, Дън Сяопин и други. Открито признаване на допуснатите по време на „Големия скок“ грешки няма, но политиката фактически се променя.

„Курсът на регулиране“ (1961-1965 г.)

От 1961 г. идването на «групата на умерените» начело на КНР води до курс на възстановяване на социално-икономическите процеси, получили силен удар в рамките на «Големия скок». Периодът на регулиране на икономиката(调整国民经济的八字方针- „Курс на регулиране на икономиката в осем йероглифа“), който се провежда от 1961 до 1965 г. открива нова страница в развитието на КНР. Неговият официален старт се поставя на IX пленум ЦК на ККП през януари 1961 г. На този пленум вниманието основно е акцентирано върху:

(1) Стимулиране на селското стопанство и леката промишленост за сметка на рязко съкращаване обема на промишленото производство и оптимизиране на капиталовложенията в индустрията;

(2) Връщане на част от милионите мигрирали от селото в града да бъдат върнати обратно.Тази мярка цели основно облекчаване на положението със снабдяване на градовете;

(3) Възстановяване на дейността на пазара в условията на неговото регулиране, както и на централизираното държавно планиране, но на предприятията се дава известна икономическа свобода (автономия).Издига се авторитетът на директорите на заводите, сериозно внимание се отделя на научно-техническия персонал, предлагат се материални стимули за работниците;

(4) Коренно преустройство на народните комуни на село, като те се ориентират основно към селскостопанска дейност. Решено е въпреки запазване системата на комуните, те да бъдат разделени на по-малки за по-рационалното им управление. Основни производствена единица остават бригадите.

На същия пленум по предложение на Лиу Шаоци, ЦК на ККП приема програма „три частни и една гаранция“(„сан съ, и бао“-三私一保), чиято задача е да смекчи последствията от курса на „Три червени знамена“.Под „сан съ“ се подразбира на селяните да се разреши да притежават малки участъци земя, да отварят малки занаятчийски работилнички и да продават на местните пазари. „И бао“ означава установяването на квоти за гарантирана закупка на селскостопанска продукция от страна на държавата.

Всички тези мерки са насочени към повишаване производителността и качеството на труда. Управляващите големите заводи и предприятия се заемат с цялата сериозност с управлението на поверените им организации и започват да създават една по-гъвкава и самостоятелна система на управление („дули дзиндзи цюан“ - 独立经济权) или казано по друг начин „система на собствена стопанска сметка“. В рамките на тази система акцентът се поставя върху професионализма на даден ръководител, а не толкова върху политическия му стаж. Работниците се стремят не само към количество, но и към високо качество на произведената продукция, защото това им носи по-добри доходи.

Гореспоменатите нововъведения започват да дават резултати, но основна пречка остава ширещата се корупция сред кадрите на местно ниво. Сред висшето партийно ръководство няма съмнения предвид необходимостта от изкореняване на тази корупция.

Различията съществуват главно по отношение на методите, които трябва да се прилагат. Лиу Шаоци например смята, че за изкореняване на това зло трябва да се използват партийни и държавни механизми, докато Мао и неговите привърженици се надяват на базата на идеологически и политически методи да инициират масово движение. Тук следва да се отбележи, че важна роля в процеса на регулиране играе Дън Сяопин, който от 1965 година е избран на поста Генерален секретар на ЦК на ККП, докато Мао Дзедун продължава да е Председател на ККП.

В крайна сметка «Големият скок» се превръща в провал, който води до разместване в ръководните кръгове на ККП и КНР. Групата на Мао е поизместена от властта.Усилва се «групата на умерените», под ръководството на която се осъществява успешно курса на нормализация на страната. Но излизат на пръв план други противоречия, характерни и за другите държави на «Червения проект». Начинът на преодоляване на тези противоречия води до още по-мащабни сътресения в «Поднебесната».

„Великата културна революция“ (文化大革命 – Уенхуа дагъмин) - 1966-1976 г.

