/Поглед.инфо/ Септември и октомври 1944 г. са съдбовно време в българската национална история. Като съюзник на Германия тя бе обявила символична война на САЩ и Обединеното кралство още на 14 декември 1941 г. На 5 септември 1944 г. вече е във война и със СССР. На 6 септември правителството на Константин Муравиев обявява война и на доскорошния съюзник – Германия. Така, България се оказва във война почти с целия свят.
На 8 септември Червената армия пресича границите на Царство България. В страната назрява революционна обстановка. Правителството е безпомощно. На 7 септември е принудено да даде амнистия на политическите затворници и да отмени наредбата-закон за забрана на политическите партии. Издава постановление за разтурване на всички фашистки организации. Разпуска се и ХХV Обикновено народно събрание.
Всичко по-нататък е изследвано и известно. Същата вечер срещу 9-и е свалено правителството на Константин Муравиев. Според едни историци – чрез военен преврат, според други – като завършваща фаза на подготвяното по Директива №4 на ЦК на БРП въоръжено въстание.
Московската визита на Чърчил
През октомври 1944 г. в Москва се провеждат разговори между Сталин и Чърчил. Тази среща е обект на изключителното внимание на историографията, поради договореното на нея процентно съглашение за разделяне сферите на влияние в следвоенна Европа. През 1978 г. Албърт Резис подробно описа в американското списание American Historical Review обстоятелствата около прословутото листче от бележника на Чърчил, открито в личния му архив след смъртта му.[1] У нас процентното съглашение е предмет на изследователски интерес на В. Тошкова, Й. Баев и Н. Котев, Е. Калинова и други автори.[2]
Формалният повод за визитата на британския премиер в Москва е окончателната подготовка на споразумение за примирие с България. Действителната причина обаче е тревогата на Чърчил за бъдещето на британското влияние в Европейския югоизток. През войната британците се изживяват като старши партньор на Съюзниците на Балканите. До лятото на 1943 г. Чърчил налага своите разбирания, отразяващи стратегическите британски намерения за следвоенната подредба на Европа. Британският премиер желае по-скоро изтощаване на съветската военна машина в битките ѝ срещу хитлеристките нашественици, а обещаното мащабно включване на Съюзниците във войната да се отлага колкото се може по-дълго. Според тази логика Великобритания ще съумее да се съхрани с минимални средства и да възстанови максимално своето влияние. Политиката на изчакване обаче се оказва твърде рискована за британските намерения. Защото се заражда нова хегемония. Засилва се американският интерес към Европа, а след битката при Курск Червената армия стремително настъпва към Централна Европа и Балканите.
И двете тенденции – засилване на американското влияние и стремителното настъпление на Червената армия – са крайно нежелани за Лондон. И Чърчил замисля да постигне в лична среща със Сталин споразумение за разграничаване на съюзниците в следвоенна Европа. Целта е да съхрани позициите на Великобритания най-вече в Гърция и Югославия.[3] Може да се твърди, че това е програмата-минимум на британския премиер.
На Московската среща Чърчил се надява да договори така желаната от него спогодба. Предварителните сондажи са му вдъхнали надежда, че вероятно ще постигне резултат. И действително, още на първата среща, състояла се на 9 октомври 1944 г., Чърчил лансира идеята за разделяне на Централна Европа и Балканите на сфери на влияние. Публикуваното от Албърт Резис прословуто листче от бележника на Чърчил потвърждава онова, което големият английски политик споделя преживе в своите спомени.
Едва е започнала срещата и Чърчил се обръща към Сталин: „Нека уредим нашите взаимоотношения на Балканите. Вашите армии са в Румъния и България. В тези страни ние имаме интереси, мисии и агенти. Нека не се противопоставяме на дребно. Как бихте погледнали да имате 90% предимство в Румъния, а ние да имаме 90% в Гърция и 50 на 50 в Югославия? Докато думите ми се превеждаха нахвърлях следното на половин страничка:
Румъния - Русия 90%, останалите (съюзници) 10%;
Гърция - Великобритания (в съгласие със САЩ) 90%, Русия 10%;
Югославия - 50-50%;
Унгария - 50-50%;
България - Русия 75%, останалите (съюзници) 25%.
