/Поглед.инфо/ Между съюзниците има такова недоверие, че при посещението си през 1942 г. в Англия и САЩ Молотов винаги спи с пистолет под възглавницата
Отношенията между Русия и САЩ са на вековна възраст. Още при създаването на американската държава през 1776 г. руснаците оказват помощ на непокорните американци, дръзнали да обявят независима държава и да се опълчат на Англия. Може без преувеличение да се твърди, че по време на гражданската война свободният Север побеждава робовладелческия Юг благодарение на двете руски ескадри на контраадмиралите Андрей Попов и Степан Лесовски, които защитават Ню Йорк и Сан Франциско от Франция и Англия. Вече писах за това в публикацията “САЩ имат вековен морален дълг към Русия”. Ето линка:
https://www.brodbg.com/news-5-2081-SASch_imat_vekoven_moralen_dalg_kam_Rusiya.html
Отношенията между САЩ и Русия стават изключително драматични през Втората световна война, когато американците помагат на руснаците с каквото им се откъсне от джоба и сърцето. Разбира се, не безкористно - десетки години русите ще изплащат дълга си по ленд лийза. Но пролятата кръв на милиони руски момчета прагматичните янки няма да калкулират в прецизните си иначе сметки, въпреки че Сталин неведнъж им припомня за нея, понякога на ръба на скандала. Но макар и не братска, помощта си е помощ и тя има голямо значение за Победата.
Публикувал съм неведнъж английски, американски и съветски документи за отношенията между тримата велики съюзници по време на Втората световна. Някои от тях са особено разобличителни - както тази с фалшифицираната снимка върху корицата на книгата на известен американски професор по история - на прочутото по цял свят фото от Ялта от 1945 г. са останали Рузвелт и Чърчил, без Сталин... Припомням я и сега:
Днес отново ще гостуваме на великия американски кинорежисьор Оливър Стоун, чиито филми обикалят по света и пленяват милионите зрители не само с майсторството си, но и с честността си. (За разлика от тая на някои видни отвсякъде американци, виж по-долу) Такива са и книгите му, откъс от една от тях ви предлагам със съкращения (съавтор му е Питър Кузник). Текстът е посветен на премълчаното от историята на САЩ във Втората световна война, на американското участие в нея, на сътрудничеството на трите велики сили в извоюването на победата, на шикалкаването и сметкаджийството на западните съюзници.
Немалко, почти неизвестни подробности, са изнесени; като тая за вековния вече спор между Русия и Япония за Курилите - че още преди Руско-японската война 1904-1905 г. те са били руски.
А знаете ли, че само през юли 1942 г. Холивуд създава девет филма, посветени на Съветска Русия?
Най-подробно и аргументирано Стоун изтъква решаващата роля на многострадалния руски народ за Победата.
Одна на всех!
-
S. Преди няколко дни много български медии публикуваха поредната изцепка на “надеждата на човечеството” чичко Доналд. Този път за Втората световна война. Сами решете кой е крив, кой прав - той или Оливър Стоун и Питър Кузник, които изнасят своите аргументи по въпроса в главата с многозначителното заглавие “Кой победи Германия”.
Ето текста, на американския президент, който е публикуван във в. “Сега”: "Много наши съюзници и приятели отбелязват 8 май като Ден на победата, но именно ние направихме за победата във Втората световна война повече, в сравнение с всяка друга страна - несравнимо повече. Днес обявявам 8 май за Ден на победата във Втората световна война, а 11 ноември - Ден на победата в Първата световна. Ние победихме и в двете войни, никой не може да се сравни с нас по сила, храброст и военно майсторство, но ние не го празнуваме - защото нямаме лидери, които умеят да го правят! Дойде време отново да започнем да празнуваме нашите победи!", написа Тръмп в "Трут соушъл".
А ето какво мисли по днешните вълнения на Тръмп “колегата” му Рузвелт преди повече от 80 години:
Получено на 23 февруари 1943 г.