Политически процес и основни политически събития в рамките на «Великата културна револция»

През май 1966 г. Мао Дзъдун слага началото на „Великата /пролетарска/ културна революция“ (无产阶级文化大革命- Учан дзиедзи уенхуа дагъмин) или просто „Културната революция“ (文革- уенгъ ). Официално тя представлява социално-политическо движение, предизвикано от част от ръководството на ККП. То си поставя за цел ускоряване прехода към комунизъм, чрез премахване на „капиталистическите елементи“ в партията и обществото. Това трябва да стане чрез налагане още веднъж на маоистки модел на функциониране. Но това предполага един нов формат на този модел. Тъй като предишният, въвеждан в рамките на „Големия скок“, предвид предизвиканите от него трагични последствия, е загубил значителна част от своята привлекателност както за масите, така и за апарата на партията и държавата.

Възвестяването на „Културната революция“ означава, че Мао Дзъдун и неговата група отново застават начело на ККП и КНР. В тази връзка следва да се разглежда кампанията за борба с „ревизионизма“ в партията и държавата посредством „методите на класовата борба“. Инструмент на тази т.нар. „класова пролетарска борба“ стават създаваните от студентска младеж „отряди от червеногвардейци“, т.нар. „хунвейбини“(红卫兵). Подобни отряди се формират и сред работническата младеж, макар и в по-ограничени размери, т.нар. „дзаофан“-и.

В ККП и държавния апарат на страната започват „чистки“, т.е. уволнения и лишаване от имущество на партийни и държавни дейци, които са в една или друга форма на опозиция спрямо групировката на Мао в партията и държавата. Част от тях са пратени на „превъзпитание на село“, т.е. да се занимават със селскостопанска дейност в провинцията. Сред засегнатите са такива високопоставени дейци както на ККП, така и на държавата, като Лиу Шаоци, Джоу Енлай, Дън Сяопин и други, които са обвинявани, че водят страната по капиталистически път.

Чрез младежките отряди на „хунвейбините“ редица представители на партията и правителството от центъра и по места са подложени на публични унижения, мъчения и побои. Стига се до жертви.

Междувременно култа към Мао Дзъдун стига до невероятни размери. Устройват се масови кампании по четене на цитати от червените книжки с мисли на Мао. Неговият гений е превъзнасян до немислими височини.

Пикът в тези кампании е през 1966-1967 г. През 1969 г. Мао официално обявява „Културната революция“ за завършена. Смята се, обаче, че активната ѝ фаза продължава до смъртта на министъра на отбраната Лин Бяо през 1971 г.. Тогава последният, който е обявен за наследник на Мао Дзъдун лично от Председателя Мао, влиза в конфликт с него. Той прави неуспешен опит за бягство в СССР, при което самолетът, в който лети пада и Лин Бяо загива. На практика се приема, че „Културната революция“ завършва едва след смъртта на Мао през 1976 г. и арестуването на левичарската група на т.нар. „Бандата на четиримата“(四人帮）. Така например, в официално заявление на ЦК на ККП от юни 1981 г. се казва, че „Културната революция“, продължила от май 1966 г. до октомври 1976 г. носи отговорност за най-тежките неуспехи и най-значителните загуби, нанесени на партията, държавата и народа от момента на основаването на КНР“.( Resolution on Certain Questions in the History of Our Party Since the Founding of the People's Republic of China," adopted by the Sixth Plenary Session of the Eleventh Central Committee of the Communist Party of China on June 27, 1981 Resolution on CPC History (1949-81). (Beijing: Foreign Languages Press, 1981). p. 32).

Икономическият процес в КНР в рамките на „Културната революция“ –

1966-1976 г.