Подадох я на Сталин, който вече беше чул превода. Настъпи кратка пауза. След което Сталин постави голям знак със синият си молив и върна обратно листчето. Всичко бе уредено за секунди”. [4]
Сталин като съвършен играч
Може да се твърди, че за Сталин и Молотов директният ход на Чърчил се оказва приятна изненада. Формулата не само потвърждава съветското влияние на Балканите, но и съвпада напълно със съветската програма-минимум.[5] Оказва се, че интересът на британците към България е по-голям от този към Румъния. Чърчил е съгласен на 10% в Румъния, но настоява за 25% влияние в България. Позицията на Сталин е по-различна. Съветският стенографски протокол от тази среща е твърде синтетичен, вписана е само една неопределена бележка на Сталин: „Другарят Сталин заяви, че 25% контрол на британците в България не хармонизира с другите цифри в таблицата. Другарят Сталин смята за необходимо да направи някои промени, в смисъл, Съветският съюз да има в България 90%, а Великобритания – 10%”.[6]
Използвана е думата „хармонизира”. Дали Сталин няма предвид за България аналогично разпределение на сферите на влияние като това за Гърция? Подобна теза се налага и от обстоятелството, че Сталин е подкрепил вече предишно искане на Чърчил Великобритания да има в Гърция право на сюзеренна власт.
Протоколът подсказва също, че Сталин е съвършен играч, чиито умения демонстрира и в сръчното си маневриране по отношение на Италия. Когато Чърчил настоява съветското правителство да озапти италианските комунисти, чиято реторика можела да възпламени страстите и да доведе до сблъсъци с окупационните съюзнически части, според синтетичния стенографски протокол Сталин реагира по следния начин:
„Другарят Сталин каза, че за него би било много трудно да упражнява влияние върху италианските комунисти, защото не е информиран за вътрешното положение в Италия. Освен това, в Италия няма съветски войски, за разлика от България, където сме в състояние да съветваме комунистите. Но ако той, другарят Сталин, се опита да посъветва Ерколи, Ерколи може да му каже да върви по дяволите, тъй като другарят Сталин, въобще не познава положението в Италия. Другарят Сталин може само да каже, че Ерколи е интелигентен човек и не би действал безразсъдно. Чърчил отговори, че би предпочел италианските комунисти да се въздържат от възпламеняване на страстите в Италия. Другарят Сталин отвърна, че цифрите за България трябва да бъдат коригирани. Чърчил отговори, че общо взето не го е еня за България и че въпросът би могъл да се обсъди от Идън и Молотов. Другарят Сталин се съгласи”. [7]
Антибългарските емоции на Чърчил
Антибългарските емоции на британския премиер не са случайни и датират от десетилетия. Една от причините може да бъде потърсена в традиционната британска политика спрямо Балканите, в която българските национални стремления не се вписват по същия начин. Главната причина обаче е дълбоко личностна: България – по-точно направляваното от цар Фердинанд българско правителство, допринасят в значителна степен за унизяването на Чърчил като политик.
През пролетта на 1915 г. Първата световна война е в разгара си. Сър Уинстън, който по това време е министър на военноморските сили, разработва стратегия за скорошно спечелване на войната от страните на Антантата. Ако Османска Турция – най-слабото звено на Централните сили – бъде принудена да капитулира, британските щикове в Близкия Изток и най-вече руските от Кавказкия фронт, ще могат да се пренасочат към Европейския боен театър. Съпротивата на Австро-Унгария и Германия ще бъде сломена в най-кратки срокове.
Чърчил обаче недооценява силите на турската съпротива, командвана от талантливия, но не много известен дотогава Мустафа Кемал паша – бъдещият Ататюрк. Турският гарнизон на крепостта Чанаккале отговаря с ожесточен огън и десантът на британците е неуспешен. Част от британската флота е унищожена. Набързо докараните подкрепления не могат да променят хода на битката. Боевете се проточват и в края на лятото провалът на Дарданелската операция става очевиден.
