/Поглед.инфо/ Кога започва военната криза в отношенията между Украйна и Русия? Най-често казват, че тя възниква след март 2014 г., когато се провежда референдумът за присъединяване към Русия на полуострова, в който над 60 % са руснаци. Обаче всичко започва много преди последното изминало десетилетие.

Политическите анализатори изказват различни мнения за началото на конфликта. Но най-обективните позиции са тези, които се основават на документи. Днес ви предлагам гледната точка от един доста обемист том с изследвания на български учен, който е сред най-уважаваните и обичани историци, а и мразени от някои, заради неговата проникновена, честна и професионална глава, която той неведнъж досега поставя на историческия политдръвник. Досещате се, че става дума за проф. Дарина Григорова, утвърден специалист и преподавател по история на Русия. Смея да твърдя, че всеки нов неин текст е празник за българския читател, на когото са му омръзнали празнодумството и политическото скудоумие.

Навярно доста читатели ще се изненадат, като разберат, че още в първите дни след 1990 г. се прави всичко възможно, под благосклонния поглед на западните политици да се опънат до крайност отношенията между Украйна и Русия. А Крим е особено важен поради стратегическото си положение на Черно море, но пък е бил автономна република в състава на Украйна със свой парламент. И изглежда, че отношенията между Киев и Москва не отиват тогава отвъд необратимото, само защото ги стопира голяма спирачка - Русия е ядрена сила, а Украйна вече не е. Както знаем, и досега този фактор има значение при постоянното подклаждане от страна на Запада на конфликт между два сродни православни народа, стигащо до намеса дори в църковните дела. Но отношенията им стигат дотам, че видни западни анализатори говорят за Украински фактор в разрухата на СССР. Предлагаме ви по-долу със съкращения още много интригуващи факти и анализи, изнесени, някои за първи път, от Дарина Григорова. Колко от нас знаят, че първите допитвания за присъединяване на Крим към Съветския съюз/Русия са още през 1991 г.; че през същата година се въвеждат забрани за ползването руския език в украинските училища?

Дарина Григорова, “Между края на Съюза и началото на Федерацията”, Русия в българските дипломатически анализи (1990 - 1999), издателство “Книжен плъх”, 2025 г.

Американските анализи за СССР в разсекретените документи на ЦРУ допускат различни сценарии за перестройката и за бъдещето на съветската система. Особено интересни са американските документи с идеологически и историософски поглед към СССР/Русия, в които анализът отстъпва на прагматичния подход, но показва американския стереотип за Русия/СССР.

В аналитичната разработка на ЦРУ от началото на перестройката (1985 г.) с прогнози за съветското бъдеще до 1988 г. е дефинирана най-точно американската представа за Русия/СССР, в която не се разделя “съветското” от “руското”, а се определя “най-важната черта на съветската политика - руският характер”, в който “в продължение на 1000-летната руска история е заложен имперския драйв”. Съвпада с мисленето на съветския либерал Юрий Афанасиев, който заявява пред “Шпигел” през 1990 г., че “за да се присъедини към останалото човечество, което е “първостепенната задача на Русия”, трябва да се “ликвидира руската империя, която се именува Съветски съюз”.

Американският стереотип възприема руския характер като “московски расизъм”, а доминиращата идеология в “Съветската империя” не е нито марксизмът, нито ленинизмът, а Москва - Третият Рим. Наследството на Византия в американските представи на ЦРУ, “грандиозната стратегия на съветска Русия”, която обяснява “месианския империализъм на Кремъл”. Съветският съюз е “тоталитарна автокрация, чиито корени са не в комунизма, а във Византия.

Особено болезнено в американската разработка се възприема възраждането на Руската православна църква и отмененото честване на 1000-летния юбилей от Кръщението на Русия. Американските политици са подчинени на католическата доктрина и търсят в “отказа от Филиоквето” корените на сталинизма (вероятно заради патерналистичния му дух, имитиращ “цар-батюшка”), а кръщението на Русия в 988 г. определят като “трагедия”, като “бедствие”, което трябва да се “оплаква”, а не да се празнува. В доктрината “Москва - Третият Рим” и в разлома между западно-августинската и славяно-византийските цивилизации американските автори на ЦРУ привиждат “съзнанието на колективния Хитлер, който управлява в Кремъл”. В конкретния случай става дума за екипа на Горбачов, наречен в специалния доклад “династията на Андропов”.