Въздействието, което оказва „Културната революция“ върху КНР в социален, политически, културен, икономически и прочее аспекти, е силно негативно. Особено значителен удар е нанесен на икономиката през 1967-1968 г. В този период напълно естествено е това, че има срив в трудовата дисциплина. Само 50-60% от работещите регулярно ходят на работа. Производството на електроенергия спада с 40%, а това на стомана цели три пъти. Ако през 1966 г. БВП на КНР е 186,5 милиарда юана, то през 1967 г. БВП пада на 177.39 милиарда юана, а през 1968 г. – 172.31 милиарда.(Селищев А., Н.Селищев. Китайская экономика в ХХI веке. М., СПб, Изд. „Питер“, 2004, с.96-97).

Но във връзка с влошаване на отношенията със СССР в КНР започва да се обръща особено внимание на развитие на военното производство и научно-техническите разработки в областта на отбраната. Основните инвестиции(55%) се насочват към западните и централните райони на страната за създаване на т.нар. „трета линия на отбрана“. Поради това въпреки, че през следващите години продължават политическите кампании, в сферата на стопанството започва процес на стабилизация и се наблюдава растеж.

Независимо от стабилизацията и даже положителна динамика през 1969 г. и 1970 г., третата петилетка не постига своите цели и може да се смята за провалена. Въпреки това, през 1971 г. са обявени конкретни цели на четвъртата петилетка (1971-1975 г.). Но през 1974 г. в Китай започва нова политическа кампания, насочена срещу Конфуций и Лин Бяо. Тя е съпроводена с нови чистки. Поредната политическа „протурберация“ проваля постигането на целите и на четвъртата петилетка. Тези флуктуации в социално-икономическото функциониране добре се демонстрират от динамиката на държавния бюджет на КНР от 1966 г. до 1976 г.

Тази негативна ситуация създава условия Дън Сяопин да бъде върнат във властта в началото на 1975 г., когато под негово ръководство започва подготовката на План за развитие на народното стопанство за срок от 10 години – 1976-1985 г. Но скоро той пак губи доверието на Мао Дзъдун, който подкрепя кампанията на „левите“, т.е. на т.нар. „Банда на четиримата“, водеща се под надслов „Да се критикува Дън, да се борим с „десните“.

Междувременно в план международни отношения в КНР са настъпили сериозни изменения, които се оказват фактор с дългосрочно действие, влияещ върху икономическото развитие на страната. На 21.02.1972 г. президентът на САЩ Ричард Никсън посещава Пекин и се среща с Мао Дзъдун. Както коментира по този повод инициаторът от американска страна на тази среща - бившия Държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър: „Посещението на Никсън в Китай беше един от малкото случаи, при които държавната визита донесе такава коренна промяна в международните отношения... Визитата на Никсън в Китай сложи началото на период на стратегическо сътрудничество“(Хенри Кисинджър. За Китай. София, изд. „Труд“, 2012, с.245, ..с.247). Тук ще отбележим, че тези китайско-американски отношения се развиват на фона на влошаващите се такива със СССР. Несъмнено Вашингтон бърза да се възползва от този разрив на Пекин с Москва. Особено след началото на реформите, започнати от Дън Сяопин взаимодействията КНР-САЩ стигат до равнище на стратегическо партньорство.

Важен момент, който трябва да се има предвид, когато се говори за икономическото развитие на КНР по време на «Културната революция» е този, че то се осъществява на основата на «опора на собствените сили», т.е. в обстановката на икономическа автаркия. Взаимоотношенията със СССР са влошени, а такива със Запада едва започват да се формират.

В крайна сметка следва да се подчертае, че времето на «Културната революция» е вътрешнопротиворечив период, който има обаче и своите достижения. Само от 1967 г. до 1976 г. инвестициите на страната в строителството на енергийни проекти надхвърля 50 млрд. юана. От особено значение става строителството на мелиоративни обекти.Увеличаването на поливните площи в цялата страна води до двойно повишаване на произведеното зърно през 1973 г. в сравнение с 1963 г.До 1977 г. в страната общо са изградени около 100 изкуствени реки, над 70 хиляди водохранилища. В този период е построен и големият канал „Червено знаме“, наричан още „Изкуствен Млечен път“.

