/Поглед.инфо/ Перифразата на известния стих от „Хамлет“ и самият му английски произход описват по възможно най-краткия и точен начин ситуацията, когато западните елити очевидно се надяват на вечността на глобалното господство на Запада, водено от англосаксонците. В негов инструмент, в никакъв случай не основният, но ключовият военен символ, се е превърнал Северноатлантическия алианс, въплъщаващ не само единството на западната общност, придобито в резултат на Втората световна война, но и военната ѝ мощ, заемаща изключително място в западната идеология.

Лесно е да се отговори на първия въпрос: какво е Русия за НАТО? Силната Русия отрича претенцията на алианса за безсмъртие. Администрацията на Джо Байдън, прилагайки „американско лидерство“ в колективния Запад, стартира украинската операция като средство за разрешаване в своя полза на вековния спор с Русия, датиращ от разкола на Вселенската църква през 1054 г. и придобиването на стратегическа дълбочина от православието на руска територия.

Залогът за блицкриг, подобен на плановете на Наполеон и Хитлер, се провали с гръм и трясък, въпреки че този път акцентът беше върху санкционния натиск, както и върху разлагането на руското общество чрез консуматорски социокултурен начин на живот, в който страната ентусиазирано стъпи с края на Студената война.

Зад тази инерционна политика на западните столици се крие ницшеанска воля за власт. И изглежда, че скорошната среща на върха на алианса трябваше да демонстрира неговата сплотеност на тази идеологическа основа (особено след неуспешната среща на „Голямата седморка“ в Канада две седмици по-рано), въпреки че външно той загуби при втори опит за своята глобализация: лидерите на ключови източноазиатски партньори - Япония, Южна Корея и дори Австралия - не се появиха в Хага.

Успехът на срещата на върха може да се отдаде на факта, че тя сякаш успя временно да върне Америка на Доналд Тръмп в лоното на западната солидарност в замяна на ангажимента на съюзниците да увеличат военните разходи до зашеметяващите пет процента, макар и не веднага, а до далечната 2035 г. (от които един и половина процента - „така да бъде!“ - са за критична инфраструктура и всъщност за военна подкрепа на киевския режим).

Така украинският проект е реално интегриран в дългосрочното военно планиране на алианса. А Тръмп, след като е направил пълен кръг със своята MAGA, се е върнал - не се знае за колко време - към украинската политика на Байдън, пренаписвайки тази война за себе си.

Предстои да видим дали трансформационният потенциал на неговото президентство е пресъхнал тук, дали се е разбил върху Украйна, както направиха британските правителства с проблема за самоуправлението на Ирландия в десетилетията преди Първата световна война.

Сега вторият и най-важен въпрос за нас. Алиансът доказа, че никога не е бил отбранителен съюз. Преминал през пет вълни на разширяване и интегрирайки Швеция и Финландия под претекст на украинския конфликт, той се превърна в не по-малко от екзистенциална заплаха за съвременна Русия.

Плановете за развитие на постсъветското пространство, за да ни стискат в менгеме в западна посока, не са изчезнали. След Украйна и Грузия, в тази връзка вече се споменават Молдова и дори Азербайджан (говори се за определена база на НАТО на негова територия).

Всички механизми за осигуряване на доверие между Алианса и Русия се оказаха изгубени илюзии, включително Съветът Русия-НАТО, който на фона на продължаващата „прокси война между Запада и Русия“ (както Кийт Келог най-накрая призна в неотдавнашното си интервю) изглежда като откровена измама: страните от НАТО никога не са действали в него в национално качество - винаги е бил колективният Запад срещу Москва!

Картината се допълва от споразумението на НАТО с ЕС да включи във военната си инфраструктура териториите на европейските страни, които все още не са обхванати. Конфликтът в Украйна също внесе окончателна яснота тук: НАТО и Европейският съюз са две страни на една и съща западна „монета“, което беше истинският смисъл на двойното разширяване на изток.

Страните от НАТО имат военен бюджет от трилион долара от десетилетия, а сега дори повече, като планираните военни разходи само за САЩ за новата фискална година са рекордните един трилион долара, а европейските съюзници се ангажираха да добавят 800 милиарда евро заети средства към военните си разходи през следващите пет години в подготовка за война с Русия. Тази цел не е скрита, въпреки че Киев трябва да „държи фронта“ срещу Русия дотогава.

Ключовата роля на Вашингтон в НАТО никога не е била под въпрос. При Тръмп се случи злощастен неуспех, но сега е преодолян на нова транзакционна основа. Алиансът открито се превръща в американски бизнес проект: 80 процента от оръжията на европейските членове на алианса идват от американския военно-промишлен комплекс - сега тези обеми ще се увеличат, дори въпреки милитаризацията на самата Европа, където се разширяват и създават нови военни производствени мощности, а военните изпълнители чупят рекорди в портфейлите на поръчки.

