/Поглед.инфо/ Германия стои в тъмна стая, блъска се в стените на собствените си страхове и продължава да повтаря мантри, които отдавна не работят. Докато елитът пази илюзии, един-единствен глас – този на Сара Вагенкнехт – освети разпада, нарече причините с истинските им имена и показа пътя, който Берлин се страхува дори да произнесе. Това не е просто политическа фигура. Това е пробив в лъжата, диагноза на системата и шанс за Германия да си върне бъдещето. Въпросът е един: елитът ли ще победи – или истината?
Германия отдавна не носи онази увереност, с която десетилетия наред строеше бъдещето на Европа. Днешната Германия е притихнала, уплашена, раздвоена между миналото, което още я боли, и бъдещето, което вече не може да контролира. Страната, която беше мотор, стана опитно поле. Страната, която беше учител, стана ученик на собствените си грешки. И всичко това се случи под носа на един елит, който отказва да признае най-очевидното: германският модел се разпада.
Докато Берлин се държи за собствените си илюзии като удавник за разкъсан пояс, в обществото се натрупва напрежение, което от години търсеше форма и глас. И аз мисля, че точно това обяснява политическия феномен на Сара Вагенкнехт. Тя не се появи като още един партиен проект. Тя се появи като симптом, като вик, като забранено огледало, в което германците за първи път отдавна видяха истина, а не инструкции.
Сара не се страхуваше да говори думи, които в Берлин звучат като ерес:
че санкциите срещу Русия унищожават Германия,
че войната в Украйна е катастрофа,
че Зелените са превърнали енергетиката в религия,
че средната класа потъва,
че индустрията изтича към Америка като вода през спукана тръба.
Тя си позволи да произнесе онова, което милиони германци вече шепнеха на кухненските маси: „Така не може да продължава.“
И точно затова беше наказана.
Защото елитът не се страхува от радикалните викове.
Елитът се страхува от аргументираното несъгласие.
От здравия разум.
От логиката.
От думите, които пробиват публичната мъгла.
Сара беше опасна не защото е крайна, а защото е ясна.
Яснотата е най-голямата заплаха за всяка политическа измама.
Но преди да стигнем до наказанието, заслужава си да погледнем пътя. Той е много по-дълбок от едни избори, една партия или няколко процента.
В Германия никой не забравя какво е разцепление.
То е исторически урок, който народът носи в генетичен код.
И точно този код реагира, когато видя Сара да се отделя от „Де Линке“.
Тази партия, някога обсипана с надежди за истинска социална левица, отдавна вече не познаваше собствените си корени. Превърна се в идеологическа лаборатория, в която хората от работническите квартали не намираха нищо за себе си. Докато старата левица отиваше към теорията, Сара остана при практиката – при фабриките, болниците, ниските заплати, енергийните сметки, разрушените индустрии.
И ето защо нейното напускане беше повече от бунт. То беше поставяне на диагноза: „Тази левица вече не е левица.“
BSW се роди като реакция, но не като отмъщение. Роден беше проект, който искаше да върне политиката на терена на реалността. И германците усетиха това още преди социолозите. Защото в Източна Германия паметта е жива. Там хората разпознават кога някой ги лъже. И кога някой ги защитава.
Може германският Запад да гледа на BSW като на „аномалия“, но Изтокът разбра още от първия миг:
„Това е нашият глас.”
Затова първите пробиви дойдоха точно там.
Затова там Сара беше първо политическо явление, а после проект.
И затова именно там беше първата мишена за контраудари.
Нека погледнем Германия през очите на някой от Ерфурт или Гера или Котбус.
Тези хора гледаха как след Обединението техният свят се разпада.
Гледаха как фабриките се продават за жълти стотинки.
Как работните им места се изпаряват.
Как доходите им остават втора ръка.
Как ги наричат „недемократични“, когато изказват мнение, различно от западноберлинското.
Как „демокрацията“ се превърна в дума, която означаваше „мълчи“.