През 80-те години на ХХ век след началото на реформите, инициирани под ръководството на Дън Сяопин, когато селяните придобиват правото да взимат под аренда от държавата земя, капиталното строителство и строежът на напоителни съоръжения не само се преустановява, но немалка част от построеното се унищожава. Резултатът е, че много скоро бедствия като суша и наводнения се завръщат. Наистина през 90-те години строителството на напоителни съоръжения започва отново, но методите вече са други. Много от проектите са по линия на програми и фондове и се извършват един по един с отделно финансиране.Затова може да се направи заключение, че въпреки сериозните «колебателни» въздействия, идващи по линия на политическия процес, икономическото развитие в периода на втория етап на «Културната революция» след 1971 г. може да бъде оценено като създаващо основа за по-нататъшната социално-икономическа динамика на КНР. То в никакъв случай не е «черна дупка», каквито оценки често пъти се дават от изследователи, незапознати с направеното в този период или ръководещи се от определени предразсъдъци.

Обобщение и изводи относно пътя на модернизация, индустриализация и междуфазов преход, изминат от Китай в периода от 1949 г. до 1976 г.

В заключение за този така сложен, динамичен, величав, но и вътрешнопротиворечив и свързан с много флуктуации, понякога твърде трагични за съдбата на множество хора, период от 1949 г. до 1976 г., може да се каже следното:

Социално-икономическите процеси се отличават със своята „турбулентност“ и суровост, което е характерно за всяка революция, доколкото става дума за осъществяването на качествени промени в едно закъсняло традиционно полуфеодално общество, което се стреми да излезе от „пашкула“ на своя консерватизъм и архаичност. Погледнато от глобална гледна точка по своята същност този период представлява трансформационен етап на завършване на „Великата Селска война“, започнала още през XIX век в Китай. Едновременно с това той се явява част от поредицата от световните „Селски войни“, започнали в Западна Европа близо два века по-рано и характеризиращи се в тези страни със смяна на феодализма с капитализъм.

В случая с Китай революцията съчетава по сложен синтетичен начин опит да се прескочи през цял един етап на развитие – капитализма, като се използват колективистичните настроения и традиции на селската община, т.е. т.нар. „архаичен аграрен комунизъм“.( Този термин е използван от руския автор С.Г.Кара-Мурза в редица негови произведения като, например, „Истмат и проблема Востока и Запада“, „Столыпин – отец Русской революции“, „Маркс против Русской революции“ и други.). Ярък представител на тези традиции е социално-утопичното виждане „Датуан“ /大团/.

(„Датуан“ буквално означава „Велико Единство“. Това е многолика китайска традиционна концепция, тълкувана от различните китайски мислители по различен начин. За първи път се появява в класическата конфуцианска книга „Ли дзи“ в главата „Ли юн“. По своята същност представлява идея за социална хармония, основаваща се на приоритета на общото над частното. Китайските комунисти активно използват, особено в първите десетилетия на своето функциониране като партия, идеята за „датуан“ като начин за изобразяване на социалистическото и комунистическото общество. В споменатата вече книга „Ли дзи“ „Датуан“ се описва по следния начин: «Когато вървим по великия път Поднебесната принадлежи на всички, (за управление) избират мъдрите и способните, (хората) се учат на вярност, усъвършенствуват се в своето дружелюбие. Затова за човека близки са не само неговите роднини, а деца са не само неговите деца. Старците получават уважение, зрелите използват своите сили, а младите получават възпитание. Всички нещастни, вдовици, сираци, самотни и болни получават грижи. Мъжете имат своето, а жените убежище. Не може да се оставя доброто на земята, но и не трябва то да се трупа само за себе си, не трябва да се работи единствено за собствена изгода. Поради това не възникват (зли) помисли, няма кражби и грабежи, метежи и бунтове. Хората, излизайки от къщи не затварят вратата си. Това се нарича Велико единство.).

