/Поглед.инфо/ В началото на март 1945 г. Главното командване на Вермахта пристъпва към осъществяване на последната си голяма настъпателна операция през Втората световна война под кодовото наименование „Горски дявол”. По този начин се опитва да внесе прелом в хода на бойните действия. Намерението на германците е да разгромят войските на Трети Украински фронт в Унгария, да ги отхвърлят от заеманите рубежи, за да се отслаби настъплението на Червената армия към Виена и Берлин. За тази цел съсредоточават на Западния участък 2-ра танкова армия, а на Южния участък – 91-ви армейски корпус. Един от главните удари е насочен по направлението Харкан-Пейч, където в състава на Трети украински фронт са дислоцирани подразделения на Първа българска армия.
Българските части заемат фронт от около 140 км, предната им отбранителна линия е по северния бряг на река Драва до вливането ѝ в река Дунав. Но не разполагат с достатъчно модерно оръжие и имат само 25 танка. А задачата им е изключително отговорна: да не допуснат пробив на отбраната при река Драва.
Инженерните части поставят 139 минни полета с обща дължина 27 км, както и 13 км телени заграждения, изградени са две укрепени позиции. Към 5 март подготовката на отбранителната операция е завършена, българите са в бойна готовност, така че немската атака за тях не е изненада.
През нощта на 5 срещу 6 март три германски пехотни дивизии успяват да форсират реката на фронт от 6 км и да установят предмостие срещу българските части. Но още сутринта на 6 март българите започват контраатака с всички налични сили. Разгарят се яростни кръвопролитни боеве. Въпреки натиска на противника, 24-ти пехотен Черноморски полк не отстъпва и три денонощия се бие в пълно обкръжение. Българската артилерия и съветските щурмови самолети затрудняват до краен предел по-нататъшното прехвърляне на немците през реката. Пехотните ни части оказват упорита съпротива и непрекъснато повеждат контраатаки. Така успехът на германските войски се свежда до един клин в нашата отбрана – плацдарм по южния бряг на р. Драва в района на Дони Михоляц (днес в Хърватия) с дължина 18-20 километра и дълбочина 5-6 километра. Натискът им да достигнат височините отвъд реката около унгарския град Харкан е безуспешен.
По-нататъшното им настъпление срещу българската отбрана е спряно с помощта на две дивизии от 133-ти съветски корпус, командвани от енергичния съветски генерал Артюшенко. Заедно с командваните от генерал Владимир Стойчев части на Първа българска армия, те не позволяват на противника да разшири предмостието и германците се свиват в един сравнително тесен плацдарм от 8 км с дълбочина 4 км.
Водейки кръвопролитен бой при съотношение в полза на противника 8:1 в жива сила и 10:4 в бойна техника, 3-а пехотна дивизия на Първа българска армия, още от първия ден успява да притъпи настъпателния порив на германците. В горящото село Дравасоболч се води ръкопашен бой за всяка къща. Затова е наречено от участниците „Малкия Сталинград”. На 18 март и село Дравачехи е овладяно от българите, а на следващия ден е възстановена целостта на отбраната.
Командирът на 523-ти германски полк полковник Нойман не е в състояние да удържи напора на българите и е принуден да заповядва полкът му да премине съм отбрана, изпращайки съответно донесение до своя щаб: „Българите са много силни, не е възможно по-нататъшно настъпление на север!
След 14-дневни ожесточени боеве, на 19 март 1945 г. германският плацдарм е ликвидиран и българската армия отбелязва една от най-запомнените в историята си военни победи. На този ден – с помощта на 1-ва армейска моторизирана дружина и 16-та пехотна дивизия, войските на Вермахта при унгарските села Дравасоболч, Драваполконя и Дравачехи са отхвърлени и фронтът на българите в участъка е стабилизиран.
Победата в Дравската епопея е извоювана с цената на 6 850 убити, ранени и безследно изчезнали. Загубите на немците възлизат на 7500 убити. С тази битка българската войска написва поредната си героична страница. Отблъснали немците при Драва, храбрите български воини продължават да громят противника, преследват го до австрийските Алпи и завършват победния си марш в Клагенфурт.
Героизмът, твърдостта и мъжеството на бойците от Първа българска армия провалят замисъла на немскофашисткото командване и бележат един от върховете на българската бойна слава в тази война. В решаващите битки от месец март 1945 г., българските и руските воини – също както техните предци в Шипченската епопея от август 1877 г., сътвориха с кръвта си неръкотворен паметник, който и днес не избледнява в народната памет.
Вдъхновен от подвига на българските воини, поетът Младен Исаев написа:
„Срещу Драва Соболч връхлетяха зелени роботи.
Срещу Драва Соболч тръгна в поход смъртта,
ала в светлото име с дъха на живота
вие срещнахте храбри мъже гибелта….”