Ф. Рузвелт до Й. В. Сталин
От името на народа на Съединените щати искам да изразя пред Червената армия по случай 25- годишнината й нашето дълбоко възхищение от нейните великолепни, ненадминати в историята победи. В продължение на много месеци въпреки грамадните загуби на материали, транспортни следства и територия Червената армия не даваше възможност на най-могъщия враг да постигне победа. Тя го спря при Ленинград, при Москва, край Воронеж, в Кавказ и най сетне в безсмъртното Сталинградско сражение. Червената армия не само нанесе поражение на противника, но и премина във велико настъпление, което се развива успешно, както и по-рано, по целия фронт от Балтика до Черно море. Принудителното отстъпление на противника му струва скъпо в хора, материали, територия и се отразява особено тежко върху моралното му състояние. Подобни постижения са възможни само за армия, която има умело ръководство, здрава организация, съответна подготовка и преди всичко воля да победи противника независимо от собствените й жертви. Същевременно искам да отдам дължимото на руския народ, от който Червената армия произхожда и от който получава хора и снабдяване. Руският народ също отдава всички свои сили и понася огромни жертви. Червената армия и руският народ без съмнение принудиха въоръжените сили на Хитлер да тръгнат по пътя на окончателното поражение и си спечелиха за дълги времена възхищението на народа в Съединените щати.
Преписка на председателя на Министерския съвет на СССР с президентите на САЩ и министър-председателите на Великобритания по време на Великата отечествена война 1941-1945, колектив, Партиздат, 1983 г.
Оливър Стоун и Питър Кузник, “Премълчаваната история на САЩ”, изд. Милениум”, 2023 г.
Из трета глава “Втората световна война. Кой победи Германия”
[...]Влизането на Съединените щати във войната след нападението на Пърл Харбър задълбочава противоречията за оскъдните ресурси. САЩ вече трябва да се грижат за собствената си отбрана, а това затруднява изпълнението на обещанията им към Съветския съюз. В края на декември Аверил Хариман изчислява, че САЩ са доставили едва една четвърт от договореното количество, като голяма част от изпратеното е дефектно. В края на февруари ръководителят на програмата за военна помощ Едуард Стетиниъс пише до заместник-министъра на отбраната Джон Макклой: “Отношенията ни със Съветския съюз постоянно се влошават поради неспособността на правителството да изпълни ангажиментите си”. Рузвелт разбира тежкото положение, в което е поставен Съветският съюз поради провалените американски доставки. През март признава, че си дава сметка за “руския колапс”, за който е виновна американската небрежност: “Не искам да бъда като британците, които обещаха на руснаците две дивизии, а не изпратиха и един човек. После им обещаха помощ в Кавказ - и това не изпълниха. Всички обещания на англичаните към руснаците се оказаха лъжливи”.
През май 1942 година Рузвелт споделя пред генерал Макартър: “Трудно ми е да си затворя очите пред простата истина, че руската армия избива повече немски войници и унищожава повече немска техника от всички останали 24 държави, взети заедно. Затова ми се струва напълно логично да подкрепя неимоверните усилия на Русия с всички възможни средства”. Президентът знае, че заради забавянето на обещаните доставки за военно оборудване е проиграл шанса си да спечели доверието на Сталин. Но се появяват и други възможности. Сталин отправя още две искания към съюзниците си.
Едното е за териториални отстъпки. Сталин иска да запази придобивките от сключения през 1939 г. пакт с Хитлер: балтийските държави Литва, Латвия и Естония, източна Полша и части от Румъния и Финландия. Британците са склонни да се съгласят, но са хванати в капан между американските и съветските интереси - нуждаят се и от съветската помощ, за да оцелеят във войната, и от американците, за да запазят империята си след това. Чърчил притиска Рузвелт да се съгласи и го предупреждава, че разривът с Москва ще доведе до сваляне на правителството му [и ще дойде] ново “комунистическо промосковско правителство”. Американците са непреклонни и дават указания на британския външен министър Антъни Идън да не дава следвоенни обещания при посещението си в Москва в края на декември 1941 година. Сталин реагира гневно на отказа на Идън. Това кара Чърчил отново да се обърне към Рузвелт. “Атлантическата харта - настоява той - не може да послужи като аргумент да откажем на Русия правото да запази границите си отпреди германското нападение”.
