/Поглед.инфо/ България от години живее не просто в „политическа нестабилност“, а в режим на хронична криза. От април 2021 г. до есента на 2024 г. страната премина през седем парламентарни избора за четири години, поредица от служебни кабинети и краткотрайни коалиции, които не успяха да върнат доверието в политическата система.

Новото правителство на Росен Желязков – широка коалиция между ГЕРБ, БСП и „Има такъв народ“ с външна подкрепа от ДПС – формално сложи край на ерата на служебните кабинети, но не и на кризата на легитимността.

Въпросът днес не е само „кой управлява“, а какъв е самият модел на властта и има ли изобщо шанс да се роди разумна, стабилна „Алтернатива за България“, която да не бъде поредният еднократен проект.

Симптомите на българската политическа криза

Няколко факта описват добре сегашното състояние:

  • Рекордна честота на избори – шестия и седмия вот за парламент за три–четири години, при това все със сходни резултати: фрагментиран парламент, без явен хегемон, принудителни и нестабилни коалиции.

  • Служебни правителства като „режим по подразбиране“ – значителна част от периода 2021–2024 г. страната е управлявана от временни кабинети, назначавани от президента, без устойчиво парламентарно мнозинство.

  • Трудно съставяне на парламент и правителство – дори изборът на председател на Народното събрание след някои от изборите се превърна в многодневен политически спектакъл и заложник на задкулисни договорки.

  • Ниско доверие и апатия – наблюдателите отбелязват „почти постоянен предизборен режим“, растящо недоверие към институциите и усещането, че „каквото и да гласуваш, нищо съществено не се променя“.

Външният наблюдател вижда „нестабилност“. Българският гражданин усеща нещо по-дълбоко: капсулирана политическа класа, която се върти в различни комбинации, но остава една и съща – и затворен хоризонт на надеждата.

Дълбоките причини: защо системата не работи

През първите десетилетия след 1989 г. в България се оформи негласен олигархично-корупционен консенсус:

  • партиите се превърнаха в посредници между бизнес интереси и държавни ресурси;

  • изборите станаха инструмент не толкова за сблъсък на идеи, колкото за преразпределение на обществени поръчки, европейски фондове, регулаторни услуги.

Когато през 2020–2021 г. тази система започна да се пропуква под натиска на граждански протести и външен натиск за реформи, старият модел се оказа делегитимиран, но не и заменен с нов. Резултатът е вакуум, в който всички се кълнат в „борба с корупцията“, но почти никой няма интерес тя реално да бъде разградена.

Голяма част от новите формации – от НДСВ през ГЕРБ до ИТН, ПП и др. – възникват като лидерски проекти, а не като дълбоко вкоренени движения с идеология, структура и местни общности. Политиката се превърна в:

  • телевизионно шоу;

  • Фейсбук кампания;

  • маркетингов продукт за два избора напред.

Това ражда взрив на очаквания, последван от неизбежно разочарование. Обществото бързо „изгаря“ новите надежди и пада още по-дълбоко в цинизъм.

Съдебната система, прокуратурата, регулаторите, медиите – всичко това в очите на голяма част от обществото изглежда обвързано с конкретни икономически и политически кръгове. Международни наблюдатели последователно сочат:

  • системна корупция,

  • слабо върховенство на закона,

  • зависима медийна среда и концентрация на собствеността в малко ръце.

Когато няма независим арбитър, политическите конфликти не могат да се решават чрез правила – те се решават чрез натиск, шантаж, сделки „на тъмно“. Това подкопава всяко правителство още от първия му ден.

България години наред остава най-бедната страна в ЕС, с масова емиграция на млади хора и цели региони, останали без перспектива.

  • За едни ЕС означава свободно движение и европейски фондове.

  • За други означава закрити предприятия, ниски заплати, зависимост от външни решения.

Тази социална фрустрация ражда протестен вот, национал-популизъм, недоверие към „елитите“ – но и силен страх от промяна, защото „може да стане още по-лошо“.

България е в ЕС и НАТО, но исторически, културно и енергийно е силно обвързана с Русия, подложена е на икономическо влияние от Турция, а днес и на растящото присъствие на Китай.

Това създава разкъсани идентичности:

  • „евроатлантици“ срещу „суверенисти“;

  • русофили срещу русофоби;

  • привърженици на по-твърда интеграция в ядрото на ЕС срещу защитници на по-голяма национална автономия.

Вместо да се търси балансирана външна политика, геополитиката се употребява като вътрешнополитическо оръжие, а всяка тема – от енергетика до войната в Украйна – се превръща в повод за вътрешни разломи.

Състоянието на партиите: криза на представителството

ГЕРБ остана най-голямата сила в поредица от избори и днес доминира правителството на Желязков.