Чърчил недооценява и категоричните български уверения за неутралитет. През септември 1915 г. България демонстративно престъпва декларациите си и се включва във войната на страната на прогерманската коалиция. Сърбия капитулира. Османска Турция стабилизира позициите си по фронтовете. Съотношението се променя рязко в полза на Централните сили. Сър Уинстън е потресен: как може България да влезе в коалиция с армиите, воюващи срещу Освободителката си Русия? Да стане съюзник на петвековния си поробител? При това само две години, след като последният е изклал и прогонил над 200 хиляди българи от земите им в Източна Тракия? Няма такъв прецедент в световната история!
Провалът на Дарданелската операция принуждава британския министър на военноморските сили да подаде оставка. И да приеме незначителния пост министър без портфейл. Потомственият аристократ е безкрайно оскърбен и през целия си живот ще вини българското коварство като главна причина за политическото си унижение. Макар обстоятелствата да сочат, че провалът на Дарданелската операция се дължи на недооценка на тактическата обстановка от страна на Чърчил и е факт далеч преди България да се включи във войната, антибългарските му емоции остават трайни до смъртта му през 1965 г. [8]
Именно тези емоции витаят в британската позиция по време на доста протяжните пазарлъци между Идън и Молотов през октомври 1944 г. в Москва. В споровете около разпределение на надзора за изпълнение съглашението за примирие с България британците и американците искат да имат по-голямо участие в Съюзническата контролна комисия (СКК). Накрая Идън дава съгласие СКК да се председателства от съветския представител.
В хода на разговорите Чърчил и Сталин си признават един друг водеща роля респективно в Средиземноморието и Черно море. Въпреки това, Чърчил изглежда не успява да прикрие тревогата си, че е успял да постигне само минимума. Подобен извод подсказва протоколът от срещата му със Сталин на 14 октомври 1944 г.: „Чърчил вярва, че бъдещето на света зависи от приятелските отношения между британската и американската страна и Съветския съюз. Чърчил каза на маршал Сталин, че малките европейски страни били изплашени до смърт от болшевишката революция. Преди разпускането на Коминтерна този страх се засилил от факта, че съветското правителство проповядвало намерение да обърне всички европейски страни в своята вяра. Чърчил си спомнял как светът треперил пред страха от световна революция, макар да бил сигурен, че революцията няма да избухне във Великобритания. Другарят Сталин отговори, че светът вече няма да трепери от страх. Съветският съюз не възнамерява да организира болшевишка революция в Европа. Примери за това Чърчил може да види в Румъния, България и Югославия. Чърчил отговори, че вярва на маршал Сталин”. [9]
Конкретизирайки твърденията си, Сталин подчертава, че няма никакво намерения да комунизира Италия, след като попада в британската сфера на влияние. Що се отнася до България, той спрял комунизацията в тази страна, макар да е в съветската сфера на влияние. Българските комунисти, добавя Сталин, започнаха да създават съвети, но Червената армия ги спря. Българските комунисти арестуваха българските полицаи, но Червената армия ги освободи... От Москва Георги Димитров настоява българите да признаят, че бъдещият мир зависи главно от запазване приятелството и сътрудничеството между Тримата големи. [10]
Чърчил обаче остава неудовлетворен. Великобритания получава единствено формално съгласие за преобладаващо влияние в Гърция.[11] Според Уорън Кимбъл: „Това не беше най-добрия ден за г-н Чърчил. Неговите аргументи по време на тази среща носеха отпечатъка на безнадежността…” [12]
Опит за спонтанна федерация?
Нисан Орен (професор по история в Йерусалимския университет, родом от Пловдив) сочи още една причина защо британският премиер бърза за среща със Сталин. Тя също е функция от загрижеността за бъдещето на британското влияние в Европейския югоизток. Става въпрос за информация, получена по разузнавателни канали, за съветски намерения още през 1944 г. „да се конструира набързо една федеративна схема на Балканите”.[13] Според проф. Орен, ако България се федерира спонтанно с Югославия преди да завърши войната, „окончателният ѝ статут би се трансформирал незабавно, тя ще бъде изключена от всякакви възможни планове и намерения, които западните съюзници могат да имат спрямо нея. Руснаците изглежда бяха възприели тази формула...” [14]
С други думи, при реализация на подобен замисъл България би се загубила като субект в международното право, няма да може да носи отговорност, че е била сателит на нацистка Германия, а вероятно би могла да задържи [част от] предоставените ѝ от Хитлер територии в Беломорска Тракия и Македония в рамките на замислената федерация. Този план хармонизирал с „перспективните намерения на Тито”. От друга страна, подчертава проф. Орен, до октомври 1944 г. правителството на ОФ все още храни надежда, че „ще бъде в състояние да задържи гръцките територии, които бяха дадени [на България от Хитлер] през април 1941 г. Руснаците подкрепяха техните амбиции...” [15]
Ако подобен план действително е бил разработван, авторите му не може да не са отчитали стратегическата ситуация през септември 1944 г. Войната все още бушува по цялата територия на Югославия, ръководителите на югославската съпротива все още не са господари на положението в цялата страна и независимо от нарасналото им самочувствие, противопоставянето им в този момент на една двустранна федерация вероятно по-лесно би могло да бъде преодоляно.