Тук си задаваме въпроса - Би ли успял Гоминдан-ът да осъществи успешно „индустриализация по капиталистически“. Предходните десетилетия, когато тази партия е на власт показват, че тя се оказва неспособна да осъществи такъв преход. За огромна страна като „Поднебесната“ срещу такъв преход биха се обявили и държавите от ядрото на световния капитализъм, които несъмнено в лицето на Китай биха видели мащабен конкурент.

И тук ясно става, че несъмнено за този „прескок“ във времето и пространството от полуфеодализъм към „държавен социализъм“ огромна роля играе „съветският фактор“. Тъй като с помощта на Съветския съюз успява да сложи край на зависимото положение на Китай спрямо ядрото на световния капитализъм в лицето най-вече на Запада, ККП, но също и създадената световна и вътрешна обстановка. Безспорно ролята на този фактор съвсем не умаловажава значението на китайските комунисти и тяхното ръководство в сложната амалгама от геополитически, вътрешнополитически социално-икономически и прочее фактори и условия, направили възможна тяхната победа в Гражданската война.

„Съветският фактор“ има и друго важно място в този процес на модернизация, тясно съпроводен с мащабна социлистическа индустриализация и преход към „държавен социализъм“. Става дума за парадигмалната роля, когато ККП възприема съветския догонващ модел като платформа за своето действие.Централизирано-плановият модел, възприет от и приложен в Китай, демонстрира напълно както своите достойнства, така и недостатъците си. Този мобилизационен модел е изключително ефективен в условия, когато обществото се нуждае от екстензивен тип растеж.

Държавната собственост върху средствата за производство в промишлеността е един основен елемент на китайското социалистическо стопанство в етапа на централизираното планово управление и регулиране. Относително ограничените мащаби на икономиката в началото на индустриализацията, определената еднозначност на задачите и приоритетите на икономическия растеж, както и огромната разлика в ефективността между индустриализираните и не-индустриализирани отрасли, създават обективни условия директивната централизация на ръководството на стопанството да съдейства за значителната динамика на социално-икономическите процеси.

При първоначалните етапи на екстензивно индустриално развитие, когато количествените показатели играят определяща роля, съществуващата уравниловка в предприятията е подкрепена с възможности за вертикален растеж, поради което не представлява значителни препятствия за трудовата активност и не се приема за социално несправедлива.

В този смисъл, на етапа на екстензивното развитие на страната, планово-директивната държавна централизация отговаря на изискванията и целите на социално-икономическия прогрес. В резултат на осъществяването на първата петилетка КНР преминава на ново равнище на социална динамика. Въпреки трудностите, грешките и недостатъците, централизираното планово-директивно управление изпълнява голямата си историческа задача. За кратък исторически период в Китай е осъществено началото на т.нар. първична мащабна индустриализация, изразена в започване на екстензивния етап на модернизацията. Но това успешно начало ще поставя във все по-голяма степен проблема за това, как да се постига социално-икономическа и техническа динамика в условията на необходимост от интензивен тип развитие при запазване на социалистическата перспектива.

И в момента, когато този проблем възниква „съветският фактор“ в един друг формат, този на „хрушчовизма“. В резултат той започва да въздейства вече не в позитивен, а в негативен план. Конфликтът на Пекин с Москва, дистанцията и отчуждението, който този конфликт предизвиква, невъзможността в тези условия да получава съветската подкрепа, кара ръководството на ККП най-вече в лицето на Мао Дзъдун да търси друг път на развитие. Мао желае да демонстрира собствен, различен от съветския модел на социално-икономическа динамика, който да е по-успешен от съветския. Замисълът е опора на на собствените сили и създаване в Китай на автаркични, т.е. независими в своето съществуване аграрно-промишлени общини/народните комуни/, които сами да задоволяват своите потребности.