Представата за Русия/САЩ на американските аналитици от ЦРУ е сходна с тази на историка Андрей Амалрик, за когото СССР е “голяма Източна славянска империя, създадена от германци, византийци и монголи”, който през 1970 г. предвижда развалянето на СССР, но греши с причината - очаква война с Китай да сложи края на съветската система.

Ирационалният историософски подход на американските аналитици от ЦРУ е христоматиен пример на ирационална русофобия, плод на митологично мислене за Русия/СССР. Авторите на аналитичната прогноза стигат дотам, че наричат Аверал Хариман, Хенри Кисинджър, Джордж Кенън и Збигнев Бжежински - патроните на американските школи по Съветология, “измамници и предатели на академическата наука”, защото разглеждат началото на СССР през 1917 г. като “трансформация на руското общество дотогава”.

“Предателството” на Хариман-Кисинджър-Кенън-Бжежински според аналитиците на ЦРУ е в отношението им към “дървената Русия” на манастирите, руските тройки, самоварите, “на които те приписват изключително положителна стойност”, което било “фалшив анализ” в “подкрепа на великоруския национализъм и на Руската православна църква”.

Ирационалната русофобия в анализа на ЦРУ е съпътствана и от рационална критика към САЩ: “Най-очевидният недостатък на съвременното американско разузнаване и свързаната с него политика е невежественият и недалновиден “прагматизъм”, който е характерен за американската идеология”. Авторите на доклада критикуват амераканския прагматичен подход за игнорирането на културното наследство, предавано през поколения и оказващо “дълбоко влияние върху поведението на народите”.

Препоръката от 1985 г. към американската политика спрямо СССР е да се откаже от “малтусианското постпромишлено общество”, за да не се превърне Москва “в столица на световна империя в началото или средата на 90-те години на ХХ век”.

Съветските либерални идеолози и симпатизанти на американския малтусиански модел от екипа на Горбачов, както и от обкръжението на Елцин, настройват перестройката на коловоза на “деидеологизацията” чрез необявената идеология за “невидимата ръка” на пазара, съчетана с деиндустриализация, а резултатът не закъснява и в началото на 90-те години на ХХ век” деидеологизацията вече е столица не на световна, а на регионална сила.

Анализът на Робърт Гейтс определя перестройката на Горбачов през 1988 г. като “политическо земетресение”, което обаче остава тоталитарно, а “горбачовският ленинизъм означава запазване на политическия монопол на комунистическата партия”. Заместник-директорът на ЦРУ прогнозира, че независимо от резултатите от перестройката, на САЩ им “предстои дълго състезание и борба със Съветския съюз”. Разликата между Горбачов и Сталин във “войната с партийния апарат” според Робърт Гейтс е, че съперниците на Михаил Сергеевич “ще загубят властта, престижа и работата си, но не и живота си”.

Американските анализи на ЦРУ признават, че “прогнозите на съветската политика за 1990 г.”, както и оценката на “горбачовските промени за интересите на Запада” са “твърде неопределени”, както и отбелязват наличието на “постоянни разногласия” между академичната общност и разузнавателите кръгове.