Силните страни:

  • стабилна организационна мрежа в страната;

  • контрол върху местната власт и администрацията;

  • умение да се договаря с почти всички.

Слабите страни:

  • тежък образ на „партия на статуквото и корупцията“,

  • зависимост от местни феодали и икономически групи,

  • дълбоко недоверие сред активната градска средна класа.

ГЕРБ може да осигури техническа стабилност – но трудно може да стане носител на нов обществен проект.

ДПС традиционно е скритият център на тежестта – партията, без която нито едно мнозинство не е напълно сигурно. Различните й крила (около почетния председател и около по-нови фигури) допълнително засилват усещането за сложни вътрешни зависимости.

Парадоксът е, че една формация с ограничена етническа база има непропорционално влияние върху националната политика – именно заради фрагментацията и безсилието на останалите.

„Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ излязоха на сцената като обещание за:

  • модерна, компетентна, прозападна,

  • антикорупционна политика.

Участието им в ротационна конструкция с ГЕРБ обаче – макар и с аргумента да се „разбие капсулирането на институциите“ – разгневи част от техните избиратели. Анализи за изборите през 2024 г. отбелязват, че реформаторските сили загубиха политическата инициатива и моралното си преимущество, а съюзът с „олицетворението на статуквото“ изглежда като предателство за мнозина.

Така ПП–ДБ се оказаха между:

  • натиска да останат „отговорни европейци“ и

  • очакването да бъдат радикална вътрешна опозиция на модела.

„Възраждане“ изразява реално недоволство:

  • срещу елита;

  • срещу зависимостите от Брюксел и Вашингтон;

  • срещу икономическата политика на последните години.

Но радикалната риторика, често крайно поляризираща, затваря партията в протестна ниша, която трудно може да се превърне в широка управляваща коалиция. Част от обществото вижда в нея алтернатива; друга – риск от международна изолация и вътрешен хаос.

БСП, историческият носител на леви идеи, се свива в последните години до избирателно ядро без растеж, с остри вътрешни конфликти и загубен образ на социална партия. Участието й в коалиция, доминирана от ГЕРБ, допълнително ерозира представата, че тя е „алтернатива на модела“.

Така левият електорат остава политически бездомник – разцепен между БСП, „Възраждане“, по-малки формации и апатия.

„Има такъв народ“ започна като масова надежда за „шут в системата“, но бързо се превърна в символ на непредсказуемост, вътрешни кризи и разпилян потенциал.

Паралелно се появяват и изчезват множество малки формации – „Български възход“, „Величие“, “МЕЧ“ и др. – които фрагментират протеста, но рядко минават отвъд бариерата на случайния успех.

Общата картина е криза на представителството: голямо недоволство, много партии, малко доверие.

Пътища за излизане: какво трябва да се промени в модела

Изходът от политическата криза не е само в „правилната коалиция“. Необходими са промени на три равнища: институции, обществен договор и политическа култура.

  • Реформа на изборните правила

    • стриктен контрол и реални присъди за купуване на гласове;

    • прозрачност на финансирането и реални лимити на корпоративното влияние;

    • по-силен персонален елемент (преференции, евентуално смесена система), за да се прекъсне зависимостта от партийни централи и олигарси.
      Международни наблюдатели подчертават, че свободните избори в България често са помрачени от масови твърдения за купен вот и натиск, което подкопава доверието още на входа на политическия процес.

  • Съдебна система и прокуратура
    Без независима и действаща съдебна власт всяка антикорупционна реторика ще остане куха.

    • реформата на прокуратурата,

    • реална отчетност на главния прокурор,

    • укрепване на съдийското самоуправление
      са ключови за разбиването на усещането, че „има хора над закона“.

  • Държавна администрация като професионална, а не партийна
    Докато всяка смяна на властта означава чистка от директори на болници до горски стопани, държавата ще работи бавно, некачествено и клиентелистки. Нужни са:

    • стабилни кариерни правила;

    • защита срещу политическо вмешателство;

    • обвързване на заплатите с резултати, а не с лоялност.

Политическата криза е и криза на смисъла: какво обещава държавата на своите граждани?

Една „Алтернатива за България“ трябва да стъпи върху няколко ясни стълба:

  • Борба с бедността и неравенствата, не само с корупцията на върха;

  • Активна индустриална и регионална политика – развитие на инфраструктурата, стимули за производство и високотехнологични отрасли, политика за малкия и средния бизнес;

  • Демографска стратегия – не само помощи за раждаемост, а цялостен набор от мерки: жилищна политика, подкрепа за млади семейства, връщане на емигранти, по-добро образование и здравеопазване;

  • Защита на обществения интерес в енергетиката, водите, природните ресурси – секторите, които пораждат най-много корупция, да бъдат подложени на строг обществен контрол и прозрачност.