Освен това българската войска и администрация все още са в Беломорска Тракия и части от Македония и ако замислената федерация е могла да се осъществи, България би участвала с чувствително по-голяма територия, включително със земите, „които ѝ бяха дадени през април 1941 г.”
От дневника на Георги Димитров се разбира, че подобна възможност е била предмет на разговорите между Димитров и Тито, по време на посещението на последния в Москва: „29 септември 1944 г. Втори разговор с Тито. Обсъдихме подробно всички проблеми и постигнахме съгласие по въпросите интересуващи комунистическите партии на България и Югославия, както и по главните въпроси стоящи пред нова Югославия и нова България. Постигнато е пълно взаимно разбирателство между нас, но трудностите ще възникнат в процеса на осъществяването на нашия план: създаването на съюз между България и Югославия и вероятно на федерация на южните славяни (включваща българи, македонци, сърби, хървати, черногорци и словенци) от Адриатика до Черно море. Очакваме пречки, особено от британска страна и от техните пан-гръцки (елинистки) и пан-български агенти”.[16]
Съветските ръководители са били информирани за тези разговори и най-вероятно са ги насърчавали, след като двамата балкански лидери са постигнали „пълно взаимно разбирателство”. Проф. Орен подчертава, че в тази насока съветската страна дори провела „няколко неформални срещи със западните съюзници, сондирайки мнението им по въпроса”.[17]
Реализацията на подобен план действително безпокои Великобритания. Програмата-минимум на британския премиер е да съхрани позициите си в Гърция и Югославия. Спонтанното обявяване на федерация между Югославия и България обаче е на път да осуети плановете му. Затова Чърчил бърза за лична среща със Сталин. Директният му ход на 9 октомври 1944 г., предлагайки на Сталин „процентно съглашение”, удовлетворява съветските ръководители. Трите съюзни държави императивно нотифицират българското правителство да изтегли в 15-дневен срок своите войски и администрация от окупираните земи на Гърция и Югославия, чак след това може да започнат преговорите за примирие. [18]
Проф. Орен уточнява, че само „благодарение бързата намеса на Чърчил и английските възражения това начинание се осуетява”.[19] В резултат именно на британския натиск България е принудена да се изтегли незабавно от окупираните територии и на 28 октомври 1944 г. в Москва може вече да подпише споразумението за примирие.
Послеслов на главния редактор на в. „Нова Зора“:
Така след откраднатата от Дизраели победа на Русия с клаузите на Берлинския конгрес, разчленил българското историческо землище и до днес, Процентното съглашение от 9 октомври 1944 г. става решаващо в съдбата на България за цели 45 години. В известен смисъл то дори може да бъде обявено и за полезно за народа ни, за победа, макар и временна, макар и непълна.
България избегна с помощта на Сталин съдбата на „картофена нива“, в която Чърчил искаше да превърне София. Днес обаче почти само столицата няма обещаната ни от него „картофена“ съдба. Разрухата е повсеместна, духът на нацията е съкрушен, държавата е в ръцете на властници с манталитет на слуги. Какво ли още ни чака?
Обединеното кралство е на път да осъществи пропуснатата от Чърчил програма-максимум. В Балканите – любимите ловни полета на Мъгливия Албион в Европа, дими вече жаравата на скорошни пожари. Хегемонът се оттегля в посока на Азия, Брюксел е неадекватен и инфантилен, а Москва се сражава на фронтовата линия на бъдещето на света. В Сърбия, в Турция, в Северна Македония, в Румъния и в Гагаузия някой усилено раздухва ковашкото огнище на размириците и гражданската война. Би било илюзия да се надяваме, че изпитанията ще ни отминат.
