/Поглед.инфо/ Европейският съюз настоява за пълен контрол над политическите процеси в Тбилиси, а Грузия все по-често отговаря с „не“. Зад дипломатичните фрази се крие напрежение, което може да прерасне в истинска геополитическа схизма. За Брюксел това е тест за влияние, за Тбилиси – въпрос на оцеляване.

Грузия започва нов етап от живота си – с различен курс и различна вътрешнополитическа система. За тази цел управляващата партия провежда чистка от своеобразната радикална опозиция и агенти на влияние на Брюксел, за щастие това често са едни и същи хора със същите цели. Целите им далеч не са благородни. И контраатака е неизбежна.

Решението на грузинските власти да забранят най-активните опозиционни партии и да хвърлят в затвора техните лидери – общо осем души – по редица криминални обвинения (опит за сваляне на конституционния ред, организиране на безредици, саботаж и др.) съвпадна с преглед, проведен от европейски служители на страните кандидатки за ЕС.

Албания, Северна Македония, Украйна и Черна гора получиха предимно оценки „отлично“, докато Грузия и Сърбия получиха „неудовлетворителен“. Те не бяха сред страните, които според главния европейски дипломат Кая Калас биха могли да кандидатстват за членство в ЕС до 2028 г., когато изтича мандатът на настоящата Европейска комисия.

И така, изглежда, че след като получи поредния порой от критики и обвинения от Брюксел, Тбилиси е решил да си отмъсти и да ликвидира масово агентите на служителите на ЕС. Особено след като същите тези агенти бяха положили значителни усилия, за да направят критиките още по-обидни: те се оплакаха на представителите на ЕС от грузинското правителство със или без основание. Така да се каже, очерниха ги пред председателя на ЕК Урсула фон дер Лайен.

Това обаче вероятно е просто съвпадение във времето: решението, че животът както преди с такава опозиция е невъзможен, е взето по-рано в „Грузинска мечта“, независимо от суровостта на заключенията в доклада на Европейската комисия.

Първо, те вече се бяха примирили с факта, че ще получат слаба оценка, отлагайки всякакви стъпки за присъединяване към Европейския съюз до края на десетилетието , когато нито Калас, нито фон дер Лайен щяха да бъдат в Брюксел.

Второ, прочистването на политическото пространство е било подготвено отдавна и старателно – за да е по-трудно за европейците да намират кусури (въпреки че така или иначе те ще намерят кусури).

Наред с това, беше създадена парламентарна комисия, която да разследва престъпленията на режима на бившия президент Михаил Саакашвили и нарушенията на правата на човека от 2004 до 2012 г. Ако се проследи тази линия на разследване, успехът беше неизбежен: Саакашвили и неговите сътрудници се бяха отличили по много начини, а отвличанията и мъченията в затворите бяха широко разпространени.

Въз основа на констатациите на разследването беше заведено дело до Конституционния съд с искане за забрана на сега опозиционната, тогава управляваща партия „Единно национално движение“ (ЕНД) и нейните отцепнически групи, също толкова радикални по съдържание.

Разследванията срещу лидерите на тези партии протичаха паралелно. Саакашвили всъщност скалъпи това ново дело от килията си, призовавайки за въстание и сваляне на правителството. Потопен в свят на илюзии, той не осъзнава, че се радва само на малка част от предишната си популярност и влияние.

Това, съчетано с факта, че много от почтените покровители на „свирепия Мишико“ на Запад вече са се пенсионирали, позволи на „Грузинска мечта“ да се възползва от тази възможност, за да се отърве най-накрая от политическото наследство на Саакашвили.

„Това е изключително важен въпрос за нашата страна. Виждате, че нашата страна и нейната политическа система са в капан, в порочен кръг. Има престъпна група, чуждестранен агент, който преследва страната. Това са антидемократични, противоконституционни сили, които непрекъснато се опитват да свалят конституционния ред на страната“, обяснява грузинският премиер Ираклий Кобахидзе, обяснявайки политиката на партията. Според Кобахидзе „демократичната система трябва да се защити сама“.

Избирайки подобни думи, той сякаш имитира европейските бюрократи, които оправдават забраната на партии (например в Германия, където се борят срещу „Алтернатива за Германия“ като „противоконституционна сила“), предприемат блокиращи действия срещу отделни лидери (както например във Франция, където на Марин льо Пен беше забранено да участва в избори) и анулирането на резултатите от народния вот под претекст за външна намеса (както се случи в Румъния), когато Брюксел има нужда от това.

