/Поглед.инфо/ В колективния Запад днес масово се извършва ревизиране или пренаписване на историята, което си е – ни повече, нито по-малко – съзнателно фалшифициране на историческата истина, най-вече за събитията преди и по време на Втората световна война. Авторите на подобни фалшификати изобщо да не се съобразяват с фактите и архивните източници, или скалъпват несъществуващи такива, така че изкривяват информацията до пълна неузнаваемост. Иначе казано те не просто изопачават историята, те умишлено ни заливат с лавини от неверни представи и фалшиви исторически митове.

Само преди седмици – по повод Деня на победата 9 май 1945 г., станахме свидетели на подобни лавини от мащабни фалшификации относно приноса за победата над нацистка Германия. Една от тези лавини заля (западно) европейското обществено мнение с откритието на официален Вашингтон, че американците сломили Вермахта, а Червената армия била нещо като подразделение на непобедимата армия на САЩ.

Премълчава се кой заби червеното знаме на Райхстага, кои армии преодоляха хиляди километри в кървави битки, за да стигнат до бреговете на река Елба, коя държава даде 28 милиона свидни жертви за поразяване на нацисткото зло. Стигна се дори до отричането, че войната на Хитлеристка Германия и съюзниците ѝ срещу СССР по същество представлява общоевропейска агресия срещу народите на съветска Русия.

България също не е забравена от претендентите за налагане на неолиберални обществени правила. Фалшификациите у нас са възложени на шепа родоотстъпници, щедро спонсорирани с обилни грантове от чужди фондации. Такива лица американският закон от 1938 г. (Foreign Agents Registration Act) квалифицира като „чуждестранни агенти“. Така например българските „чуждестранни агенти“ отричат, че Народна република България е била на 28 място сред най-развитите страни в света, а днес е на последно място в Евросъюза по стандарт на живота; че т. нар. преход доведе до 27% физическо редуциране на българската нация по данни на Евростат. Да не говорим за отричане многобройните кланета на българския етнос в последната четвърт на ХІХ и първите десетилетия на ХХ век от съседни нам държави.

Преди дни случайно изрових от архивите си превод на текст, чийто автор е белгийският журналист Жан-Мари Шовие (Jean-Marie Chauvier), който публикува в различни западни вестници и уебсайтове, вкл. в месечника Le Monde diplomatique. Текстът е написан непосредствено след кончината на Вацлав Хавел. Иде реч за различните митове, които се създават за чешкия виден интелектуалец (съавтор на прословутата „Харта 77“), впоследствие президент, след края на 80-те години на ХХ век, както и за дисидентите по време на т. нар. „Пражката пролет“ от 1968 г. Превод на оригинала (https://internationalviewpoint.org/spip.php?article2432), така както е публикуван през 2011 г., предлагам сега, поради неговата актуалност, защото представлява класическо свидетелство за практикуваното днес на Запад пренаписване на историята.

* **

Смъртта на бившия чешки президент и емблематична фигура на дисидентските движения в страните от Източна Европа дава повод за твърде спорно пренаписване на историята. Днес Хавел е представян като „съпротивляващ се антикомунист“, „борец срещу комунизма“, „освободител на Чехословакия от комунистическото иго“, срещу което чехословашкият народ „въстана“ през „Пражката пролет“на 1968 г. и през 1989 г. по време на кадифената революция.

Тази лексика е измислена отскоро.До 1989 г. събитията изобщо не сапредставяни по този начин. Но днес това е реинтерпретация на историята в духа на пренаписваната от (западните) „победители“история на Студената война; реинтерпретация, каквато се налага през последните десетилетия, забраняващаспоменаването на всякакви „дисидентски“ идеи.

От 1968 г. (смазването на движението за демократизация от танковете на Варшавския договор) до 1989 г. официалната трактовка бе чехословашките дисиденти (и тези от други източноевропейски страни) да бъдат определяни като „антикомунисти“. В действителност те се бореха за граждански права и свободи и това бе всичко. Много от тях са били комунисти, поддръжници на „Пражката пролет“, изключени след 1968 г. (както 500 хиляди други!) от Комунистическата партия на Чехословакия.През„Пражката пролет“те бяха направили радикални изводи и искаха да сложат край на режима, който се наричаше „социалистически“.Но повечето от тях упорито искаха да видят комунизъм, който е демократичен, основан на работнически съвети и самоуправление (искане, залегнало впрочем в „Комунистическия манифест“ на Маркс и Енгелс, публикуван в навечерието на европейските революции от 1848-1849 г., бел. пр.).

Подобна перспектива със сигурност не се харесваше на „либералите“, на които историята най-накрая поднесе победата. Нека признаем, че големите победители в тази история са либерализмът и капитализмът, които пометоха не само режимите на Изтока, но и идеите за алтернатива, за „трети път“. Победителите от „Краят на историята“, на Фукуяма или „щастливата глобализация“ на Ален Менк.

Дали Хавел в сърцето си е бил антикомунист? Това е повече от сигурно и впоследствие той се представяше за такъв. Но мнозина от тези, които е представлявал (в Харта 77), не са били такива. Ирония на историята е, че по време на кадифената революция от 1989 г. Хавел е заедно с Александър Дубчек – бивш генерален секретар на Чехословашката комунистическа партия и поддръжник на „пролетта“ от 1968 г.

Но Дубчек вече е човек на миналото, докато Хавел е човек на бъдещето; не само на чешките земи, освободени от „режима“, но и поддръжник на Новия световен ред, много близък до идеите на следващите американски администрации, а също – поддръжник на участието във войната в Ирак.

На тези, „които се позовават на историята“,трябва мимоходомда напомним, че забравят главния демиург на кадифените революции, на ликвидирането на Съветския блок – съветският комунистически лидер Михаил Горбачов. Това все още е „тромава“ истина за онези, които искат „гладка“ ретроспекция на историята.

Онова, което хората казват днес за Вацлав Хавел, че епотомък на пражката буржоазия и открай време е бил противник на комунизма, е достоверно. Но не му е попречило да бъде драматург, артист и човек с голяма смелост[по време на социалистическа Чехословакия].

Да се представят обаче всички дисиденти от миналото като „антикомунисти“ – за това си има име: нарича се фалшифициране на историята.