След като не получава нито обещаната помощ, нито териториални придобивки, Сталин е дори още по-настоятелен с третото си и най-важно искане: бързо създаване на втори фронт в Европа, който да облекчи натиска върху обкръжената от всички страни съветска армия. Първоначално той призовава британците да извършат десант в Северна Франция. През септември 1941 година им оказва натиск да изпратят 25 или 30 дивизии в Съветския съюз. Поставяйки под съмнение сериозността на намеренията им, той заявява: “С пасивността си Великобритания помага на нацистите. И много добре го съзнава. Поставя се въпросът каква е целта и моят отговор е, че явно искат да ни видят омаломощени”.
Липсата на помощ отвън наистина влошава позициите на СССР, но руснаците не се предават. Въпреки че през първите месеци на войната понася катастрофални загуби, Червената армия разгромява Германия в битката за Москва през есента и зимата на 1941-1942 година. За първи път могъщата немска военна машина е спряна.
За Рузвелт териториалните отстъпки са равносилни на тайните договори, вързали ръцете на Уилсън през Първата световна война. Те противоречат на духа на Атлантическата харта. Той предпочита да започне инвазия в Европа, и то при първа възможност. В началото на 1942 година генерал Дуайт Айзенхауер по заповед на главнокомандващия армията генерал Джордж Маршал разработва планове за откриване на нов фронт в Европа най-късно до пролетта на 1943 година, или още през септември 1942 година, за да не се допусне поражението на Съветския съюз. През юли 1942 година той заявява: “Не трябва да забравяме, че целта ни е да задържим осемте милиона руснаци във войната”. За Айзенхауер, Маршал и Стимсън това е единственият начин да бъде победена Германия. Рузвелт е съгласен. Праща Хари Хопкинс и генерал Маршал да убедят и Чърчил да се присъедини, като му пише следното: “И вашите, и моите военни настояват да се създаде втори фронт, който да облекчи натиска върху руснаците, като много добре си дават сметка, че руснаците избиват повече германци и унищожават повече военна техника от нас”. Чърчил разбира колко е важен този план за Рузвелт и отговаря с телеграма: “По принцип съм напълно съгласен с всичко, което предлагате. Съгласни са и от армията”. [...]
Съветският народ е въодушевен от новината. “Ню Йорк Хералд трибюн” съобщава, че руснаците всяка сутрин си пускат радиото с надеждата да чуят съобщение за десант на съюзниците и са разочаровани от забавянето. Московският кореспондент Лиланд Стоу, носител на наградата “Пулицър”, отбелязва, че ако откриването на втори фронт се отложи, “разочарованието на широките маси руснаци ще бъде неизмеримо. Сегашното безценно сътрудничество между съветското, британското и американското правителство би пострадало много и това ще представлява огромна катастрофа от дипломатическа, материална и психологическа гледна точка”. Американският посланик в Москва също предупреждава, че отлагането ще накара руснаците да се усъмнят в искреността на САЩ и ще нанесе “щети с непредвидими последици”.
Въпреки постигнатите договорености британците нямат никакви намерения да ги изпълнят. С аргумента, че няма достатъчно войски заради кризата в Близкия изток - току що 33 хиляди британски войници са понесли унизително поражение от наполовина по-малобройна вражеска армия в Тобрук, Либия - и че не може да събере достатъчно кораби, за да транспортира войските през Ламанша. Чърчил убеждава Рузвелт да отложи десанта и вместо това да нападне окупираната от Франция Северна Африка, която е ключът към богатия на нефт Близък изток. Там британците имат значителни колониални интереси, застрашени от армията на Хитлер. Този рязък завой разгневява съветското ръководство. Мнозина от съветниците на Сталин го приемат за умишлена стратегия, чрез която Съветският съюз да бъде обезкръвен в битките срещу нацистите, докато капиталистическите съюзници служат на собствените си интереси. Освен това, от благодарност за обещания втори фронт при посещението си в Лондон Молотов не е поставил настойчиво съветските териториални искания и сега в Москва се потвърждава подозрението, че и трите основни съветски искания са отхвърлени. През есента на 1942 година, когато хитлеристките войски са пред Сталинград, отношенията между руснаците, американците и британците стигат до дъното. Показателен за силното недоверие на руснаците към западните им съюзници е и фактът, че при посещенията си във Великобритания в САЩ Молотов винаги спи с пистолет под възглавницата си.
