Бунтът на обществото: когато търпението свършва, а страхът умира

/Поглед.инфо/ Българското общество навлиза в нов исторически момент — момент, в който страхът губи силата си, а търпението се превръща в гняв. Бунтът не е емоция, а диагноза. Той е симптом на държава, която е изчерпала доверието, което някога ѝ беше поверено. Този текст разглежда причините, дълбочината и последствията от надигащия се обществен бунт — не като протест срещу отделни политици, а като фундаментално отхвърляне на цял модел на управление и презрение към хората. България е на ръба на голяма вътрешна трансформация.

Бунтът на обществото никога не започва с гръм, а с едно дълго, протяжно, почти физическо мълчание. Това мълчание вече е надвиснало над България. На пръв поглед – нищо особено не се случва. Светофарите си сменят цветовете, автобусите по навик подскачат по дупките, хората се движат като обичайни статисти в целодневен филм, който уж вече са гледали. Телевизиите си въртят едни и същи лица, едни и същи думи, едни и същи панелни „скандали“, в които няма нищо истинско, освен умората в очите на зрителите. Но под тази баналност кипи нещо съвсем друго. Един огромен, неартикулиран, натрупан до болка гняв, който още не е излязъл на улицата, но вече е излязъл от сърцата. И когато гневът излезе от сърцата, той не може дълго да стои затворен в кухнята.

Тридесет години на българите им обясняват, че всичко това било „нормален преход“. Първо трябва да се срине старото, после да се изгради новото, после да дойдат „инвеститорите“, после да се „модернизира“ икономиката, после – „да се интегрираме в Европа“, после „да се реформираме“, после – „да стигнем средноевропейските доходи“. Все „после“. Междувременно се оказа, че едно цяло поколение изживя живота си в това „после“ и умря, без да стигне „дотам“. Забравените пенсионери, изтерзаните учители, разбитите лекари, изхабените работници – всички те бяха горивото на един експеримент, в който малцина богатееха, а мнозинството плащаше цената. Днес същото това мнозинство усеща, че не дължи повече нищо. То не дължи доверие, не дължи търпение, не дължи мълчание.

Гневът се ражда от предателството. Първо предателство беше подмяната на идеала с далаверата. Вместо държава на солидарност и справедливост – държава на приватизационни трофеи и партийни обръчи. Вместо политика като служене – политика като професия с бонуси, постове, бордове, назначения и имунитети. Вместо свобода – свобода за хищниците и безпомощност за всички останали. Второто предателство беше подмяната на Европа като надежда за справедливост с Европа като инструмент на натиск. Казваха ни: „Европа ще ви научи на ред“. Оказа се, че Европа научи основно елитите как да се легитимират, докато вътре продължават да управляват по старому. Третото предателство беше най-тежко – подмяната на демокрацията с телевизионен формат. Вместо народ – публика. Вместо дебат – скандал. Вместо отговорност – рейтинг. И ето ни – днес.

Българинът не се събужда героично една сутрин и не решава: „Днес ще се бунтувам“. Не. Той става по навик, отива на работа по навик, нервира се по навик, псува по навик, връща се у дома по навик, пуска телевизора по навик и го изключва с все по-тежка умора. Но под навика нещо се е променило. Вече не вярва. Не вярва на „тези“. Не вярва на „онези“. Не вярва на „новите“. Не вярва на „реформаторите“. Не вярва на „патриотите“. Не вярва на „евроатлантиците“. Не вярва и на „анти-евроатлантиците“. Той не вярва на никой, който се храни от политиката. И това недоверие, събрано в милиони души, е истинският бунт – преди плаката, преди скандирането, преди свирката и свещта на площада.

Провинцията живее в свой ад. В малките градове и села бунтът има лице на пустота – затворена фабрика, разбита болница, преместено отделение, закрито училище. Централният площад е същият, но кафенетата по ръба му са наполовина празни, защото половината град вече е някъде в чужбина. Младите, които останаха, се влачат между нископлатена работа и примирение. Старите седят в малките апартаменти и къщи като пазители на един спомен за държава, която ги е изоставила. В селата кравите намаляха, кокошките намаляха, децата намаляха. Останаха гробищата. Там – камък до камък – лежат хората, които вярваха, че „ще стане по-добре“. Над техните имена днес расте тревата на забравата. А над живите расте гневът.