Една ирландска мъдрост твърди, че ако англичанин преспи в някой дом, на сутринта съседите непременно ще се скарат. Днес цяла България е като един хан и не се знае кой за кратко, кой за по-дълго или завинаги се кани да преспива. Без съюзници и гола сред вълци, Родината ни – безпаметна и полуубита, дори няма сили да изохка, да извика към Бог, небе, свяст и съвест, че искаме бъдеще за децата си, за синовете на този народ, опрял гръб в кремъчната твърд на Балкана и записал в своя път с кръвта си великото име на Подвига, Културата и Съзиданието. Той десетилетия вече търпи издевателствата над правдата и справедливостта, в които робството е представено за присъствие, сътвореното с работните му ръце – за разруха, свободата му – за робство, а нерадостните му дни – за велико постижение на демокрацията и новия цивилизационен избор. „Народът безмолвствува“ – бе писал великият Александър Сергеевич. Поетът Яворов преди повече от век също предупреди, че идва денят, в който (народът) –
„Сизиф скала повдига
и ако той я метне,
Олимп ще рухне в прах,
от тътен чак небето над нас ще затрепери“.
Гори и пламти вече главнята над сухия барут на гнева. И свършва мълчанието на агнетата.
Не пропускайте прогнозите за времето.
[1] Resis, Albert (1978) The Churchill-Stalin ‘Percentages’ Agreement on the Balkans, Moscow, October 1944, in: American Historical Review, Vol. 8 (April).
[2] Тошкова, Витка (1994) Примирието с България – 28 октомври 1944 година, в: Известия на държавните архиви, № 68; Баев, Йордан и Николай Котев (1993) „Споразумението Чърчил-Сталин” за сфери на влияние на Балканите от октомври 1944 г., в: сп. „Международни отношения”, №1; Калинова, Евгения (2004) Победителите и България (1939-1945), Университетско изд. „Св. Климент Охридски”, София; Ханджиев, Радко (2010) Още за процентното съглашение Чърчил-Сталин и съдбата на България, в: сп. „Ново време” №5-6.
[3] Тошкова, цит. съч., с. 48.
[4] Churchill, Winston (1962) The Second World War, Vol. 6: Triumph and Tragedy, N.Y., pp. 196-197.
[5] Volkov, Vladimir (1997) The Soviet Leadership and Southeastern Europe, in: Norman Naimark and Leonid Gibianski (eds.), The Establishment of Communist Regimes in Eastern Europe, 1944-1949, Westview Press, Boulder, Co., рр. 60-61.
[6] Aрхив Президента Российской Федерации (АПРФ) ф.45, оп.1, д. 238, л. 3-16. (цит. по Volkov, op. cit., p. 61).
[7] Пак там.
[8] срвн. Гунев, Георги и Иван Илчев (1989) Уинстън Чърчил и Балканите, изд. на ОФ, София, с.195-197; също: Пинтев, Стоян (1996), България на тристранните съюзни конференции в края на 1943 година (Москва и Техеран), в: Исторически преглед №2, с.62-63.
[9] АПРФ ф.45, оп.1, д. 238, л. 18-21.
[10] Resis, op. cit., р. 375; срвн. също Баев и Котев, цит съч., с. 94.
[11] Volkov, op.cit, p. 62.
[12] Kimball, Warren F. (ed.) (1984) Churchill and Roosevelt. The Complete Correspondence, Vol. 3, Alliance Declining: February 1944-April 1945, Princeton, N.J., р.351
[13] Oren, Nissan (1973) Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria, The John Hopkins University Press, Вaltimore and London, р.91.
[15] Ibid, p. 89.
[16] Приведената бележка от дневника на Г. Димитров е в превод от публикуването ѝ в американското издание от Volkov, op. cit., pр. 59-60.
[17] Oren, op. cit., p. 58.
[18] Resis, op.cit., р. 382.
[19] Oren, op.cit., p.91.
в. „Нова Зора“, бр. 14/2025