Американските сценарии за 1990 г.са три: “подмладяване на съществуващата система”, “системни реформи” и “неосталинизъм”. Авторите на разработката отдават предпочитание на първия сценарий като “най-вероятен”, а именно реализирането на “най-малко спорните моменти от горбачовската програма”, но без да се стигне до промени в политическата система, нито в пазарните реформи. За външната политика според този сценарий се очаква “по-консервативен подход”.[…]

По третата прогноза за “неосталинизма” - характерно е и наименованието на прогнозата, което издава американските страхове именно от “неосталинизъм” в духа на (националната политика), а не от “неоленинизъм” по (интернационална линия)[…]

Алтернативното мнение на директора на ЦРУ в някои отношения са разминава с това на колегите му - той не приема, че реформите на Горбачов са съпоставими с тези на Сталин от 20-те години, а обратно, дори са по-скромни от тези на Хрушчов. Прогнозата на директора на ЦРУ, направена през ноември 1987 г., е, че политиката на “обновяване на партията”, започната при Андропов и следвана от Горбачов, е опит да се спре “отслабването на партийния контрол”, което в СССР “може да доведе до сериозни сътресения и да постави под съмнение способността на режима да оцелее”.

Партийният/идеологическият фактор в алтернативното мнение на директора на ЦРУ е поставен на първо място по политическа сила в СССР, от което зависи стабилността на властта.

След Августовския пуч от “апаратчици с мирис на мухъл от миналото” аналитичните доклади на ЦРУ вече категорично прогнозират, че неуспешният опит за преврат ще доведе до “разпадане на централизираната съветска държава, което бележи края на системата, изградена от Сталин”. Американските анализатори очакват да се сформира “децентрализирано обединение или асоциация от републики”, но първоначално в рамките на СССР, чийто разпад прогнозират, ще “отнеме години”, а няма да е бърз, както се случва.

Американският доклад от август - септември 1991 г. констатира политическата сила на Елцин, “разполагащ с цялата мощ на доминиращата руска република”, докато позицията на съветския президент “вече е на несъществуващ център”. Ситуацията след август 91-ва е сравнена с 1917-1918 г., когато републиките се разбягват след “срива на централната власт”.

Новото в тази сравнително сходна ситуация, ако изключим липсата на сериозен външен фактор, какъвто е Първата световна война за 1917 г., е, че най-силно бяга от СССР именно руската република.

Американският фактор за легитимиране на победителя от Августовските събития е решаващ - не случайно още в първия ден ГКЧП и двете страни се обръщат за признание към американската страна.

В президентския архив на Буш към Съвета за национална сигурност са разсекретени писмата на съветския вицепрезидент Генадий Янаев и на руския президент Елцин до американския президент. Генадий Янаев играе на струната за “реалната заплаха от разпадане на страната” и международните последствия, искайки подкрепа от Джордж Буш, уверявайки, че “реформите ще бъдат продължени”, както и външнополитическият курс, и се надява на “кооперацията между двете страни”. Елцин апелира към американскатка страна заедно с ООН да “изискат връщането на законно избраните органи на властта” и да се “препотвърди на Горбачов поста президент на страната”.

Веднага след неутрализирането на ГКПЧ, на 22 август 1991 г., Джордж Кенън дава интервю, в което категорично определя преврата като “преломно събитие” от историческо значение, несравнимо с 1917 г., но което ще доведе неизбежно до децентрализация. Кенън смята, че “времето на големите империи е приключило” и че августовският пуч показва, че това важи и за “руската съветска империя”. Американската политика според Кенън трябва “всячески да поощрява руснаците”, но и да “помага на отделните републики”.

През септември 1991 г. в докладите на ЦРУ вече се използва терминът “бившия СССР”, което е характерно за дипломатическите информации на българските дипломати веднага след август 91-ва. Американците използват това понятие обаче, защото очакват нов съюзен договор, а не бърз разпад, както се случва през декември. Прогнозираните сценарии са два: 1/ конфедерация на принципа на свободно асоцииране, с общ пазар, като включват и Украйна; и 2/ дезинтеграция, при която “сепаратистките настроения в Русия нарастват рязко, национализмът в републиките се засилва, а авторитарните движения набират сила”. Елцин е определен като “най-могъщия национален лидер”.

Американската позиция и тази на Запада, в доклада на ЦРУ е в полза на сценария за конфедерация, за да се “запази влиянието върху събитията в бившия СССР”, обратно, срещу децентрализацията или фактическия разпад на СССР.

