/Поглед.инфо/ На днешния ден преди 84 години – 7 декември 1941 г., Японската империя нанася „изненадващ военен удар“ срещу тихоокеанския флот на САЩ, базиран в Пърл Харбър, Хавайските острови. Американците са атакувани от 353 изтребители, бомбардировачи и торпедоносци. Четири от осемте линейни кораба на САЩ са потопени, други четири – сериозно повредени. Потопени или извадени от строя са и три крайцера, три разрушителя, кораб за противовъздушна подготовка и миноносец. Унищожени и повредени са 323 самолета. Американските загуби в жива сила възлизат на 2403 убити и 1178 ранени, докато японските загуби се свеждат до 29 самолета, пет мини подводници и 130 души. Същият ден Япония предприема координирани атаки срещу тихоокеанските колонии на САЩ – Филипините, островите Гуам и Уейк; и срещу британските колонии Хонконг, Малайзия, Сингапур.

/Поглед.инфо/ На днешния ден преди 84 години – 7 декември 1941 г., Японската империя нанася „изненадващ военен удар“ срещу тихоокеанския флот на САЩ, базиран в Пърл Харбър, Хавайските острови. Американците са атакувани от 353 изтребители, бомбардировачи и торпедоносци. Четири от осемте линейни кораба на САЩ са потопени, други четири – сериозно повредени. Потопени или извадени от строя са и три крайцера, три разрушителя, кораб за противовъздушна подготовка и миноносец. Унищожени и повредени са 323 самолета. Американските загуби в жива сила възлизат на 2403 убити и 1178 ранени, докато японските загуби се свеждат до 29 самолета, пет мини подводници и 130 души. Същият ден Япония предприема координирани атаки срещу тихоокеанските колонии на САЩ – Филипините, островите Гуам и Уейк; и срещу британските колонии Хонконг, Малайзия, Сингапур.

Според официалните американски източници, атаката срещу Пърл Харбър с нищо не била предизвикана.Затова американският президент Франклин Делано Рузвелт обявява 7 декември 1941 г. за „ден, който ще остане в историята като ден на позор“. И днес се счита, че това нападение е най-смъртоносното чуждестранно нападение в историята на САЩ до атаките срещу кулите-близнаци в Ню Йорк на 11 септември 2001 г.

На следващия ден – 8 декември 1941 г., Япония обявява post factum война на САЩ и Великобритания. САЩ и Обединеното кралство отговарят с обявяване война на Япония. Въпреки че Германия и Италия (които от 1939 г. са във война с Великобритания) нямат формално задължение за солидарност с Япония съгласно Тристранния пакт, на 11 декември 1941 г. и те обявяват война на САЩ, които реципрочно обявяват война на Германия и Италия.

Като сателит на нацистка Германия, сервилното фашистко правителство на цар Борис ІІІ на 13 декември 1941 г. също обявява война на САЩ и Обединеното кралство, формално наречена „символична“. Отговорът на т. нар. символична война е забавен, но не е забравен: през 1943-1944 г. София и други градове на страната стават законна цел за бомбардиране от авиацията на Съюзниците. Загиват 4208 души, 4744 са сериозно ранени; само в София са разрушени 12 657 сгради (10 002 жилищни и 117 промишлени); електрическата, водоснабдителната, канализационната и телефонната мрежа на столицата са повредени; населението понася тежки морални сътресения от жестоките бомбардировки.

С нападението на Пърл Харбър, войната окончателно придобива характер на глобална – Втора световна война. Бойните действия се разгръщат на териториите на петте континента. В действителност, войната отдавна е излязла извън собствените граници на Европа. През 1931 г. Япония нахлува и окупира Манджурия; а през 1937 г. разширява войната срещу Китай. Междувременно, през 1935 г. фашистка Италия напада независимата африканска държава Етиопия.

Наистина ли японският военен удар срещу Пърл Харбър е бил „изненадващ“?

