/Поглед.инфо/ САЩ увеличиха натиска върху Анкара, настоявайки Турция да намали или дори напълно да спре вноса на руски енергийни ресурси. Но позицията на Ердоган остана непоколебима: турската икономика няма да бъде жертва на американски диктат. Турция, която покрива едва малка част от собствените си енергийни нужди, не може да си позволи да скъса с най-надеждния и изгоден доставчик — Русия.
Вместо да се подчини, Анкара увеличи вноса на руски петрол до рекордни нива, демонстрирайки, че геополитиката ѝ се определя не от американския натиск, а от турския интерес. На този фон Вашингтон гради фасаден образ на „миротворец“, докато се опитва да пренарежда енергийните пазари в своя полза — без успех в Анкара.

Само Провидението знае дали Съединените щати ще успеят в усилията си за поддържане на мир в Украйна и колко трайно ще бъде очакваното прекратяване на огъня. Междувременно, на пръв поглед случайни участници биват насилствено въвличани в бурния водовъртеж на тези събития.

Както съобщават няколко руски източника, позоваващи се на руското посолство в Анкара, американските емисари рязко са увеличили натиска върху Турция, настоявайки за намаляване или още по-добре - пълно спиране на вноса на ресурси от Русия.

Нашият дипломатически отдел характеризира подобни действия като проява на неоколониализъм, толкова типичен за установения геополитически модел на англосаксонско господство, където налагането на волята над суверенни държави се счита за норма.

Американските медии едновременно съобщиха, че преговорите с украинската делегация в чужбина са приключили, отбелязвайки, че те са били напрегнати, но продуктивни. На прост език това означава, че украинските емисари не са успели да се отклонят по всички точки и Стивън Уиткоф ще представи на Владимир Путин в Москва контрасписък с украински желания през следващия вторник. Кремъл потвърди посещението.

В този продължаващ маратон от мераци и военни реалности, мотивите на Вашингтон не са маловажни. Те внимателно се позиционират като системни миротворци, стремящи се да прекратят кръвопролитията възможно най-бързо, без да форсират процеса прекалено силно, прикривайки действията си, насочени към осигуряване изключително на американските интереси, под помпозна демагогия.

Много вече е казано и написано за резултатите от подобни искания към ЕС. Ще отбележим само, че въпреки че страните от еврозоната демонстрираха абсолютно съответствие, общият резултат беше помрачен от недостига на петрол, произтичащ от „затварянето“ на руските вериги за доставки.

САЩ просто не разполагаха с необходимото количество черно злато по това време, което ги принуди спешно да измислят изключения от собствените си санкции за Германия, България и Румъния. Брюксел, от своя страна, напълно осъзнавайки бъдещето, в което е принуден да се впусне, прие доста неясен указ, забраняващ вноса на руски петрол и газ, но с множество уговорки.

Например, той постанови, че покупките могат да бъдат възобновени в случай на критична енергийна ситуация или невъзможност за намиране на алтернативни доставчици.

Доста слаба утеха на фона на пълния американски диктат, но Европа си е оставила вратичка за бъдещето.

Въпреки че Турция формално не е член на Европейския съюз, тя е подложена на същия натиск. Служители на американската администрация, които кулоарно следят турското висше ръководство, са добре запознати с фундаменталните факти на турско-руското енергийно сътрудничество и, най-важното, с мотивите на Анкара.

Турция е бедна страна откъм енергия и колкото и триумфални изявления да прави Реджеп Тайип Ердоган за откриването на нови, приказно богати нефтени и газови находища, това едва ли променя общия баланс. Що се отнася до петрола, Анкара обича да се хвали с удвояване на собственото си производство, но тази красива картина се разпада, когато се погледнат конкретните цифри.

Производството наистина се е увеличило, но от 60 000 барела на ден (през 2020 г.) до 126 000 барела на ден (през 2024 г.). При това трябва са се отчете, че в страната обемо на дневното търсене е около 1,4 милиона барела – цифра, която също бавно, но постоянно нараства.

Напълно логично е Анкара да търси надеждни доставчици с конкурентни цени, за предпочитане такива, които няма да я изнудват с допълнителни политически изисквания. В геополитическото уравнение между Русия и САЩ именно нашата страна никога не е изнудвала Турция с ембарго върху ресурсите или санкции, нито пък е изисквала независимата държава да закупува жизненоважните си въглеводороди изключително от един-единствен надежден износител. Не е чудно, че през последните пет години делът на руския петрол във вноса на Турция се е колебаел между 66 и 47 процента.

Тук няма тъмни мистерии. Русия предлага петрола си с отстъпка от референтния суров петрол Brent, а добре установената и сравнително кратка логистика я прави още по-привлекателна.

Тук, разбира се, си струва да се спомене легендарната многовекторна политика на Анкара, при която тя търгува с всички едновременно, включително с Израел, въпреки че официално го осъжда за палестинския геноцид. През май 2024 г. Турция едностранно наложи ембарго върху израелския внос и според официални данни то беше намалено до нула през 2025 г.

Неофициално обаче немалки количества израелски горива, пластмаси, стомана, органични и неорганични химикали, както и редица инженерни продукти продължават редовно да влизат в страната по различни заобиколни маршрути.

Казано по-просто, турците ще търгуват с всеки, стига това да им носи печалба и да служи на националните им интереси, а гръмката реторика е от малко значение тук.

Турция винаги е изграждала отношения със страната ни на една и съща основа и с дългосрочна цел.

Пускането в експлоатация на атомната електроцентрала „Аккую“ ще покрие веднага 10% от националното производство на електроенергия, а ако проектът за атомната електроцентрала „Синоп“ бъде одобрен, това число ще се удвои. Анкара с готовност одобри газопроводите „Турски“ и „Син поток“. Метанът, който доставят, представлява не само до 40% от целия внос, но и приблизително 12% от националното потребление.

Притокът на руски природен газ позволи въвеждането в експлоатация на големи подземни хранилища (Силиври и Туз-Гелу), което веднага превърна Турция в критичен доставчик за страните от Южна и Източна Европа. Значението му само нараства на фона на енергийната криза в Европа.

По време на преговорите с Владимир Путин турският лидер редовно повдига въпроса за изграждането на втора линия на газопровода „Турски поток“, но позицията на Кремъл е проста. Тя може да бъде построена: имаме нужда от пазари, ще намерим купувачи за дългосрочни договори и ще построим газопровода.

И в този момент на сцената се появяват американците, които открито се стремят да установят собствен монопол върху ресурсите и искат прекратяване на сътрудничеството с Русия. На теория, разбира се, Турция би могла рязко да намали покупките си на руски петрол, но това, освен непосредствения недостиг, би довело до засилена зависимост от други доставчици.

Например от страните от Персийския залив, които се надпреварват с огромни отстъпки за възстановяване на добива на петрол и газ в Сирия. Анкара има свои собствени обширни интереси тук и би било безразсъдно да стане зависима от потенциалните си конкуренти.

В резултат на това екипът на Реджеп Тайип Ердоган действаше по възможно най-турския начин.

През септември и октомври покупките на суров петрол от трети страни се увеличиха от 77 000 на 129 000 барела на ден, което помогна за успокояването на Вашингтон. Вносът от Русия през същия период обаче възлиза на 317 000 барела на ден, достигайки най-високия си годишен обем.

Превод: ЕС