Бесен от наложената от британците промяна в плановете, Маршал прави неуспешен опит да се противопостави на акцията в Северна Африка, която определя подигравателно като “клъвване в периферията”. Съединените щати са отложили своите мащабни операции в Тихия океан, за да ускорят победата в Европа, а сега плановете са променени, за да се гарантират британските “имперски” интереси в Близкия изток, Южна Азия и Южна Европа. Маршал е толкова ядосан, че предлага смяна на курса и превземане на Япония преди конфронтацията с германците. Шефът на военноморските операции адмирал Ърнест Кинг се съгласява с ентусиазъм. “Британците никога няма да нападнат Европа, освен ако не ги води оркестър от шотландси гайди”, презрително се изказва той. Отвращението на Маршал отеква надолу в йерархията. Генерал Албърт Уедемайер изразява мнение, че британските военни планове са “създадени, за да се поддържа целостта на британската империя”. Генерал Хенри Арнолд, главнокомандващ военновъздушните сили, предлага на Маршал Америка да започне да се отнася към англичаните по същия начин, по който германците третират италианците. Американските военни вярват, че британците, за разлика от руснаците, се боят да нападнат Германия.[...]
Айзенхауер, Стимсън и Хопкинс напразно настояват за откриване на втори фронт в Европа. През юни 1942 година американското командване дава неохотно съгласие за кампания в Северна Африка под командването на Айзенхауер. Аргументът, че в края на 1941 година съюзниците не разполагат с достатъчно войници и оборудване за десант в Европа е донякъде основателен, но той звучи неубедително както за Сталин, така и за американското командване. Айзенхауер предсказва, че денят, в който ще започне кампанията в Северна Африка, ще бъде “най-черният в историята”.
Британците нямат никакво намерение да се изправят директно срещу могъщия Вермахт. Вместо това те измислят стратегия, основаваща се на силата им по море с цел да нападнат уязвимия южен фланг на Хитлер, пазен от по-слабите италиански войски. Великобритания решава да си осигури присъствие в Северна Африка, Средиземноморието и Близкия изток, за да сложи ръка на нефта в Персия и Ирак и за да гарантира достъпа си до Индия през Суецкия канал и Гибралтар. Откритите малко преди началото на войната големи залежи на нефт в Саудитска Арабия, Кувейт и Катар увеличават значението на този регион. За да не допусне Тристранния пакт в Близкия изток, Великобритания изпраща там войници и танкове, въпреки надвисналата над Острова заплаха от германско нападение.
През тези месеци отношението на американския народ към Съветския съюз се променя из основи. За много американци нацистко-съветският пакт потвърждава най-мрачните им подозрения за съветския комунизъм. След 1939 година антисъветските настроения се засилват. Впоследствие обаче героичната съпротива срещу нацистите завладява сърцата и умовете на американците. Последвалата вълна на добронамереност към Съветския съюз подхранва надеждите за установяване на приятелски отношения между двете държави и след края на войната.