През август 1941 г. на борда на крайцера „Огъста“ край бреговете на Нюфаундленд президентът на САЩ Франклин Д. Рузвелт и британският премиер Уинстън Чърчил начертават т. нар. Атлантическа харта, отразяваща виждането на двамата държавници за следвоенното устройство на света. Чърчил е притиснат да приеме необходимостта от даване независимост на колониите в замяна на ангажимента на САЩ да се включат във войната.

Но и Рузвелт е притиснат от привържениците на т.нар. „политика за миролюбива демокрация“. Сред широки слоеве в страната, както и в Конгреса, доминират откровено изолационистки настроения и нежелание страната да се намесва в „поредната европейска война“. Най-активни са представители на големия бизнес, които искат да печелят от войната, продавайки и на двете воюващи страни петрол, суровини, оръжие.

Така например, три месеца след капитулацията на Франция пред хитлеровия Вермахт, Япония нахлува във Френски Индокитай. Администрацията на Рузвелт се опитва да прекъсне доставките на самолети, части, металорежещи машини и авиационно гориво за Япония. Но САЩ не спират износа на петрол, поради преобладаващото мнение във Вашингтон, че предвид японската зависимост от американския петрол, такава мярка би била считана за крайна провокация. В същото време началникът на отдела за Далечния Изток Стенли К. Хорнбек докладва на президента Рузвелт за срещата си с Уолтър К. Тигъл – шеф на Standard Oil. В меморандума си сочи, че Тигъл отказва да съобрази препоръките на правителството, както и че „по-голямата част от петрола и петролните продукти, които внася в Япония, са с американски произход“. При така сложилите се обстоятелства Рузвелт търси заобиколни начини да промени ситуацията.

Въпросът е как да се провокират японците първи да нападнат Съединените щати?

Президентът основателно прогнозира, че в случай на японско-американски въоръжен конфликт, при който японците ще могат да демонстрират „уязвимостта” на Америка, Фюрерът – придържайки се към Тристранния пакт, ще се намеси на страната на Токио.

Ето защо, макар и добре информиран за планираната японска атака срещу Пърл Харбър, той не просто не предприема нищо за да ѝ попречи, но демонстрира очевидно облекчение и дори задоволство след като тя вече е факт. В подкрепа на тази версия съществуват сериозни доказателства.

  • През лятото на 1940 г. Рузвелт нарежда на американския Тихоокеански флот да се предислоцира от базата си на Западното крайбрежие (Сан Диего) в Хавай. Когато командващият адмирал Ричардсън се опитва да протестира, посочвайки, че базата в Пърл Харбър е силно уязвима за въздушни и торпедни атаки, адмиралът моментално е уволнен.

  • На 23 юни 1941 (ден след германското нападение срещу СССР) вътрешният министър на САЩ Харолд Айкс специално подчертава в бележка до Рузвелт: „Налагането на петролно ембарго срещу японците би облекчило евентуалното ни влизане във войната. Нужно е обаче да намерим подходящия повод, за да не бъдем обвинени, че сме станали съюзник на комунистическа Русия“. Месеца по-късно Айкс отбелязва в дневника си: „Отдавна съм убеден, че Япония ще стане поводът за намесата ни във войната“.

  • Месеци преди атаката срещу Пърл Харбър американските разузнавателни служби разполагат с японските шифрови кодове, а всички прихванати съобщения са били предавани директно на Рузвелт. Така, на 24.09.1941 г. във Вашингтон получават заповед на командването на японския флот в Токио до консула на страната в Хонолулу (Хавай), да уточни точното разположение на американските кораби в пристанището Пърл Харбър. Командирите на въпросните кораби обаче, въобще не са уведомени.

  • На 7 октомври 1940 г. аналитикът от флотското разузнаване Arthur McCollum предава на президента меморандум от 8 точки как Япония може да бъде накарана да атакува САЩ, сред които е и предложение за налагане на петролно ембарго. И 8-те точки на Макколъм са реализирани на практика.