За тях Сара не беше „лява“ или „дясна“.
Тя беше справедливост.
Тя беше глас, който не ги унижава.
Тя беше човек, който знае какво е да израснеш в ГДР, без да се срамуваш от миналото си.
В този смисъл тя стана първата истински източногерманска общонационална фигура след тридесет години.
И точно това не може да бъде простено от германския елит, който още гледа на Изтока като на политическа периферия.
След това дойде изборната драма. И тя беше драма не заради стотните от процента, а заради посланието.
Германия показа, че е готова да слуша AfD, но не е готова да слуша Сара.
Готова е да си играе с огъня, но не и да чуе гласа на разума.
Готова е да търпи популистки крясъци, но не и трезви аргументи, които изобличават самите основи на политическата заблуда.
BSW остана под бариерата не защото германците не я подкрепиха.
А защото политическата система не я пусна.
Същите медии, които с удоволствие дават трибуна на всякакви екстремни глупости, държаха Сара далеч от централните дебати.
Същият елит, който говори за „демокрация“, отказа да ѝ даде равен достъп.
Същата държава, която претендира за „плурализъм“, направи всичко възможно една от най-важните нови политически идеи да остане в периферията.
Това не беше изборен резултат.
Това беше политически урок:
„Вие можете да говорите, но ние решаваме кой влиза.“
И това е опасно.
Опасно не за Сара.
Опасно за Германия.
Защото когато системата изключва гласовете на разума, тя оставя полето на фанатиците.
А историята вече е показвала как завършва този процес.
След изборите дойде следващият етап – разклатеният кораб, който трябва да се пренареди.
Сара се отдръпва.
Името ѝ пада от фасадата.
Появяват се вътрешни напрежения, местни бунтове, напускания.
Но всичко това не е случайност.
Това е закономерност: всеки политически проект, който носи в себе си искра, първо трябва да мине през огън. Това е моментът, в който се вижда кой е влязъл за идеи и кой – за кресло. Кой е готов да се бори и кой – да се пазари.
Истинският въпрос е друг: ще надрасне ли Германия страха си?
Страхът от мира.
Страхът от Русия.
Страхът от индустрията, която се връща.
Страхът да се противопостави на Вашингтон.
Страхът от собствената си история.
Страхът да мисли самостоятелно.
Сара го надрасна.
Германия – още не.
Но един народ не може да живее вечно в страх.
Защото страхът, когато стане стратегия, престава да пази – и започва да разрушава.
И тук е моментът да кажем истината, която никой в Берлин не казва на глас:
Германия няма да бъде спасена от партиите, които я доведоха до ръба.
Няма да бъде спасена от хората, които приемат войната като морал и зависимостта като добродетел.
Няма да бъде спасена от медийната номенклатура, която редовно сменя темите, но никога не сменя погледа.
Германия може да бъде спасена само от гласове като този на Сара — гласове, които нарушават реда, за да го възстановят.
Ако BSW оцелява, ако се разшири, ако събере онзи огромен, подценяван, подиграван обществен слой, който е гръбнакът на страната, Германия има шанс. Ако не – Европа ще загуби най-важния си баланс.
Елитът обвинява Сара, че е „опасна“.
Но истината е друга.
В една нормална държава Сара Вагенкнехт би била важен министър или премиер, защото защитава интересите на народа.
Само в една болна система честните стават „опасни“, а разрушителите – „отговорни“.
Германия не е застрашена от Сара.
Германия е застрашена от собствените си управници,
които я превърнаха в геополитически васал,
в индустриален труп,
и в демокрация, в която всичко е позволено — освен истината.
И ако Германия не намери кураж да слуша гласа на разума,
тя няма да има нужда от врагове.
Ще се разруши отвътре.
Сара вече включи лампата.
Въпросът е:
ще продължи ли Германия да стои в тъмното по навик — или най-после ще погледне къде се намира?
