/Поглед.инфо/ Протестът, който трябваше да бъде вик за справедливост, се превърна в евтина постановка, режисирана от същия елит, който години наред опустошава държавата. Управляващите и техните задкулисни партньори хвърлиха младите в битка, която не е тяхна, само за да удължат собствения си политически живот. А най-страшното е друго: на този исторически кръстопът нямаше истинска левица, която да застане до хората. Отсъствието ѝ тежи повече от самия протест – защото там, където трябваше да има надежда, остана само тъга, празнота и използвани мечти.
Протестът избухна като внезапно пламване върху мокра земя — шумно, внушително, но с огън, който гори на повърхността, а не в дълбочина. България отново видя хиляди млади лица, пълни с енергия, надежда, гняв, но и с объркване, което никой не си направи труда да види, да разбере, да назове. Младостта беше там, но не и истинската кауза. Енергия имаше, но не и посока. А зад всичко, като в лош политически театър, стояха същите стари фигури — хищници, оцелели във всички политически климати, сменили само дрехите, реториката и PR-консултантите.
Тези хищници наблюдаваха протеста не като гражданско събитие, а като инструмент. Те виждаха не хора, а ресурси. Не гласове, а енергия, която могат да присвоят. Не улица, а сцена. За тях протестът беше просто още една роля, още една възможност да удължат живота на една система, която се разпада, но все още отказва да умре. България не е първата страна, в която младите биват употребени, но рядко това се случва с такава наглост, такава безскрупулност, такава цинична увереност, че никой няма да ги разобличи.
И те са прави — няма кой да ги разобличи. Истинската опозиция я няма. Истинската левица липсва. Липсва като политически субект, липсва като глас, липсва като морална сила. Липсва като идея за бъдеще. И когато липсва този, който трябва да даде алтернатива, на сцената се качва този, който може да симулира такава.
Така протестът, който трябваше да бъде истински, беше превърнат в декор. В политическо укрепление за изчерпани партии, които отдавна не предлагат надежда, а просто търсят начини да избегнат политическия си край. ПП-ДБ, които претендираха за морал, се държаха като PR-агенция, която търси нова кампания. Те използваха младите, защото това им беше единственият останал актив. Години наред те продаваха разказа за „битката със статуквото“, но когато хората започнаха да разбират, че и те са част от същото статукво, беше необходим нов спектакъл.
Протестът беше този спектакъл.
Те знаят, че младите имат натрупана болка. Знаят, че усещат безпътицата. Знаят, че са поколение, родено в преход, живеещо в преход и остаряващо в преход. Знаят, че нямат дом, няма сигурност, няма перспектива. Знаят, че работят повече, получават по-малко и живеят в постоянна тревога. И знаят, че това поколение копнее за промяна, но няма кой да му даде истинска.
Затова им дадоха фалшива.
Това е есенцията на кукловодството: да хванеш истинската емоция на хората и да я използваш за собствена цел. Да вземеш тяхната болка, тяхната надежда, тяхната неопитност и да я облечеш в лозунги, които нямат нищо общо с тяхната реалност. Да превърнеш протеста в инструмент за оцеляване на политически елит, който вече няма нито идеи, нито морал, нито тежест.
А истинските проблеми? Те бяха удобно поставени извън кадър. Най-важните въпроси — доходи, жилища, социална справедливост, бъдеще — не бяха изговорени. Умишлено. Защото ако бъдат изговорени, ще стане ясно, че ПП-ДБ не просто не решават тези въпроси — те дори не ги приемат за проблеми.
Ето защо беше избран бюджетът. Бюджетът е удобен за манипулация. Той е идеалната тема за политическа измама — сложен, объркващ, непрозрачен. Можеш да изкрещиш "финансова катастрофа", без да обясниш защо. Можеш да се представиш за единствения спасител на държавните финанси, без да кажеш, че реалната икономика е изоставена. Можеш да превърнеш народа в публика, която реагира на емоции, а не на факти.
И това беше сторено. Хладнокръвно. Изчислено. Цинично.