Броени дни след нападението на Пърл Харбър в държавния департамент пристига съветският дипломат Максим Литвинов. Държавният секретар Кордел Хъл използва случая, за да приветства “героичната борба” на Съветския съюз срещу нацистите. През април 1942 година кореспондентът на “Ню Йорк таймс” Ралф Паркър отбелязва “колко бързо се е приспособил руският народ към военните условия”. Той приветства себеотрицанието на обикновените хора с думите: “всички до последния човек се стремят да направят нещо полезно за общата кауза”. И възкликва: “Необходим е нов Толстой, който да опише героичната издръжливост на тези мъже и жени!” През юни 1943 година Орвил Прескът от “Ню Йорк таймс” провъзгласява Червената армия за победител във войната и за спасител на човечеството. “Бързото превъоръжаване, бойните умения и завидната смелост на Червената армия може да се окажат решаващите фактори за спасяването на човечеството от нацистко робство. Дължим огромна неизразима благодарност на милионите руски войници, които се сражават и загиват в тази война”. Генерал Макартър публично заявява, че Червената армия е извършила “един от най-големите военни подвизи в историята”.
Холивуд също подхваща тази идея. Въпреки че до този момент големите студия избягват да правят филми за Съветския съюз, през юли 1942 година се снимат или подготвят поне девет филма по темата. В последствие се открояват пет по-значими от тях: “Мисия Москва”, “Северна звезда”, “Песен за Русия”, “Три рускини” и “Дни на слава”.
Изгражда се консенсус, че без втори фронт войната не може да бъде спечелена. “Атланта конститюшън” признава, че “руснаците са водели повечето битки и са дали повечето жертви” и призовава да се открие втори фронт в Европа, “въпреки че това ще донесе нещастия на много американски семейства”. Лиланд Стоу напомня на читателите, че Съветският съюз не може да издържи дълго сам: “За 13 месеца руснаците дадоха над четири и половина милиона жертви, т.е. шест или седем пъти повече от загубите на Великобритания за трите години на война и двадесет пъти повече от общия брой загинали американци през Първата световна война”. Той подчертава, че “Съветският съюз е единствената велика сила, която е незаменим съюзник за Съединените щати в тази война. Ако милионите руски войници внезапно напуснат бойното поле, няма кой да ги замени”.
Американското общество подкрепя Съветския съюз и разкриването на втори фронт. През юли 1942 година проучване на “Галъп” показва, че 48 % от американците искат САЩ и Великобритания незабавно да атакуват, докато едва 34 % предпочитат да се изчака, докато съюзниците станат по-силни. Американците залепят по колите си стикери с надпис “Втори фронт сега!”. Читателите наводняват вестниците с призиви за незабавен десант в Европа. “Вашингтон поуст” публикува читателско писмо, което възхвалява “смелия съюзник, който съвсем сам устоява на натиска и отблъсква нацистките орди” и настоява Великобритания и САЩ да разединят силите на Хитлер, като открият западен фронт и заедно с руснаците да смажат тази заплаха за свободата и цивилизацията”.
От всички посоки приижда подкрепа. Тридесет и осемте лидери на Конгреса на индустриалните организации заявяват пред Рузвелт, че “само незабавно нападение по суша в Западна Европа може да доведе до победа”. Пет дни по-късно организацията прави митинг в подкрепа на втория фронт в Ню Йорк. Част от поддръжниците на Американската федерация на труда също подкрепят каузата. Сенаторите Джеймс Мийд от Ню Йорк и Клод Пепър от Флорида, кметът на Ню Йорк Фиорело ла Гуардия и конгресменът Вито Маркантонио горещо приветстват идеята. През септември писателят Дашиъл Хамет оповестява имената на 500 литератори, които под знамето на Лигата на американските писатели се обявяват “в подкрепа на президента Рузвелт за незабавното откриване на втори фронт”. Двадесет и пет хиляди души излизат на митинг на Юниън скуеър в Ню Йорк, където са приветствани от Маркантонио и от лидера на комунистическата партия Ърл Браудър. Уендел Уилки, кандидатът за президент на републиканците през 1940 година, също дава одобрението си след среща със Сталин в Москва.
