/Поглед.инфо/ Българската левица прилича на човек, който върви по собственото си минало, сякаш по острието на нож. Всеки спомен режe. Всеки избор кърви. Всяка грешка се връща като болест, която не иска да отшуми. Но най-страшното е не това, което се е случило. Най-страшното е това, което не се е случило — онзи момент, в който тя трябваше да се събуди, а избра да се преструва, че спи. Да се преструва, че не чува. Да се преструва, че времето е спряло.

Левицата умря не от удар, а от тишина. От това, че престана да произвежда смисъл. Престана да бъде глас. Престана да бъде страст. Престана да бъде гняв. Тя се превърна в политически предмет — без опасност, без заряд, без посока. Партия, която някога е била гръбнакът на държавата, днес е като болен нерв, който само потрепва при всяко външно докосване, без да реагира със сила, без да отвърне с воля, без да защити онова, което някога я е създало.

Левицата се изплаши от собственото си минало, защото позволи на враговете си да го дефинират. Вместо тя да го тълкува, да го притежава, да го защитава — тя се срамуваше, криеше, изтриваше. Няма по-страшен грях от това да се срамуваш от историята, която е дала образование, индустрия, здравеопазване, култура, домове, селскостопанска наука, техникуми, цехове, блокове, детски градини и хоризонт. Народът още помни, но левицата забрави. А когато една партия забрави народната памет, народът я изоставя. Без рев, без шум — просто спира да идва.

Изгуби се духът. Изгуби се идеята, че левицата “трябва да бъде неудобна”, трябва да бъде „опасна“, трябва да бъде „кауза“. Например, когато десницата крещеше срещу социалната държава, левицата мълчеше като виновник. Когато Европа наложи строги фискални рамки, левицата се държеше като горд отличник, който не смее да се противопостави. Когато икономиката се разпадаше, тя правеше декларации. Когато народът обедняваше, тя правеше конгреси. Когато външен натиск превръщаше България в периферна колония, тя вдигаше рамене и говореше за „евроатлантически консенсус“.

Левицата отдавна не мисли с езика на борбата. Тя мисли с езика на чиновника. Тя е по-заета да мери процедурни срокове, отколкото да мери страданието на хората. Тя е по-заета да избира председатели, отколкото да избира бъдеще. Тя е по-заета с вътрешни войни, отколкото с войната срещу бедността. Политическите ѝ бунтове са пародии — шумни, временни, кухи, без идеология. Вътрешна революция, която не ражда водачи, а титулярни носители на компромис.

И тук е големият позор:
Българската левица не е разделена. Тя е изпразнена.

Не е разцепена.
Празна е.

Не е слаба.
Забравена е.

Не е предадена отвън.
Саморазрушена е отвътре.

Това е тежката истина. Тя не е жертва. Тя е извършител. Тя е архитекта на собствения си разпад.

Когато народът чакаше сила, тя му предложи тъга.
Когато чакаше лидер, тя му предложи администратор.
Когато чакаше ярост, тя му предложи анализи.
Когато чакаше гняв, тя му предложи отчети.
Когато чакаше справедливост, тя му предложи декларации.

И тогава народът си тръгна.
Не защото я мрази.
А защото не усеща нищо от нея.

Левицата повече не поражда чувства.
А политика без чувства е политически труп.

Истинската левица не може да бъде неутрална, стерилна, благоразумна. Истинската левица трябва да ражда страх у богатия, надежда у бедния и уважение у всички останали. А днешната левица ражда единствено апатия.

Левицата е загубила своя враг. Или по-точно: загубила е способността да разпознава враговете на народа. Нейните речи звучат като доклади, не като битка. Публиката се разпилява, защото нищо от казаното не удря, не пробива, не събужда.

България преживява демографски срив, икономическа зависимост, социална катастрофа, енергийна уязвимост, селско стопанство в разпад, а левицата обсъжда изменения в партийния устав. Народът крещи от болка — левицата шепне. Народът иска защита — левицата предлага спорове. Народът търси посока — левицата търси съюзници за следващите местни избори.

Това не е просто провал.
Това е отказ от мисия.

И най-големият, най-страшният грях е следният:

Левицата предаде бедните.

Остави ги сами.
Остави пенсионерите сами.
Остави младите семейства сами.
Остави работниците сами.
Остави дребния бизнес сам.
Остави онези, които живеят на прага, сами.
Остави хората, които плащат сметки и броят всяка стотинка — сами.

И когато народът остане сам, той си намира други варианти. Други думи. Други врати. Други партии. Други идоли.

Защото левицата, която не защитава народа, престава да бъде левица.

И тогава от нея остава само раковина, в която отекват гласовете на отминали години, без живот, без съдържание, без бъдеще.

Но има и нещо, което левицата не разбира:
Хората помнят.
Много по-дълбоко, отколкото социологията предполага.
По-дълбоко, отколкото телевизиите искат.
По-дълбоко, отколкото самата левица вярва.

Те помнят жилищата за млади семейства.
Помнят техникумите.
Помнят сигурността.
Помнят труда без унижение.
Помнят държавата като съюзник, не като страж.
Помнят детството си.
Помнят, че не винаги е било мизерия.

Този спомен още не е умрял.
Той е жив, тих, дълбок.
Той е политическа вулканична лава, която чака.
Чака глас.
Чака име.
Чака знак.

И ако българската левица не го запали, някой друг ще го направи.
Историята не търпи вакуум.
И силата, която днес е прегърбена, утре може да избухне.
Но тогава вече няма да бъде левица.
Ще бъде нещо ново, нещо друго, нещо по-сурово, по-бързо, по-жестоко.

И тогава не старата левица ще води народа — а народът ще погребе старата левица.

Този текст не е обреченост.
Това е предупреждение.
Не от враг.
А от приятел.
От човек, който още вярва, че левицата може да бъде възкресена.

Но не с текущите лица.
Не с този страх.
Не с този срам.
Не с тази амнезия.
Не с тези кухи речи.
Не с тази сервилност към външни фактори.
Не с тази вътрешна дребнавост.
Не с това самохвалство.

А с нов глас.
С ново име.
С ново поколение — не биографично, а ценностно.
С хора, които няма да се извиняват за това, че са леви.
С хора, които няма да се молят на никого.
С хора, които ще върнат политиката на улицата, а улицата — в парламента.

Левицата трябва да избере:
или революция вътре в себе си, или погребение.

Средно няма.
Времето свърши.
Последният час удари.

Ако сега българската левица не се изправи, не се разгневи, не се преобрази, не се върне към народа си, който я чакa, но вече не я гледа — тогава краят няма да бъде поврат. Краят ще бъде тишина.

И историята няма да запише „победена“.
Ще запише:
„самоизтрита“.