  • На 25 ноември президентът получава послание от Чърчил, че Япония ще атакува САЩ до края на първата седмица на декември. Вместо да се опита да избегне конфликта, Рузвелт нарежда на държавния секретар Хъл да изпрати до Токио провокационен ултиматум, фактически означаващ война. На 26 ноември 1941 г. Вашингтон нарежда на самолетоносачите „Ентърпрайс“ и „Лексингтън“ моментално да напуснат Пърл Харбър. Така базата е лишена от почти половината си самолети, т.е. от реална защита (но самолетоносачите са съхранени).

  • Същият ден държавният секретар Кордел Хъл ултимативно изисква от Япония да се изтегли от Индокитай и Китай, което посланикът на САЩ в Токио квалифицира като „фактическо обявяване на война“.

  • На 29 ноември 1941 г. Хъл споделя пред Джон Лейб – репортер на „Юнайтед прес“, че Пърл Харбър ще бъде атакуват на 7 декември.

  • На 1декември 1941 г. Службата на флотското разузнаване в Сан Франсиско установява точното местоположение на огромния японски флот, насочил се към Хаваите. Четири дни по-късно, Рузвелт пише на австралийския премиер, че „през следващите три-четири дни нещата с японците ще се изяснят окончателно.“

  • Особено показателно е поведението на американския президент в деня на атаката. Хари Хопкинс, който е насаме с Рузвелт, когато се получава съобщението за нападението срещу Пърл Харбър, свидетелства, че президентът въобще не е изненадан и дори изразил „облекчението си“. По-късно Хопкинс добавя, че никой от членовете на кабинета не демонстрирал особено вълнение, защото „всички бяхме убедени, че истинската ни цел във войната е Хитлер, а японците просто дават удобния повод“.

  • Прес-секретарят на Рузвелт Джонатан Даниелс, на свой ред отбелязва: „Ударът, който понесохме бе много по-силен от очаквания…, но рискът си струваше, дори и загубите, които претърпяхме, си струваха“.

  • А на срещата в Техеран през 1943 г. американският президент споделя пред Сталин: „Ако японците не ни бяха нападнали, изпращането на американски войски в Европа би било много проблематично.“

  • По-късно и Чърчил потвърждава, че Рузвелт и съветниците му „бяха наясно за непосредствената цел на своите противници. Японската атака всъщност безкрайно опростяваше задачата им. Затова не може да се учудваме, че те са знаели за нея (макар и да не са оценявали мащабите и), смятайки загубите за по-маловажни от факта, че американската нация най-после ще бъде обединена и готова за война.“

  • Буквално същото заявява и Рузвелт пред своите министри: „Имаме основание да смятаме, че германците са заявили пред Япония, че ако японците обявят война на някоя държава, те също ще го направят“. На следващата сутрин президентът подчертава, че „Хитлер винаги е бил мишена номер едно”, изразявайки обаче опасението си, че много американци може би смятат войната в Тихия океан за по-важна от тази срещу Германия.

Истинската мишена Адолф Хитлер лекомислено влиза в капана, когато три дни по-късно – на 10 декември 1941 г., допуска най-голямата си грешка. Обявявайки война на Америка, предопределя германския разгром в нея. Впрочем, това не е всичко. Защото, както твърди и Джонатан Толанд (американски историк, носител на наградата „Пулицър“, автор на една от биографиите на Хитлер, бел. моя, Р.Х.):

„Тъкмо този модел на политическо поведение по-късно превърна Америка в световна суперсила, а по-късно и в империя. Той нанесе жесток удар на изолационизма и легитимира тоталната война целяща безусловната капитулация на противника като инструмент в американската политика. Този модел породи ядрената надпревара, студената война и всесилието на военно-промишления комплекс; и тоталната шпионска война; и дори днешната глобална хегемония на Америка. Неслучайно тези, които днес управляват американската империя отхвърлят идеята за „конспирацията Пърл Харбър”, също толкова яростно, колкото и техните предшественици отпреди десетилетия”.