Опасенията на американското разузнаване са, че “фрагментацията на бившия СССР ще изправи Запада пред сериозни опасности поради хаоса и непредсказуемостта , а от друга страна сериозно се безпокоят за “перспективата ядрените оръжия да попаднат в ръцете на терористи”. Заключението е, че сценарият за децентрализация и “конфликт в рамките на републиките или между тях” крие сериозен риск за Запада. Прогнозата е за “конфедерация” до 12 месеца, реализира се обаче децентрализацията след три месеца.

Позицията на Запада срещу разпадането на СССР през 1991 г. се потвърждава не само от архивите на ЦРУ, но и от български дипломатически архиви и от руски източници.

В дипломатически доклад от Киев от октомври 1991 г. се описва американската позиция, официализирана на пресконференция от Збигнев Бжежински, който категорично предупреждава Украйна”: “Независимост и кооперация - да, субординация и сепаратизимъм - не!”.

Британската позиция се припокрива с американската, което е потвърдено от паметна бележка за среща от декември 1991 г. на българските дипломати с Андрю Ланс от Отдела за проучвания и анализи на МВнР на Англия. Британският представител е заявил на българската страна, че в Англия “са разтревожени от най-новото развитие на ситуацията в досегашния СССР” и че се чудят как да се помогне на М. Горбачов и ще могат ли да направят нещо”, основното им безпокойство е за контрола на ядреното оръжие.

Последният директор на КГБ Вадим Бакатин пише в спомените си, публикувани през 1992 г., за своя лична среща с Дъглас Хърд, на която британският министър на външните работи е изразил мнението си за съдбата на СССР, че трябва да се откаже от командно-административната система, но “разпадането му е опасно... и не е необходимо”.

Генералът от КГБ Николай Леонов обаче споменава за американската позиция от последното посещение на държавния секретар Джеймс Бейкър в Москва, по време на което е намекнато, че “САЩ ще признаят СССР в границите от 1933 г.”, когато се установяват съветско-американските дипломатически отношения. Преразглеждането на границите в този формат би означавало ревизия на границата с Финландия, Румъния, промяна на западната граница на Беларус, както и загубата на Курилските острови и част от Сахалин.

Косвено потвърждение на американската неофициална позиция за съветските граници от 1933 г. е опитът на Рейгън по време на посещението си в Москва от 1988 г. “настойчиво да съветва Горбачов да помогне на Япония в териториалния спор” за Курилските острови.

Американският историк Ричард Пайпс, съветник за Източна Европа на Рейгън (1981 - 1982), се придържа през 1991 г. към мнението, че “съветският териториален интегритет” отговаря на интересите на САЩ. Пайпс обяснява американската официална подкрепа на съветската територия освен със страха за контрола за ядреното оръжие, от една една страна, и “балканизацията на Източна Европа и на голяма част от Азия” от друга. Източна Европа, или “плодът на руската победа от Втората световна война”, от която се отказва Горбачов, остава в интересите на САЩ. По отношение на финала на СССР Ричард Пайпс признава, че “макар и да е бил скептичен за запазването на съветския режим” и че е предвиждал “дълбоки изменения”, разпадът през 1991 г е бил неочакван за него. Руският външен министър Андрей Козирев признава години по-късно, че “западните лидери категорично са против развалянето на Съюза”.

Паралелно с позицията на администрацията на Буш, която се въздържа от намеса във вътрешните работи на СССР, американските неправителствени организации, подкрепящи руската антиправителствена опозиция, за периода 1989 - 1991 г., оказват сериозно “съдействие за промяната на режима”, за което пише Майкъл Макфол. Неправителствените организации: Националният фонд за демокрация, Националният демократически институт, Американската федерация на труда - Конгрес на производствените профсъюзи, не са “строго ограничени от международните принципи на уважение на суверенитета и “усилията им са право противоположни на политиката на администрацията на Буш”. Националният фонд за демокрация помага не само на демократическа Русия, но и “оказва помощ на националистите в Прибалтика, Украйна, Армения, Азербайджан и Грузия”

* * *

Американските вектори прямо СССР за периода 1989 - 1991 г. са правителствен, поддържащ целостта на Съюза, и неправителствен, подронващ съветската система, и тази паралелност не е антагонистична, а взаимно допълващ се прагматизъм. Администрацията на Буш залага на Горбачов, а неправителственият американски сектор - на Елцин, и в двата случая е осигурено американско присъствие в съветската или постсъветската власт според развоя на събитията.