Изходът от кризата не минава през геополитически завой „на 180 градуса“ – нито към безусловен евроатлантически фундаментализъм, нито към пълна ориентация към Русия или друг център.

Възможен е суверенен баланс:

  • лоялно членство в ЕС и НАТО,

  • но с активна защита на националния интерес – в енергетиката, земеделието, индустриалната политика;

  • прагматични отношения с всички големи играчи, без идеологически догми.

Политическа сила, която успее да формулира и защити такава линия – не като лозунг, а като последователна практика – ще има шанс да събере подкрепа отвъд сегашните разделителни линии.

Дори най-добрият закон е мъртва буква, ако гражданите са пасивни наблюдатели. Нужни са:

  • местни референдуми и граждански бюджети;

  • реална подкрепа за граждански организации, които следят властта;

  • по-ниски прагове за участие на независими кандидати;

  • дигитални инструменти за участие (петиции, платформи за обществено обсъждане, публични регистри и т.н.).

Кризата на партиите е шанс общество и държава да се срещнат по нов начин – не само веднъж на 4, 6 или 8 месеца в изборния ден.

Ще има ли „Алтернатива за България“?

„Ще се появи ли някоя разумна, стабилна ‘Алтернатива за България’?“ – всъщност този въпрос съдържа няколко различни изисквания в едно:

  • да бъде разумна – т.е. програмна, компетентна, а не истерично-популистка;

  • да бъде стабилна – с дълбоки корени, а не поредният медиен балон;

  • да бъде алтернатива – не просто ново лице на стария модел.

  1. Ясна ценностна ос

    • социална справедливост и защита на уязвимите;

    • върховенство на закона и несъвместимост с корупцията;

    • национален суверенитет в рамките на европейското членство;

    • уважение към традициите, но и модерна визия за образование, наука, култура.

  2. Независимост от олигархично финансиране
    Без това всяка „нова“ партия рано или късно става заложник на своите спонсори. Една истинска алтернатива трябва да разчита на:

    • малки дарения;

    • прозрачни източници;

    • ясно разписани правила за конфликт на интереси.

  3. Реална мрежа в страната, не само в София
    България има дълбока пропаст между център и периферия. Алтернатива, която живее само в столичните студиа и социалните мрежи, няма да промени нищо. Нужни са:

    • местни структури;

    • работа лице в лице с хората в малките градове и села;

    • включване на местни лидери, които не са просто „парашутисти“.

  4. Кадрови резерв: компетентни, но нормални хора
    Обществото е уморено както от корумпирани „професионални политици“, така и от случайни лица без опит. Нужен е нов тип политически елит:

    • експерти, които могат да управляват системи;

    • хора с професии и биографии извън държавната хранилка;

    • готовност да служат ограничено време, а не да превръщат политиката в пожизнена кариера.

Възможни сценарии

  1. Алтернатива чрез обновление отвътре
    Възможно е в някоя от съществуващите партии да се роди вътрешна опозиция, ново поколение лидери и платформи, които да променят курса. Това е труден, но не невъзможен път – особено ако натискът отдолу е силен.

  2. Гражданска коалиция „отдолу нагоре“
    Обединение на граждански движения, професионални общности, синдикати, локални инициативи. Това би било най-автентичната алтернатива, но изисква време, търпение и отказ от егото на отделни лидери.

  3. Поредният „проект отгоре“
    Една опасна, но вероятна опция: нов „марков“ политически продукт, измислен в пиар агенция, финансиран от същите кръгове, които управляват и сега, с цел да се канализира недоволството. Формално – „нови лица“. По същество – рециклирано статукво.

Истинската „Алтернатива за България“ няма да бъде просто още една партия в бюлетината, а промяна в начина, по който се прави политика – във финансирането, в отговорността, в участието на гражданите.

Има ли светлина в тунела?

Да, има – но тя не е гарантирана и не идва „отгоре“.

  • Кризата на системата е реална, дълбока и хронична.

  • Сегашните партии – всяка по свой начин – са част от проблема.

  • Институционални реформи, нов социален договор и промяна в политическата култура са задължителни условия.

Ако българското общество успее:

  • да артикулира ясно своите очаквания,

  • да откаже да легитимира фалшиви алтернативи,

  • да подкрепи реални опити за честна, компетентна и суверенна политика,

тогава „Алтернатива за България“ не е утопия, а вероятен следващ етап.

Ако ли не – страната рискува да остане в режим на управляема нестабилност, в която изборите ще се множат, а усещането, че живеем в чужда държава – също.