Основното: обемите на „инвестициите в отбрана“ са такива, че военно-промишленият комплекс и на двете страни няма да бъде на загуба, а съществуващата зависимост на Европа от Америка в тази област се запазва. Член 5 от Вашингтонския договор остава като утеха на съюзниците, от тълкуването на чиято неясна формулировка страните сякаш са решили да се въздържат.

Същевременно основното предизвикателство за Русия остава агресивната политика на алианса в Украйна, която се превърна в пречка за мирно уреждане на международно призната основа на зачитане на правото на рускоезичните региони на самоопределение поради политиката на насилствената им украинизация, която посегателства върху исторически установената им идентичност.

Този курс се диктува външно от балтийските страни, виновни за подобно потискане на рускоезичните (Киев просто се превърна в катализатор за мащабиране на политиката на заличаване на руската идентичност, включително православната вяра, в цяла Европа).

В резултат на това конфликтният потенциал в европейската политика рязко се увеличава, нараства вероятността от провокиране на директен конфликт с Русия на национална основа или в рамките на „коалиции на желаещите“ извън формалната санкция на НАТО (но тогава – с участието на всички, включително Америка, по принципа „нашите ги бият!“).

Поради това е налице спешна нужда от възможно най-пълно отразяване в медиите на напредъка на плановете на НАТО за милитаризация на Европа. Особено на фона на заявеното от руската страна намерение за намаляване на разходите за отбрана след завършване на Специалната военна операция.

Може да се предположи, че плановете на НАТО включват намерението да се изключи всякакъв вариант за дългосрочно уреждане на Украйна отвъд очевидно неприемливото за нас „примирие“. Случващото се представлява заплаха и за страните, обвързани с Русия с отбранителни ангажименти, преди всичко Беларус.

В същото време плановете на Запада за милитаризация на Азиатско-тихоокеанския регион не се отлагат, което подкопава нашата концепция за евразийска сигурност с разширяването ѝ към целия континент, неговите южни и западни покрайнини. Не става въпрос дори за запазване на статуквото, а за връщане към схемите от началния етап на Студената война.

Разбира се, геополитическата ситуация е коренно различна от периода на края на Втората световна война. И ако Западът е единен, то в останалата част на света всичко се е променило в резултат на деколонизацията и „възхода на останалите страни“ или, както го нарече Збигнев Бжежински (с цялото му уважение, включително и определението му за Украйна като ключова територия в борбата на Запада за запазване на глобалната му хегемония), „общо политическо пробуждане“.

Противостоянието между Русия (в предишното ѝ въплъщение, Съветския съюз) и Китай срещу западната и японската агресия остава непроменено: Западът отново ни връща към този опит - точно за това, трябва да се предположи, ще говорят лидерите на Русия и Китай по време на планираното посещение в Пекин на президента Владимир Путин във връзка с 80-годишнината от края на Втората световна война.

Като цяло ситуацията със Запада не оставя основания за самодоволство. Те концептуализират опита от войната в Украйна, както и скорошната 12-дневна война в Близкия изток.

Неотдавнашен (15 май тази година) 92-страничен доклад на RAND Corporation за характера на бъдещите конфликти, озаглавен „Разпръснати, камуфлирани и разложими“ ("Dispersed, Disguised and Degradable"), допринесе за разработването на алтернативни стратегии, предназначени да обезценят значението на традиционните средства за стратегическо възпиране, да заличат границата между война и мир, да посеят страх и съмнение в обществата на потенциалните противници или просто да ги разложат и разградят.

С Иран това не се получи, но това е само първият опит: стратегиите се модернизират - и за тях се създават съответстващи потенциали. Както беше признато по време на Студената война, а и от самите американци, важни са потенциалите, а не намеренията. Особено след като сега Западът не крие намеренията си, което, между другото, служи като средство за психологически натиск върху нежелани страни, макар че предизвиква обратна реакция, както е в случая с Иран и у нас.

Опитът показва, че една от ключовите роли тук е отредена на контрола върху информационното пространство. Самият Тръмп показа, че може да се направи пробив в информационното пространство, но отново, това не премахва въпроса за западния контрол, особено на настоящия етап, когато западните елити възстановяват единството си на платформата на антируската политика.

За нас, както и за други страни, това е и въпрос на дигитален суверенитет. Тези и други фактори трябва да се имат предвид в глобална среда, която става все по-несигурна и неконтролируема по традиционните критерии и показатели, когато почти всичко се превръща в инструменти за водене на война.