В големия град бунтът изглежда другояче, но е същият по същност. София се задъхва от задръствания, от строежи, от молове, от лъскави фасади, зад които хората живеят на кредит и на ръба на нервна криза. Младите „успели“ хора, които ходят по офисите с лаптопи и слушалки, не са по-малко гневни от старците с бастун по селските улици. Те просто имат друг език. Техният гняв е облечен в думи като „изчерпан модел“, „фейлнал елит“, „криза на представителството“, „капитализъм на връзките“. Но зад този жаргон стои същото: „Не ни виждате. Не ни чувате. Не ни уважавате“. Те гледат парламент, в който влизат лица, които са им омръзнали още преди да са се родили, и знаят, че там няма нищо общо с тях. Те гледат студия, в които се повтарят едни и същи кръгове „експерти“, и разбират, че това е затворена кастова игра. И търсят другаде – в интернет, в алтернативните медии, в неформални общности. Понякога се радикализират, понякога се отчайват, но все по-рядко се примиряват.

Бунтът има и междупоколенческо измерение. Родителите, които живяха прехода от началото, носят в себе си умората на компромиса. Те са се примирявали, свивали, мълчали, гласували „по-малкото зло“, стискали зъби. Правили са това заради децата – „да не е по-лошо“. Днес гледат същите тези деца, които започват живота си от нулата, но в по-несправедлив свят, в по-скъпа държава, с по-малко сигурност. И се срамуват. Не защото са виновни, а защото усещат, че са били излъгани, но измамата е паднала върху гърба на следващото поколение. Младите, от своя страна, не са склонни да прощават. Те не помнят времето, когато държавата поне се опитва да бъде майка. Те са израснали в среда, в която политиката е синоним на мръсна дума, а държавата – на некомпетентен агресор. Тези две поколения – уморените родители и озъбените деца – заедно създават новото гориво на бунта.

А между тях, като тежък и мазен слой, стои елитът – политическият, икономическият, медийният. Този елит говори на друг език, живее в други квартали, ходи в други болници, учи децата си в други училища и университети, почива на други места. Той дори не забелязва, че обществото се отдалечава от него. Продължава да си разпределя позиции, поръчки, средства, европейски фондове, постове, привилегии. Свикнал е да гледа на народа като на фон за своите театрални постановки. Свикнал е да мисли, че стига да държи медиите и част от службите, държи всичко. Но това е голямата му заблуда. Защото има нещо, което вече не държи – съзнанието на хората. А когато загубиш съзнанието, няма значение колко формална власт имаш.

Медиите са една от най-големите трагедии на българската демокрация. Там, където трябваше да има страж, има придворен. Там, където трябваше да има будилник, има упойка. Вместо да разкриват, те прикриват. Вместо да задават неудобни въпроси, задават удобни реплики. Вместо да са пространство на обществото, са говорилня на елита. Хората усещат това с кожата си. Виждат как определени скандали се надуват до истерия, а други изобщо не стигат до екран. Виждат как неудобните лица изчезват, а удобните се въртят до втръсване. Виждат как истинските въпроси се подменят с псевдодилеми. И като естествена реакция, спират да гледат, спират да вярват, спират да се интересуват. Изключват телевизора, но не могат да изключат усещането, че някой непрекъснато ги лъже.

Европа – голямата светлина в тунела, се превърна в още един източник на разочарование. Не защото Европа е „лоша“ сама по себе си, а защото беше използвана като алиби тук. Много години наред българите търпяха безумия, наричани „европейски изисквания“. В името на „европейското бъдеще“ се правеха реформи, които не водеха до нищо друго, освен до нови привилегии за същите хора. В името на „европейските ценности“ се потискаха други, по-старинни и дълбоки ценности – справедливост, общност, национална солидарност. В името на „Европа“ се оправдаваше всичко, което иначе би било скандално. Така Европа престана да бъде мечта и се превърна в досаден надзирател. А когато човек загуби и тази надежда, остава само едно – да се обърне към себе си.

Историческата памет също не спи. Българинът може да е забравил много, но дълбоко в колективното подсъзнание са останали ранени места. Спомени за въстания, за бунтове, за народни събрания на поляната, за моменти, в които хората са решавали съдбата си въпреки, а не благодарение на властта. Не са забравени и по-новите предателства – разстрелите, концлагерите, политическите чистки, подмените след 1989 година. Над всичко това стои един голям, обиден въпрос: „Защо винаги ние плащаме цената, а те взимат дивидентите?“ Този въпрос не е академичен. Той се задава всеки път, когато човек отвори хладилника, погледне пенсията, види сметката, чуе поредната нагла реплика по телевизията. И всяко „защо?“ се превръща в тухла в стената на бунта.