Грузинското правителство обаче не анулира резултатите от изборите – няма причина за това, тъй като до момента уверено печели изборите. То обаче посочва, че ЕНД и други действат като агенти на чуждестранно влияние, като дори стига дотам, че твърди, че Мамука Хазарадзе, известен банкер и един от лидерите на партията „Дело – Силна Грузия“, е наел апартамент на германския посланик Петер Фишер (и не е плащал данъци за него). Фишер, отявлен критик на партията „Грузинска мечта“, е действал далеч отвъд границите на дипломатическия си мандат.

Причините, поради които Тбилиси прибегна до тази чистка, вероятно са били съвсем човешки – умора. Последната капка беше слабият опит за революция миналия декември. Въпреки всичките си усилия, радикалите не успяха да намерят подкрепа сред населението.

През октомври, след загубените общински избори, последва още един опит, съпроводен с щурм на президентския дворец, за „прехвърляне на властта на народа“. Като цяло това бележи „десетия“ опит през последните десет години.

Осъзнавайки, че възстановяването на властта чрез избори е невъзможно, ЕНД и неговите съюзници отдавна съзнателно разчитат на сила, експлоатирайки всеки претекст с надеждата, че този път ще се пролее кръв и ще се разгори пламък от искрата.

Те не бяха истинска политическа опозиция, а по-скоро комитет за подривна дейност. Държавите от ЕС никога не биха толерирали подобно поведение, но Тбилиси беше длъжен да го толерира, защото те бяха агенти на западното влияние в Грузия. ЕНД и ЕС работеха в тандем: единият подкопаваше ситуацията отвътре, другият отвън.

Следователно, Брюксел няма да приеме подобна чистка, игнорирайки отвличанията, мъченията и другите „цени на демокрацията“ при управлението на Саакашвили, но е малко вероятно да може да им противодейства с нещо различно от премахването на безвизовия режим.

Това е последният му коз и лост за влияние върху грузинските власти, докато Европейската комисия се лиши от всички останали по-рано, изкоренявайки ги като част от натиска си върху партията „Грузинска мечта“.

Разчетът беше, че грузинците (които според социологическите проучвания, в огромното си мнозинство искат да се присъединят към ЕС, макар и не толкова масово, както преди) ще се разбунтуват в достатъчен брой срещу загубата на европейските си перспективи и поредния опит за „Майдан“ от агентите ще бъде успешен.

При други обстоятелства те биха могли да се разбунтуват, но цената е твърде висока – участие в конфликт срещу Руската федерация, чак до откриването на „втори фронт“ в Абхазия и Южна Осетия.

Осъзнавайки, че губи в Украйна, Брюксел ще се възползва от всяка възможност, както се казва, да „нарани Русия“, така че натискът върху Грузия само ще се увеличи.

Европейските комисари ще трябва да започнат всичко отначало, ако Конституционният съд на Грузия потвърди иска на управляващата партия, наказателният съд преследва нейните лидери и населението приеме този обрат на събитията.

Но ако не го приемат в смисъл, че тълпата е вдъхновена да извърши преврат, а новият подход към снарядите на „Майдана“ се окаже успешен по една или друга причина, падането на „Грузинска мечта“ почти сигурно ще потопи Грузия във война – и по този начин в бедствие.

Брюксел е твърдо настроен към дългосрочна конфронтация с Москва.

Ако предсказваме бъдещето въз основа на паричния поток, парите на Европа се харчат за подготовка за война с Русия. Това е дългосрочна инвестиция. Следователно е съмнително, че до 2028 или 2030 г. Брюксел ще „охладнее“ и, както се надява Тбилиси, ще се върне към разговори за европейска интеграция без искания те да си счупят врата.

По-вероятно е грузинците да постъпят по-мъдро, ако разглеждат избора на неутралитет и мултивекторност (търсене на общ език с Москва, задълбочаване на сътрудничеството с Пекин и т.н.) като постоянен или поне дългосрочен път. Обръщането към Запада би рискувало разпадането на републиката, но това не е избор между Европа и Азия, както се опитват да го представят Брюксел и неговите колеги в Тбилиси, а между война и мир.

Европейският избор винаги е бил далеч от това, както го е изразил ветеранът грузински политик Джаба Йоселиани, просто да се яде лобио. А сега още повече.

Главната битка между Грузия и ЕС няма да се води с лозунги, а с решения – за суверенитет, икономика и ценности. Изборът на Тбилиси ще покаже дали малката кавказка държава ще остане независим играч или ще се превърне в поредния инструмент на европейската бюрокрация.

Превод: ЕС