/Поглед.инфо/ Самочувствието на една нация не е абстракция. То се храни от много конкретни неща – исторически памет, реални успехи, икономическа сигурност, култура, усещане за справедливост, надежда за бъдещето. Българинът не е изключение.
Днес обаче живеем в парадокс: народ с една от най-дълбоките европейски истории, с богата култура и изумително оцеляване, но с ниско самочувствие, болезнен нихилизъм и трайно усещане, че „нищо не зависи от нас“.

За да разберем къде са корените на самочувствието ни – и защо сме го загубили – трябва да погледнем едновременно назад и навътре. Само така можем да очертаем път как да се измъкнем от „дупката“, в която сме от десетилетия.

I. Историческите слоеве на българското самочувствие

Първият голям извор: държавност и писменост

Първото силно ядро на българското самочувствие е много ясно: ранната държавност и ролята ни в християнската цивилизация.

  • България е сред първите трайни държави в Европа след Рим – VII век. Това не е дребна подробност, а фундамент: ние не сме „млада“ или „случайна“ държава.

  • Покръстването и приемането на християнството не само ни вкарват в европейската общност, но и дават рамка за културно развитие.

  • Създаването и утвърждаването на славянската писменост, Преславската и Охридската книжовни школи, Златният век – това е не просто „учебникарска гордост“, а реален принос към света. Без българския политически избор и културно усилие, кирилицата нямаше да има този обхват.

Тук се ражда първото „историческо самочувствие“:
Ние не сме периферия. Ние сме център на цивилизационна промяна.

Вторият слой: оцеляването през империята

Петте века под Османско владичество често се представят само като травма. Но в тях има и нещо друго: удивителна устойчивост.

  • Българинът оцелява без своя държава, но запазва език, вяра, традиции, общност.

  • В селото, в общината, в църквата и манастира се формира специфичен тип стопанска, практична, „земна“ култура – човек, който знае, че не може да разчита на държавата, а на семейството, рода, труда си.

  • Тук се раждат и характерните черти на българската душевност: иновативен „тарикатлък“ за оцеляване, недоверие към властта, умение да се заобикаля произволът, чувство за мярка („да не се набиваш на очи“).

Това е вторият корен на самочувствието:
Ние сме народ, който не се е разтворил, не е изчезнал, въпреки че светът над нас са го управлявали други.

Третият слой: Възраждането – от поданик към гражданин

Възрожденската епоха изгражда друг тип самочувствие – активно, будно, предприемаческо.

  • Българите градят училища, читалища, вестници, книжнини, развиват търговия и занаяти.

  • Появява се идеята, че не е достатъчно да оцелееш – трябва да се изправиш, да извоюваш свободата си, да участваш в историята като субект.

  • Личности като Левски, Ботев, Раковски, Каравелов, Паисий не са просто герои в портрети – те са матрица за нова личност: българин, който носи високо чувство за достойнство и лична отговорност.

Тук се формира трети корен:
Самочувствието на българина като борец за свобода и справедливост, като човек с мисия.

Четвъртият слой: модерна държава и амбицията да „настигнем Европа“

След Освобождението се случва голямата амбиция: да влезем в модерния свят.

  • България изгражда институции, университети, армия, развива индустрията и транспорта.

  • Из цяла Европа български студенти учат медицина, инженерни науки, право, философия.

  • В най-силните си моменти Третата българска държава изгражда самочувствие на малка, но амбициозна, модерна и културна европейска нация.

Но точно тогава се появяват и първите дълбоки травми на националното самочувствие – националните катастрофи, войните, загубените територии, разочарованията от великите сили.
В националното съзнание се настанява болезнената мисъл:
„Когато сме смели и амбициозни, ни наказват, когато се подчиняваме, пак губим.“

Петият слой: социализмът – между индустриализацията и униформената идентичност

Социалистическият период добавя ново противоречие:

  • От една страна – реална модернизация: индустрия, инфраструктура, образование, културни институции. Нерядко – искрено чувство за прогрес: селското дете става инженер, лекар, учител.

  • От друга страна – идеологическа матрица, в която индивидуалното самочувствие често се подменя с „общо“, колективно самочувствие: „ние“ като част от един лагер, една „правилна“ историческа посока.

Много хора от това поколение носят и до днес гордостта от труда си и съзидателния си принос, но и работещия комплекс, че „някой друг отгоре решава“.

Падането на социализма и преходът: от надежда към дългосрочна травма

Преходът от 90-те години взривява почти всички опори на самочувствието:

  • Институционален хаос, бедност, престъпност, корупция, масови разочарования.

  • Ключови системи – образование, здравеопазване, култура – влизат в хронична криза.

  • Милиони българи напускат страната. Появява се „изтичане на мозъци“, цели региони опустяват.