Бунтът на обществото не е задължително масова картина на хора по улиците. Той може да бъде и отказ. Отказ да играеш играта. Отказ да гласуваш. Отказ да участваш в „общественото обсъждане“. Отказ да гледаш „официалните“ медии. Отказ да приемеш за нормално това, което ти пробутват за неизбежно. Този отказ е форма на съпротива, колкото и да го подценяват. Когато половината народ престане да вярва, че има смисъл да гласува, това не е мързел – това е диагноза на системата. Когато огромна част от хората черпят информация от алтернативни източници, това не е „заблуда“ – това е обръщане на гръб към официалното. А когато обществото обърне гръб на официалното, официалното започва да губи смисъл.

Елитите инстинктивно се опитват да овладеят тази енергия. Създават „нови“ партии, които са стари по дух. Подменят едни лица с други, но приказката е същата. Използват страха от външни врагове, за да скрият вътрешните. Вадят от гардероба фантоми – „комунисти“, „фашисти“, „соросоиди“, „путинисти“, „атлантици“, „популисти“ – и се опитват да обяснят бунта чрез етикети. Но бунтът не признава етикети. Той признава само едно – усещането за несправедливост. А това усещане днес е всеобщо. И вдясно, и вляво, и в центъра, и извън политическия спектър.

И точно тук този бунт става опасен и спасителен едновременно. Опасен – защото е неконтролиран, неорганизиран, необуздан. Спасителен – защото е единственото, което може да разруши бетонната коруба на една властова конструкция, която вече не служи на никого, освен на себе си. В този бунт има риск – винаги има риск, когато рушиш. Но има и шанс – шанс да се започне отначало. И този шанс е единственото, което прави всичко това да има смисъл.

Никой не знае как точно ще изглежда моментът, в който обществото ще излезе от кухните и ще влезе в историята. Може да бъде социален взрив, може да бъде верига от протести, може да бъде внезапно политическо събуждане, може да бъде дори нещо по-тихо – рязък, но мирен отказ от старото. Едно е ясно – той ще дойде не защото някой проект го е планирал, а защото животът го е принудил. И тогава думите „няма алтернатива“ ще прозвучат смешно. Защото алтернатива винаги има, но понякога се ражда в болка.

И никой не може да си представи какво ще се случи, когато тази тиха ярост най-после проговори на глас. Защото хората днес не крещят по площадите, но говорят вътре в себе си. А когато народът започне да говори вътрешно, той не се успокоява – той ферментира. Той се превръща от мълчаливо стадо в настръхнала общност, която вече не пита „защо“, а „докога“. Вече не иска обяснения, а възмездие. Вече не чака обещания, а края на онзи подигравателен тон, с който политическата класа разговаря с него, сякаш човешкото достойнство е евтина валута, която може да се харчи по усмотрение. Публиката този път не ръкопляска, а става права и излиза. И оставя сцената празна. А празната сцена е кошмарът на всяка власт. Защото властта без народ не е власт, а изсъхнал корен, който първият по-силен вятър ще изтръгне от почвата.

Това, което се случва, не е просто социален процес – това е промяна в кръвната група на нацията. Хората вече не гледат нагоре с надежда, а навътре със съвест. Разбират, че спасението никога не е идвало отвън – нито от Москва, нито от Брюксел, нито от Вашингтон. Че никой няма да дойде да им подреди държавата. Че никой няма да ги уважава, ако те самите не се уважават достатъчно, за да кажат „Стига“. И когато този „Стига“ се изрече колективно, тогава се преобръщат истории, падат империи, рухват модели.

Ако някой все още си мисли, че този път народът ще клекне, ще се умори, ще се върне в старите навици, ще се примири, значи не разбира нищо от човешката душа. Душата днес е оголена, разярена, но и свободна. А свободната душа не се връща в окови. Не забравя раните. Не прощава подигравката. Тя стои права и чака момента, в който старият свят се пропуква, за да роди новия.

Този момент идва. И той няма да бъде нито удобен, нито елегантен. Той ще бъде буря. Буря, която ще издуха лицемерието от публичния живот, ще отмие политическата тиня, ще оголи истинските характери и ще остави само едно: народа, неговата воля, неговия гняв и неговото достойнство. От тази буря България няма да излезе същата. Ще излезе по-истинска. По-непокорна. По-зряла.

Бунтът на обществото не е край. Той е начало.

Начало на България, която най-после ще поиска сметка.

И този път – ще я получи.