Славянското двувластие за разпада на СССР

Украинският фактор

Украинският фактор за колапса на СССР е сред водещите в разрушаването на съветската система, а според някои изследователи е решаващ: “Именно Украйна, водена от президента Леонид Кравчук, окончателно провокира разпадането на съветската империя”. Самият украински президент заявява през март 1992 г., че “би искал историята да запише, че Кравчук е бил сред тези, който най-много е направил за разрушаването на империята, в което Украйна изиграва огромна роля”. […]

След август 91-ва българските дипломати неофициално използват понятието “бивш СССР”. Украйна включва термина “бивш СССР” и в официалната си документация, в заявлението си от октомври 1991 г., потвърждаващо безядрения статут на държавата и спазването на Договора за неразпространение на ядреното оръжие от 1968 г. Заявлението потвърждава и Декларацията за държавен суверинитет на Украйна от 16 юли 1990 г., провъзгласила военния неутралитет и забраната за производство, придобиване и изпитание на ядрено оръжие.

Украйна започва да води активна самостоятелна политика далеч преди августовския опит за преврат, като разчита на “подкрепата на милионната украинска колония в Канада, САЩ и Латинска Америка”. За периода 1 август - 24 октомври 1991 г. Украйна е посетена от 17 чуждестранни делегации, сред които Джордж Буш и Збигнев Бжежински (САЩ),Ханс Дитрих Геншер (Германия). Дипломатически канали информират за “бързо настаняване на западните страни в Украйна”.[…]

На 8-10 септември 1989 г. е свикан конгресът на Народното движение на Украйна за перестройката - РУХ, украинският вариант на народен фронт. […]

Като противовес на украинския национализъм на РУХ през 1989 г. в Луганск е създадено “Народно движение на Луганска област за перестройка”, чийто съпредседател и ръководител на философския отдел на Луганския аграрен институт В. Чекер заявява, че са “против украинизацията”[…]

Американските доклади на ЦРУ анализират защо опитите на РУХ да “ухажва независимото работническо движение” на миньорите в Донбас нямат успех.[…] Американските аналитици, описващи хората в Донецк, говорят за “неукраинци” и “русифицирани украинци”, без да споменават за руснаци, а за населението в Източна Украйна констатират, че “липсва широко разпространение на антируски настроения”.

Причината за разногласия в Украйна според докладите на ЦРУ са “украинците, които се смятат за членове на голямата руска нация” и тези, които не са такива. […]

Американските прогнози ва ЦРУ от 1991 г. за Украйна са, че ако тя стане независима и се откаже от конфедерацията, “което е много вероятно”, тогава “жизнеспособността на конфедерация от други републики ще бъде значително намалена”. Основният извод на американските аналитици е “увеличеният риск от етнически конфликт между украинците и руското малцинство”, както и предвиждат спорове с Русия относно границите и контрола на военните сили на украинска територия”.

Кримският въпрос, 1991 г.

“Проблемът с Крим” е поставен на първо място от дипломатическите анализи в “засилващите се сепаратистки тенденции за автономна независимост” и в проявата на “синдрома за самостоятелност”. На второ място е проблемът с унгарската националност, която иска да проведе на 1 декември 1991 г. “референдум за създаването на Унгарски автономен окръг”, а на трето място е проблемът с “Бесарабската автономия” в югозападната част на Одеска област, “срещу което застават живеещите българи в региона”.