Така се ражда днешният фон:
Народ с много поводи за историческо самочувствие и много поводи за съвременен срам.

II. Спецификата на българската душевност: силни страни и капани

Здрав разум, реализъм и подозрителност

Българинът рядко вярва на големи лозунги. Това е плод на векове чужда власт, лъжи и предателства.
Плюсове на тази особеност:

  • Здрав скептицизъм към патоса и празните обещания.

  • Способност бързо да различи фалша и лицемерието.

  • Вътрешно чувство за „мярка“ – да не се самозабравяш.

Минуси:

  • Скептицизмът лесно преминава в нихилизъм: „Всички са маскари“, „Нищо няма смисъл“.

  • Подозрителността води до липса на доверие, дори когато някой наистина върши нещо добро.

Силна индивидуалност, но слаба общностност

Българинът често е изключително предприемчив и находчив на индивидуално ниво – и в науката, и в бизнеса, и в изкуството.

Но:

  • Трудно работим в дългосрочен екип.

  • Ревнуваме един от друг, вместо да се обединяваме.

  • Обичаме да казваме „аз знам“, „аз сам“, но рядко „ние заедно“.

Така се получава парадокс: силни индивидуални биографии, слаба обща национална история в последните десетилетия.

Самоирония и самоунижение

Българинът има силно чувство за хумор и самоирония. Това е ресурс:
да се смееш на себе си означава да не си фанатик.

Но в нашия случай самоиронията често деградира до самоунижение:

  • „Ние сме най-лошите“,

  • „Нищо не става от нас“,

  • „Щом е българско – значи е второ качество“.

Това не е само шега – това е самоизпълняващо се пророчество, което се превръща в национален навик.

Културна дълбочина и символична бедност в ежедневието

Културно България е колос:
народна музика, фолклор, литература, живопис, театър, кино, силни интелектуални традиции.

Но в ежедневието:

  • Просташкото, кичозното, пошлото често доминират публичното пространство.

  • Медийният поток бълва скандали, жълтини, безсмислици, а не уважение към съзиданието.

  • Така между високата ни култура и масовото самочувствие стои огромна пропаст.

III. Днешното състояние: защо сме в „дупка“?

Комбинация от историческа умора и съвременна безперспективност

Българинът носи в себе си:

  • Умора от незавършени национални задачи (Македонския въпрос, несправедливите мирни договори, разделените общности).

  • Умора от идеологически експерименти – от „светлото бъдеще“, през „шоковата терапия“, до „евроатлантическите“ клишета, често непреведени в реален по-добър живот.

Когато към тази историческа умора се добавят:

  • ниски доходи,

  • социална несигурност,

  • цинични елити,

  • постоянно усещане за несправедливост,

се получава колективно усещане за безизходица. А безизходицата убива самочувствието.

Негативен информационен фон

Голям проблем е начинът, по който говорим за себе си.

  • Политиците обиждат народа – „мат’риал“, „лош човешки ресурс“, „безделници“.

  • Част от медиите постоянно внушават, че „тук няма нищо“, „тук няма бъдеще“.

  • Социалните мрежи усилват най-крайните, най-циничните гласове.

Когато години наред слушаш, че си „никой“ и че страната ти е „нищо“, е трудно да изградиш здраво самочувствие.

3. Демографският удар като психологическа рана

Обезлюдяването не е само статистика – това е тежка рана върху националното самочувствие:

  • Празни училища, затворени болници, буренясали дворове.

  • Цели региони, в които младите ги няма, а старите живеят с чувството, че са изоставени от собствената си държава и от собствените си деца (макар често те да са емигрирали, за да оцелеят).

Когато пространството около теб се опразва, започваш да вярваш, че животът е другаде – а ти си останал „в старата, потъваща лодка“.

IV. Откъде да започнем: как да изградим ново българско самочувствие

Да излезем от „дупката“ не означава да си внушим, че всичко е прекрасно.
Нито да напишем още един лозунг „България – това си ти“.
Не става с плакат. Става с дълго, последователно усилие.

Първа стъпка: да пренапишем разказа за себе си

Ние имаме историческо право на самочувствие, но то трябва да бъде:

  • Трезво,

  • непатетично,

  • основано на факти и постижения.

Не ни е нужна митология „ние сме най-великите“. Нужен ни е честен разказ:

  • Да говорим за Златния век, но и за националните катастрофи.

  • Да помним Възраждането, но и да осмислим грешките след Освобождението.

  • Да признаем, че социализмът носи както модернизация, така и травми.

  • Да погледнем критично прехода, но без да се саморазкъсваме.

Самочувствието идва, когато знаеш историята си цялостно, а не на удобни парчета.
Тук ролята на училище, университет, културни институции и медии е огромна.