Въпреки това американските и британските войски се насочват не към Европа, а към Северна Африка. Оставена сама, Червената армия обръща хода на войната с победата си при Сталинград. Там всяка от страните разполага с по около 1 милион войници. Германците, начело с генерал Фридрих Паулус, се стремят към богатите нефтени залежи в Кавказ. Руснаците под командването на маршал Жуков са твърдо решени да ги спрат на всяка цена. В резултат на продължилите шест месеца ожесточени боеве загиват милион и половина войници, цивилните жертви са над 40 хиляди. След това колосално поражение германската армия започва цялостно отстъпление. Хитлер, изумен от предаването в плен на 23-ма генерали и 91 хиляди войници от немската Шеста армия отбелязва скръбно: “Богът на войната мина на страната на противника”. [...]
Най-накрая, на 6 юни 1944 година, година и половина по-късно от обещаното, е открит и дългоочакваният втори фронт. Над 100 хиляди войници с 30 хиляди плавателни съда акустират на брега в Нормандия, Франция. При десанта загиват 9000 души. Към този момент Съветският съюз, макар и на цената на ужасяващи щети и жертви, е окупирал по-голямата част от Източна Европа. Сега съюзническите войски трябва да обградят Германия и от изток, и от запад. Усещането за победа вече се носи във въздуха.
До десанта в Нормандия Съветският съюз се противопоставя сам на германската военна машина. Червената армия се сражава срещу повече от 200 немски дивизии, докато американците и британците, взети заедно, рядко се изправят срещу повече от десет. Чърчил признава, че именно “руската армия спира германската военна машина”. Германия дава над шест милиона жертви на Източния фронт и един милион жертви на западния фронт и по Средиземноморието. [...]
Британците са наясно, че новият световен ред още повече ще стесни сферите им на влияние. Въпреки че в края на 1942 година Чърчил избухва: “Не съм станал премиер, за да ликвидирам британската империя!”, балансът на силите се е променил необратимо.[…]
Някои изследователи подлагат на съмнение
искреността на антиимпериалистическите стремежи на Рузвелт. Макар и да е с по-умерени възгледи от вицепрезидента Уолъс, който е краен противник на колониализма, Рузвелт многократно споделя възмущението си от несправедливото и нехуманнно отношение на колонизаторите към подчиненото им население. Елиът Рузвелт си спомня как през 1941 година баща му отбелязва по адрес на “апоплектичния” Чърчил: “Не мога да повярвам, че водим война срещу нацистите, а в същото време не правим нищо, за да освободим хората по света от изостаналата колонизаторска политика”. Рузвелт настоява Чърчил да сложи край на британското управление в Индия и на други места. На пресконференция през февруари 1944 година публично критикува британското колониално управление в Гамбия, където е бил на посещение миналата година. “В живота си не съм виждал по-страшна картина - заявява той. - Туземците са изостанали от нас с пет хиляди години. Британците са там от двеста години и за всеки долар, вложен в Гамбия, са получили обратно по десет. Това си е чиста експлоатация”
Първите раздори са породени от Полша - основният въпрос в седем от общо осемте пленарни заседания в Ялта. Сталин обявява, че “въпросът за Полша е не само въпрос на чест, но и въпрос на сигурност. В цялата ни история Полша винаги е била коридорът, по който врагът е стигал до Русия. За Съветския съюз това е въпрос на живот и смърт”[…]
Тримата лидери стигат до компромис в Полша да се създаде временно правителство на националното единство.[…]
В Техеран Рузвелт собственоръчно написва бележка до Сталин с обещанието, че “Съединените щати никога няма да подкрепят правителство в Полша, което е против вашите интереси”.
В Ялта Рузвелт си дава сметка, че възможностите му са ограничени. Неговата цел е най-вече да накара Сталин да се съгласи с “декларацията за свободна Европа”, в която се предлага новите правителства в европейските държави да бъдат излъчени чрез свободни избори[…]
Сталин се ангажира да се включи във войната срещу Япония три месеца след края на войната в Европа. В замяна Съединените щати обещават териториални и икономически отстъпки в Източна Азия, с които до голяма степен СССР си връща изгубените от Русия територии след Руско-японската война през 1904 - 1905 година[…]
* Черно на бяло
