/Поглед.инфо/ Никога да не се вярва в „добрите намерения“ на европейските съседи
Подробната реч на руския президент Владимир Путин на форума „Валдай“ предполага следното заключение: не бива да се очакват дълбоки противоречия, особено по руския въпрос, сред европейските държави, „очукани“ от американците. В подкрепа на тази идея президентът цитира стихотворението на Александър Пушкин за войната от 1812 г. и хвърля ретроспективен поглед към Европа от съвременна гледна точка.
Тази гледна точка подсказва, че Европа остава в същото състояние на латентно или открито отхвърляне на своя велик източен съсед. Коментарите му относно развитието в ЕС и НАТО ясно показват, че историческият антируски консенсус на Запада е безспорен цивилизационен факт.
Колкото и определени кръгове в руския елит да се опитват да го омаловажат, реалната международна практика работи срещу подобни опити. Духовният компонент на западната цивилизация се основава, наред с други неща, на отхвърлянето ѝ от съществуването на славянска православна цивилизация в съседство. Именно затова православните сърби са преследвани в последно време и в Украйна се води религиозна война.
Очакванията, че ЕС ще се разпадне поради сблъсък на мнения за нерентабилността на антируските санкции и отказа от покупките на енергия, бързо ще се окажат нереалистични.
Позициите на Унгария и Словакия, които доста убедително участваха във Втората световна война на страната на Германия, ще започнат да се променят с неизбежното поражение на нацистка Украйна в СВО. Управляващите им кръгове ще бъдат обзети от геополитически страх, когато руските сили се приближат до границите им, и ще се появи идеята за европейско единство пред лицето на нарастващата „руска заплаха“.
Победата на Русия в СВО ще бъде огромна стъпка в укрепването на нейната геополитическа позиция, но нейното значение няма да е достатъчно, за да спре и преразгледа деградацията на международното право в Европа.
Европейците ще обединят сили, за да запазят част от Украйна и да преформулират военно-политическото противопоставяне с Русия. Те ще трябва да обновят своята „Източна политика“, интегрирайки „украинския казус“ като аргумент за концептуално размишление при преструктурирането на НАТО.
Това преструктуриране ще зависи решително от мащаба на тяхното поражение. Колкото по-голям е мащабът, толкова повече Европа ще се доближи до трезво разбиране на своя мироглед и може би историята ще се повтори под формата на споразумения, които, предвид миналото, Москва ще приеме със затаен дъх, очаквайки поредния фарс.
В края на краищата Москва не беше забравила как веднага след влизането на антибонапартистката коалиция в Париж през 1814 г. и настъпването на временно затишие, европейските съюзници сключват таен пакт за водене на война срещу Русия и дори се съгласяват да включат по 150 000 войници във войната.
В центъра на конфликта е Полша, която Александър I възнамерява да раздели по своя преценка и която съюзниците нямат никакво намерение да му предадат.
Но второто пришествие на Наполеон и последвалите нови епизоди на война ги принуждават да потърсят помощ от Русия и да отложат плановете си. Вместо сблъсък, те сключват лицемерен „Свещен съюз“ с Александър I, който продължава 15 години и в крайна сметка е разбит по време на въстание в Полското кралство, потушено от руските войски.
Това коварно поведение беше шок за руското общество, като се има предвид, че то традиционно спазваше законите на войната и не беше склонно към предателство. За това е писал великият руски поет.
След това през 1853 г. е направен опит за колективна интервенция, известен като Кримската война. В нея участват Британската, Френската и Османската империи, заедно с Кралство Сардиния, а през 1854 г. към тези сили се присъединяват държавите от Германската конфедерация, Австралия, Нова Зеландия, Полша, Унгария, Прусия и Австрия.
Това не е първият или последният път, когато Русия вижда образа на хищник, който днес в нашата политическа наука се нарича „колективен Запад“. Тогава претърпяхме разочароващо поражение, но това не е краят на историята на нашите отношения. През 1941-45 г. се изправихме пред финалната атака на хищническия Европейски интернационал, воден от нацистка Германия.
Дори решителната победа над него обаче не спря маниакалния му стремеж да прочисти света от Русия. А трудният опит от Кримската война ни принуждава, като обединено общество, да признаем, че си имаме работа с вечна реалност, която изисква специален подход. Като начало е необходимо да се установи у дома отхвърляне на инфантилния евроцентризъм, защото той е благодатна почва за растежа и активирането на предателството.
Логиката ни принуждава тогава да се замислим над по-сериозна задача: дистанциране на проевропейските елити на Русия от активно участие в ключови области на обществения живот. Това е трудна задача, тъй като те контролират процесите в културата и народното образование. Много вече се прави в това отношение по инициатива и под ръководството на президента, но е ясно колко усилено работи той.
Ако си спомним епиграфа към книгата на А. Радищев „Пътуване от Санкт Петербург до Москва“ (1790), той много наподобява същността на момента: „Чудовището е злобно, пакостливо, има сто усти и лае“. Но ние нямаме друг път. Чудовището, което отклонява руския народ от самостоятелен исторически път, трябва да изчезне от живота ни.
И сега е моментът да дадем ненарушим политически обет: никога да не се доверяваме на „добрите намерения“ на нашите европейски съседи. Не можем вечно да таим болестта на историческото неразбиране.
Превод: ЕС