Втора стъпка: да възстановим уважението към труда и знанията

Никакво самочувствие не може да се изгради, ако в обществото:

  • тарикатът е герой,

  • мошениците са „успели“,

  • а честният и компетентният човек е беден и унизен.

Нужни са:

  • Невидими, но реални промени в нормите: професионализмът, компетентността, честността да започнат да носят престиж.

  • Подкрепа за хората, които създават: учители, лекари, инженери, учени, артисти, предприемачи, които живеят законно и човечно.

Самочувствието на един народ не се прави от 2–3 „звезди“, а от хиляди достойни, но „незрелищни“ съдби.

Трета стъпка: да обърнем поглед към истинските си успехи днес

България не е само корупция и скандали. Има:

  • Световно признати учени, музиканти, спортисти, артисти.

  • Успешни малки и средни бизнеси, иновативни компании, силни IT и инженерни общности.

  • Граждански инициативи, културни фестивали, доброволчески кампании.

Но тези истории рядко стигат до националния фокус. Нужно е съзнателно усилие:

  • да се показват тези примери,

  • да се разказват,

  • да стават част от „нормалната картина“ на България.

Самочувствието се изгражда, когато хората видят, че и тук може, и тук става.

Четвърта стъпка: локална общност вместо самотен индивидуализъм

Излизането от „дупката“ не е само национален проект – то започва от малката общност:

  • училището,

  • квартала,

  • читалището,

  • общината,

  • професионалната гилдия.

Когато човек усеща, че принадлежи към общност, където е ценен и има глас, самочувствието му се укрепва.
Българинът може да бъде изключително солидарен, когато се случи бедствие или трагедия. Задачата е тази солидарност да не е само в момент на катастрофа, а и в ежедневното съзидание.

Пета стъпка: култура, която лекува, а не унищожава

Медиите и културата могат:

  • или да поддържат чувство за безсмислие,

  • или да изграждат здраво самочувствие, без да крият проблемите.

Не е нужно да украсяваме действителността, но можем:

  • да спрем да превръщаме пошлостта в национален стандарт,

  • да дадем повече пространство на стойностното – книги, театър, музика, документално кино, мислеща публицистика, честни разговори.

Самочувствието на един народ винаги се вижда в културата му – и висока, и популярна.

Шеста стъпка: да върнем чувството, че България има бъдеще

Най-силният удар по самочувствието ни е усещането, че тук не чака нищо добро.
Това усещане трябва да бъде разбито с конкретика:

  • Ясни, честни, конкретни национални цели – не абстрактни лозунги, а реални задачи:

    • модерно образование,

    • достъпно здравеопазване,

    • демографски политики,

    • регионално развитие,

    • нова индустриална и научна политика.

  • И постепенно, последователно реализиране дори на малки успехи, които да показват:
    „Да, трудно е, но не е безнадеждно. Нещо се получава.“

Самочувствието не идва в един ден, а се натрупва – както и комплексите са се натрупвали десетилетия.

V. Какво означава „здраво българско самочувствие“ днес?

Здравото национално самочувствие не е:

  • нито арогантен национализъм,

  • нито мазохистичен нихилизъм.

То означава:

  • да знаеш, че имаш сериозна историческа и културна тежест,

  • да признаваш грешките и слабостите си,

  • да си готов да се учиш от другите,

  • но да не се отказваш от себе си.

За българина това означава:

  1. Да престанем да повтаряме, че „тук нищо не става“.
    Исторически и днес има достатъчно доказателства за обратното.

  2. Да променим езика, с който говорим за себе си.
    По-малко „ние сме никои“, повече „ние можем повече“.

  3. Да преоткрием силните страни на характера си – устойчивост, здрав разум, издръжливост, творчество, чувството за справедливост – и да ги насочим към съзидание, а не само към оцеляване.

  4. Да приемем, че самочувствието е отговорност.
    Ако казваме „ние сме народ с достойнство“, това означава:

    • да се държим достойно – и като граждани, и като институции, и като елит.

Финална теза

Корените на българското самочувствие са дълбоки – в ранната ни държавност, в ролята ни за писмеността и културата на цели народи, в оцеляването ни без държава, в свободата, извоювана с кръв, в модерната държавност и в труда на поколения българи.

„Дупката“, в която се намираме от десетилетия, не е съдба. Тя е резултат от конкретни грешки, предателства, лъжи и отказ да гледаме трезво и цялостно на себе си.

Изходът започва от едно просто, но трудно решение:
да откажем да бъдем народ, който се презира, и да поискаме да бъдем народ, който се уважава – не защото е „най-велик“, а защото знае кой е и какво може.

А оттам нататък – историята, културата, хората и трудът, които вече имаме, са повече от достатъчна основа да си върнем изгубеното самочувствие.