На равнище масово обществено съзнание, силно влияние върху възможността от осъществяването на подобен модел е вярата, която като че ли се доказва от успехите в Гражданската война, както и от първия петгодишен план, за това че субективният фактор – желанието и волята, могат да победят всякакви обективни обстоятелства свързани с изостаналостта. Идеята на „Големия скок““ се състои от 3 пункта:

1.Да се създаде общество, където ще бъде унищожено разделението на труда. В народните комуни следва да се създават условия хората да се занимават както с основен- физически, така и с допълнителен, умствен труд. Така комуните ще са способни да се занимават и с промишлено, и със селскостопанско производство, да водят културни и военни дела и т.н;

2. Да се създаде общество, в което постепенно ще бъдат ликвидирани стоково-паричните отношения. Мао се придържа към виждането, че е необходимо да се ликвидира постепенно системата на стоковото производство и паричното обръщение именно чрез създаването на народните комуни, които сами ще произвеждат всичко необходимо за себе сиу при което разпределението на благата ще се извършва без помощта на парично обръщение. Целта е замяна на стоково-паричните отношения с продуктообмен;

3. Да се създаде общество, в което ще бъдат ликвидирани „трите големи различия”. Казано по друг начин Мао смята, че ликвидирането на общественото разделение на труда и на стоково-паричните отношения постепенно ще доведе до заличаване на „трите големи различия” - разликата между работници и селяни, т.е. между града и селото, между умствения и физическия труд и между управленския и изпълнителския труд.

По своята същност подобна концепция в дадения исторически момен е утопична, тъй като няма обективните обстоятелства в материално-технологическата база на обществото за осъществяването на такава концепция. Днес в прехода към високотехнологично кибер-общество тя става все по-релистична, а след време, може би безалтернативна. Но в онзи моминт тя е волунтаристична, т.е. игнорира обективните закономерности на развитие. За което заплащат обикновените трудови хора на КНР.

«Големият скок» като силно отклонение при осъществяването на догонващата модернизация и индустриализация, провеждана от Китай, следва да се разглежда като многомерно явление, въплъщаващо в себе си най-различни аспекти.

• От една страна, той несъмнено е свързан с разгорелия се конфликт между СССР и КНР, КПСС и ККП, а в крайна сметка между Н.С.Хрушчов и Мао Дзъдун. Като резултат Мао желае да демонстрира собствен, различен от съветския модел на социално-икономическо развитие, който да е по-успешен по своята динамика;

• От друга страна, той е следствие от борбата, изострила се през 50-те години на ХХ век между «радикалите», представени от Мао Дзъдун и «умерените» в лицето на Джоу Енлай, Лиу Шаоци, Дън Сяопин. Но тази борба е само «върха на айсберга», представящ различни обществени настроения и социални слоеве в тяхното отношение към формите, начините и механизмите на осъществяване на социално-икономическия процес.

В този смисъл Мао е изразител на вижданията на най-значителна маса бедно селско население на Китай. Това население се характеризира с изключително нисък в материален план бит, с неизживян още традиционен комплекс в съзнанието. За последното са характерни редица вътрешнопротиворечиви привързаности като грубоуравнителни настроения, вождизъм и стихиен утопизъм;

• От трета страна, погледнато в чисто «инструментален план», «Големият скок» е израз на сблъсък между два подхода – административно-волунтаристкия и системно-плановия. При което първият взема връх предвид това, че зад него застава такава влиятелна личност в държавен и партиен план като Мао Дзъдун.

Следващото значително отклонение в процесите на междуфазов преход, модернизация и мащабна индустриализация е „Великата културна революция“

В сложните причинно-следствени връзки за нейното възникване има и определена корист, свързана с вътрешнопартийните борби. Така например, през 1962-63 г., а и след това във висшите ешалони на ККП зачестяват дискусиите за резултатите от масовите кампании, като например „Големия скок“. Чуват се критики за сериозните грешки, допуснати по време на кампаниите, като тези критики се насочват срещу Мао и неговата група.