В телеграма до регентите, командващият генерал Владимир Стойчев отбелязва: „Героичните усилия на бойците от поверената Ви армия ще бъдат надлежно оценени от всички и ще осигурят по-щастливи бъднини на скъпата ни Родина”.
Още преди да бъдат оценени в Родината, Москва салютира доблестните воини на Трети украински фронт и героите на Първа българска армия с 224 оръдия и 20 залпа.
Скъпите жертви, които родината даде, бяха оценени по-късно и на мирната конференция в Париж. Доказа се, че не българският народ, а престъпната клика профашистки политици – дошла на власт с преврати и кървави репресии, – против волята на народа въвлича страната в нацистката Ос, приема по нацистки образец репресивни закони, депортира в нацистките лагери на смъртта 11 393 сънародници с юдейско вероизповедание, обявява война на две от водещите сили на антихитлеристката коалиция, продължава да обслужва германския Вермахт до септември 1944 г.
Участието на българската войска в последната фаза на антихитлеристката война не случайно бе наречена Отечествена война. Защото спаси суверенитета и териториалната цялост на Отечеството. България не загуби нито сантиметър от довоенните си граници. Нещо повече, присъединяването на Южна Добруджа към Родината-майка бе признато за напълно легитимен акт от великите сили на мирната конференция в Париж през февруари 1947 г.
Вече 80 години в унгарската пуста край Харкан и Пейч стоят като несменна стража хилядите гробове на воините от Първа българска армия, положили костите си далеч от родината за освобождението на Европа от хитлерофашистката чума.
Българското военно гробище в Харкан е издигнато от унгарския народ като израз на признателност за проявения от българите героизъм при Дравската операция, наричана още Дравска епопея. Открито е официално на 23 септември 1956 г. Там са тленните останки на 1439 воини от Първа българска армия. Повечето от загиналите герои са бойци и командири от 11-и пехотен Сливенски полк, 24-и пехотен Черноморски полк и 29-и пехотен Ямболски полк на 3-а пехотна Балканска дивизия и придадените към нея поделения; от 57-и пехотен Драмски полк, 58-и пехотен Гюмюрджински полк, 41-ви пехотен полк на 11-а пехотна дивизия и 59-и пехотен Пирински полк на 16-а пехотна Беломорска дивизия, към която се числи ротата на поручик Филип Томов Филипов.
Синът му Тома е на една годинка, когато баща му завинаги остава в Пантеона на безсмъртието. Посмъртно е произведен в чин капитан. Но името и подвигът му не са забравени. Животът на Тома не е лек в трудните следвоенни години. Благодарение грижите на народната власт успява да завърши гимназия, висше образование, да се изгради като активен обществен и стопански деец. През десетилетията Тома многократно посещава Харкан, за да отдаде почит на човека, който го е създал и на хилядите герои, загинали в борбата против фашисткото зло.
Попреминал 50-те, съдбата най-сетне го дарява с дългоочаквания син. И естествено – спазвайки традицията на предците, го кръщава с името Филип. Името на дядо му – героят от Дравската епопея, ротният командир поручик Филип Томов Филипов, който завинаги остава на 32 години.
Филип Томов Филипов е роден през 1912 г. в село Мездрея, Берковско. Завършва Педагогическата гимназия в Берковица и Школата за запасни офицери. Близо десетилетие е учител в родното си село Мездрея, след това – в София. Неговите съселяни и приятели са го запомнили като трудолюбив, почтен и дружелюбен. През есента на 1944 г. заминава за фронта като командир на пехотна рота. Загива на 16 март 1945 г. в една от последните битки с врага.
Неотдавна, по време на семейна екскурзия до Унгария, Тома заведе сина си Филип в българското военно гробище в Харкан, за да се поклони пред тленните останки на своя дядо. И да му остави завет: „Не забравяй да почиташ това свято място винаги, когато имаш възможност. И да предадеш този завет на своите деца!“
Защото почитта към паметта на предците, отдали живота си за България, е основен дълг на нашата православна цивилизация. Какъвто и път да изберат за бъдещето си днешните млади хора, в тях трябва да остане живият огън на предците, на националното самосъзнание и гордостта, че са българи.
Поклон юнаци! Спете в мир, герои от Дравската епопея! Знайте, че никой не е забравен, нищо не е забравено. Вашият подвиг завинаги остава в сърцата и умовете на идващите поколения. А вашите имена са в Пантеона на най-смелите български войни.
И нека достойният пример на Тома и неговия син Филип бъде последван от други българи, чиито предци са отдали живота си за целостта на Отечеството!
На снимките: Тома и Филип в българското военно гробище в Харкан, Унгария и пред паметната плоча на поручик Филип Томов Филипов.
в. "Нова Зора", бр. 11/2025