Но най-тъжното е не кукловодството. Най-тъжното е, че няма кой да го спре. Няма кой да го разобличи. Няма кой да каже истината ясно, силно, концептуално. Няма кой да предложи алтернатива. Тъжното е, че левицата — социалната, държавната, народната левица, която трябваше да бъде автентичният глас на тези млади хора — е загубена в собствените си руини.
Тя е рухнала като сграда след земетресение: стените още стоят, но вътре е празно. Левицата не е просто отсъстваща — тя е в изгнание, което сама си е наложила. Изгнание от битките, изгнание от народа, изгнание от бъдещето. Една политическа култура, която някога носеше отговорността да бъде защитник на слабите, сега не може да защити дори себе си.
Това отсъствие тежи повече от всяка политическа лъжа. Защото младите, които излязоха, трябваше да бъдат поведени не от грантови говорители, а от социална алтернатива. Те трябваше да чуят, че проблемът не е дефицитът, а моделът. Не е бюджетът, а системата. Не е конкретният министър, а цялата порочна конструкция. Те трябваше да чуят, че има друг път — път на справедливостта, на държавността, на истинското ляво решение, което гледа към бъдещето, а не към PR-а.
Но не го чуха. Защото нямаше кой да го каже.
Затова протестът беше тъжен. Тъжен не външно, а вътрешно. Протестът беше трагикомедия, в която драмата беше истинска, а актьорите — фалшиви. Един народ търсеше спасение, а намери спектакъл. Едно поколение търсеше кауза, а получи лозунги. Една държава търсеше перспектива, а получи бюджетни внушения.
Ако имаше истинска левица, която стои на мястото си — левица с визия, с интелект, с кураж — този протест щеше да бъде превърнат в гигантски социален вик. В национално осъзнаване. В повратен момент. В искра, която променя хода на историята. Но левицата отсъства. И докато отсъства, други ще говорят от нейно име — мошенически, кухо, манипулативно.
Историята е в момент на ускорение. България е в момент на изпитание. Младите са в момент на болка. И когато тези три линии се съберат, се ражда възможност — или катастрофа. Зависи кой държи микрофона. Зависи кой има смелост да каже истината. Зависи кой може да превърне енергията в политика.
Днес микрофонът е в ръцете на кукловодите. Улицата е пълна, но политиката е празна. Енергия има, но посока няма. И докато левицата спи, сцената е отдадена под наем на актьори без талант, но с безгранична амбиция да управляват държавата като личен проект.
Това е трагедията на момента: младите са готови да се борят, но няма кой да ги поведе. Народът е готов да чуе истината, но няма кой да я произнесе. България е готова за промяна, но няма кой да я формулира.
И затова натежава въпросът, който виси над цялото общество като неугасяем прожектор:
Колко още ще бъде изоставено едно историческо място, което чака своя истински обитател?
Защото рано или късно младите ще разберат, че са били употребени. И тогава ще последва не протест, а разплата. Не спектакъл, а рухване. Не лозунги, а дълбока преоценка. И тогава левицата или ще се върне — нова, силна, истинска — или историята ще ѝ затвори вратата завинаги.
Едно е ясно:
Кукловодите могат да покриват държавата с илюзии.
Могат да режисират протести, да пишат сценарии, да манипулират гняв.
Но не могат да спрат времето.
И времето вече работи срещу тях.
Докато левицата не заеме мястото си, протестите ще бъдат чужди.
Докато няма социална алтернатива, младите ще бъдат използвани.
Докато държавата се управлява от PR, а не от визия, разпадът ще продължава.
Но когато всичко се срине — а то се срива — точно тогава се раждат истинските сили.
И тогава кукловодите ще останат без сцена, без публика, без държава.
Чак тогава ще стане ясно, че онова, което наистина е липсвало, не е бюджет, не е партия, не е PR.
Липсвала е левица.
Истинска.
Държавна.
Социална.
Непоклатима.
И докато тази левица не се появи, България ще живее в спектакъл, където хищниците играят реформатори, а реформаторите играят спасители, а народът — за съжаление — играе себе си.