От друга страна, несъмнено съществува „глухо брожение“, свързано с възприеманата като социално несправедлива система на „ганбу“, т.е. китайската партийно-държавна номенклатура, против привилегиите, които тя започва да си създава, против една или друга форма на корупция и непотизъм, на които тя е носител.(Не случайно, когато Мао в рамките на „Културната революция“ обявява „Огън по щабовете“ в смисъл на активна критика „отдолу“ по отношение на част от споменатите „ганбу“, т.е. „номенклатурата“, от тази която е опозиционна спрямо неговата групировка, призивът е позитивно възприет от широките маси, в частност студентската младеж).

Следва да се има предвид, че във втората половина на 60-те години на ХХ век в Китай селското население е повече от половината на жителите на Китай. В този смисъл една значителна част от студентската младеж, която е ядрото на „хунвейбините“ са будните селски младежи. Като идват в града да учат те се сблъскват видимо с явленията, свързани с привилегиите, които „ганбу“, т.е. партийно-държавната номенклатура си е създала. Те сравняват условията, в които живее по онова време китайското село, т.е. техните бащи и майки, и тази до голяма степен драстична разлика, води до съответния настрой.

Известно е, че масовите санкции срещу „обуржоазилите се елементи“, т.е. „ганбу“ с техните привилегии, е те да бъдат изпратени на село да работят. Според някои мнения, „ганбу“, работейки там, се сблъскват с битието на народа си. Това води до определено осъзнаване, „отрезвяване“ и „приземяване“. След смъртта на Мао завършва и политиката на „Културната революция“. Във властта се връща Дън Сяопин и голяма част от санкционираните стари номенклатурни кадри. Те вече са минали през „отрезвяване“ и „приземяване“. Това е една от причините, че при всички по-нататъшни промени и реформи след 1979 г. в КНР се глътва „капитализъм“. Но се избягва пълната реставрация на капитализма, както това става в Съветския съюз и бившите страни на източноевропейския социализъм. И в основата е именно това осъзнаване и отрезвяване на номенклатурните кадри. Още повече, че много от тях, работейки на село се срещат с нормалното, човешко отношение на селяните, при които има зопазен силен патриархален дух и присъства отчетлив трудов солидаризъм. В този смисъл се създава една парадоксална ситуация. „Културната революция“ по своите последствия става в социално-психологически план сериозно препятствие пред една мащабна капиталистическа реставрация. Доколко такова мнение има своите обективни корени е въпрос на дискусия. Но подобна връзка не би могла да бъде изключена.

Така или иначе „Културната революция“ в Китай като политическа и социално-икономическа противоречива девиация може също да се разглежда като волунтаристичен курс. Волунтаризъм опитващ се реални противоречия в развитието на „държавния социализъм“ да решава чрез пропагандно-щурмови политизирани подходи. Вместо да се търсят разумни и мъдри социално-икономически и управленско-организационн решения за създаване на системи за участие. Чрез тях да се ограничават своеволията и корупцията. Които при това в значително по-голяма степен да отчитат и отразяват общите интереси.

В обобщение следва да се каже, че въпреки колебанията, отклоненията и даже жертвите и извращенията, разглежданите по-горе периоди изиграват ключова роля за това КНР да осъществи решаващ модернизационен скок, който става платформа за по-нататъшното развитие на страната.

Целият период преминава под влиянието на такава знакова и монументална личност, каквато е тази на Мао Дзъдун. Безспорно това влияние е твърде противоречиво и нееднозначно. Но както отбелязват по този повод в „Поднебесната“: „В крайна сметка Мао бе човекът, който, когато Китай бе на колене, накара страната да се изправи“.

В заключение трябва да се подчертае, че в КНР за изключително кратък срок се осъществява мащабен исторически скок, демонстриращ два изключителни междуфазови прехода:

• От една страна от основно аграрен тип общество и възпроизводствен процес към индустриален тип възпроизводство и общество;

• Другият междуфазов преход е още повече впечатляващ – от едно полуфеодално общество прескок през капитализма към общество на социалистически начала, което наричаме „държавен социализъм“.

Всичко това дава огромен тласък за развитие на Китай и създава обещаващи перспективи за неговата по-нататъшна социална динамика.