Образът на “метежния Крим” и понятието “кримски сепаратизъм” се формират трайно в украинското политическо пространство още в началото на 90-те години. Когато на 19 февруари 1954 г. “целесъобразно” се извършва “предаването на Кримската област от състава на РСФСР в състава УССР, като свидетелство за безграничното доверие на великия руски народ към украинския народ”, населението на Крим не обръща сериозно внимание, че се променят административните граници. Кримчаните остават в рамките на СССР, а съветските граждани “са свикнали да живеят на принципа “моят адрес не е къщата, не е улицата, моят адрес е Съветският съюз”. “Тоска по России” [Носталгията, кахъра по Русия] постепенно се превръща в “дълговременен фактор на развитието на Крим”.

В късната перестройка, породила Народните фронтове, се организира и Народният на Крим [октомври 1989 г.] с основен лозунг “Крыму - республиканский статус” [Републикански статут на Крим]. На 3 април 1990 г. се приема Законът “За реда на решаване на въпросите, свързани с излизането на съюзната република от СССР”, който важи не само за съюзните републики, но и за автономните републики, автономните области и за националните окръзи.[…] На 19 ноември 1990 г. РСФСР и УССР подписват договор, чийто член 6 потвърждава териториалната цялост на границите на републиките в рамките на СССР. Когато питат Елцин дали ще се разглежда въпросът за статута на Крим, отговорът му е: “Това засяга народа на Крим и Върховния съвет на СССР. Няма да се поддадем на тази провокация, ще уважаваме суверенитета на Украйна”, с което дава картбланш на украинските власти да ликвидират кримския суверенитет.

Дипломатическите анализи отчитат “особено изостряне” на ситуацията в Крим от есента на 1991 г., когато в навечерието на учебната година Киев “дава указания за значително увеличаване на часовете за изучаване на украински език”, след което следва реакция на “стихийно събиране на подписи за отмяна на акта от 1954 г. Част от кримските депутати предлагат на 24 ноември да бъде проведен референдум “за излизане на Крим от Украйна”. Председателят на ВС на КАССР Николай Багров е против идеята за референдум и смята, че актът от 1954 г. трябва да бъде отменен, когато “Украйна, Русия и Крим седнат на масата за преговорите”, за да решат тристранно съдбата на полуострова. Багров откровено заявява, че “не може да си представи, че трите славянски републики - Русия, Украйна и Белорусия, няма да бъдат заедно”.

Руските демократи и либерали от близкото обкръжение на Елцин като Гавриил Попов, както и Анатолий Собчак, мислят далеч по-радикално от Николай Багров и настроенията им за Крим са в духа на “руската тоска” към полуострова. Още през юли 1990 г. Гавриил Попов допуска, че Крим може да се отдели от Украйна, а след Акта за украинска независимост от 24 август 1991 г. “зявява по централната телевизия, че ако “украинците настояват за тази декларация, то ще се наложи преразглеждане на границите и Русия ще дойде в Украйна, за да защити руснаците.[…]

В последната година на Съветския съюз, когато още никой не подозира разпадането му, на 20 януари 1991 г. в Кримската област се провежда първият референдум в съветската история за “възсъздаването на Кримската Автономна ССР като субект в СССР и участник в Съюзния договор.” Гласуват 1 313 855 граждани, 93, 3 % от участниците в референдума. На 12 февруари 1991 г. ВС на УССР приема закон “За въстановяването на КАССР”. На 4 септември 1991 г. ВС на КАССР приема Декларация за държавния суверенитет на Крим в състава на Украйна, която е в рамките на СССР. […]

В заявлението на Президиума на Върховния съвет на Кримската автономна СССР по изострянето на “проблема за териториалния статус на Крим” се напомня, че “актът от 1954 г. за предаването на Крим на Украйна е извършен, без да се отчете мнението на народа” Поради сложната обстановка ВС на Крим е против “преразглеждането на границите”, но както уважават правото на народа на Украйна за самоопределение”, така призовават да бъде уважена и “волята на кримляните”, въз основа на референдума от 20 януари 1991 г., а именно, че “кримската автономия се явява субект на Съюза”. Кримското републиканско движение мисли в съветски категории и позиционира “остров Крим” в големите съюзни граници.

* Черно на бяло