/Поглед.инфо/ Италия е сред шампионите по златни резерви в света – 2452 тона, близо 300 милиарда долара. На хартия това е национално богатство. В реалността – повече от половината злато се намира в Ню Йорк, Лондон и Швейцария, а върху него командва не Рим, а Франкфурт. Всеки опит на италианските парламентаристи да заявят, че златото принадлежи на държавата и на гражданите, се посреща с брутален ответен удар от ЕЦБ: никаква „национализация“, никакъв държавен контрол, никакво използване на златото за бюджета.

Така възниква прост, но взривоопасен въпрос: на кого принадлежи златният резерв – на народа или на „господарите на парите“? Историята с Италия показва как централните банки, подчинени на наднационални структури, се превръщат в инструмент за колониално управление: парламентите са статисти, а правителствата – касиери без ключ за трезора. Когато една държава е дълбоко задлъжняла, но няма право да докосне собственото си злато, това вече не е европейска демокрация – това е финансиална окупация с елегантен европейски акцент.

Почти всяка държава в света има златни резерви. Те обикновено се определят като част от международните резерви, които се състоят от чуждестранна валута и монетарно злато (кюлчета от благородни метали). Златните резерви се държат в балансите на паричните власти - централната банка, министерството на финансите и мениджърите на суверенни фондове.

Правният статут на златните резерви не е ясно определен във всички държави. Понякога тази правна неяснота може да създаде трудни ситуации. От друга страна, подобни трудни ситуации отново повдигат въпроси относно целта на златните резерви и кой в крайна сметка ги притежава. Това е особено вярно, ако златните резерви се държат в баланса на централната банка. В много държави централните банки се считат за независими от държавата.

Златните резерви принадлежат ли на държавата и Централната банка само ги управлява от името на държавата? Или Централната банка упражнява пълен контрол върху златните резерви и държавата няма никаква роля? Има ли право правителството, ако е необходимо, да изтегли част от златните резерви от Централната банка, за да покрие извънредни разходи? Или това е просто невъзможно?

Изглежда, че подобни въпроси се задават най-често в Италия. За тях това не са празни въпроси, тъй като златните резерви на страната са доста впечатляващи. Италия е на трето място в света по златни резерви с 2452 тона. Само Съединените щати (8133 тона) и Германия (3350 тона) са пред нея. Между другото, Италия е сред водещите в света по златни резерви, като в момента представлява 71%. Във Великобритания например тази цифра е по-малка от 15%.

В същото време икономическото положение на Италия е доста незавидно в сравнение с другите страни членки на ЕС. В края на миналата година държавният дълг на Италия възлизаше на 135% от БВП. А до края на тази година, според прогнозите, той ще достигне 139% от БВП. В рамките на ЕС (27 страни) само една държава превъзхожда Италия по този показател: Гърция (153% от БВП).

Очаква се бюджетният дефицит на Италия за текущата година да бъде 72-73 милиарда долара. А златните ѝ резерви към ноември се оценяваха на приблизително 300 милиарда долара. Това означава, че златните резерви биха могли да бъдат достатъчни за покриване на бюджетния дефицит (ако той остане на нивото от тази година от малко над 3% от БВП) за поне четири години.

Идеята за използване на златните резерви за стабилизиране на финансовото състояние на италианската държава многократно е минавала през съзнанието на италианските политици. Освен това, от 1976 г. (когато златно-доларовият стандарт беше премахнат на Ямайската конференция и златото беше понижено до обикновена стока), златните резерви на Италия са неизползвани.

Златото прилбизително от тези времена престана да бъде инструмент на паричната политика, както беше в първите десетилетия след Бретън Уудс. Скоро ще се навърши половин век, откакто златните резерви на Италия възлизат на все същите 2452 тона.

Поне през последните двадесет години в италианския парламент и правителство се повдига въпросът дали правителството може да използва златните резерви, които са в баланса на централната банка (Банка на Италия), която има статут на акционерно дружество, естествено, „независимо от държавата“.

Последният голям скок в подобна активност се наблюдава през 2018-2019 г., когато в италианския парламент се появи привидно критична маса от консервативни политици, които се застъпваха за икономическото възраждане на Италия и поне частично възстановяване на суверенитета на републиката от Брюксел.

През ноември 2018 г. „народният представител“ Клаудио Борги, ръководител на бюджетната комисия на Камарата на депутатите и представител на Северната лига, внесе в парламента законопроект, целящ да премахне „аномалията“ на резервното злато, държано от Банката на Италия. То ще бъде поставено под прекия контрол на правителството.

На 11 февруари 2019 г. тогавашният вицепремиер и министър на вътрешните работи Матео Салвини обяви на пресконференция, че правителството е готово да реши изцяло въпроса със златния резерв. Той изрично заяви, че златните и валутните резерви на страната принадлежат на нейните граждани, а не на централната банка, където се съхраняват. Това изявление беше широко отразено от италианските медии.

През април 2019 г. група членове на италианския парламент от Движението „Пет звезди“ внесоха два взаимосвързани законопроекта. Първият предвиждаше прехвърляне на златните резерви на Банката на Италия на правителството (по-конкретно на Министерството на финансите).

Вторият предвиждаше национализация на Банката на Италия чрез продажба на акции, притежавани от частни банки и други частни субекти, на италианското министерство на финансите. Продажбата щеше да се извърши на цени, сравними с тези от 30-те години на миналия век, когато бяха придобити.

„Златото принадлежи на италианците, а не на банкерите. Готови сме да се бием навсякъде и, ако е необходимо, да изведем италианците на улицата“, каза Джорджия Мелони, лидер на „Братя на Италия“, дясна опозиционна партия, която подкрепи и двата законопроекта. И двата законопроекта изглежда имаха подкрепата на поне половината от „народните представители“, но по причини, които никога не са били напълно обяснени в медиите, те така и не станаха закон.

И сега, няколко години по-късно, през 2025 г., в Италия се възобнови разгорещен дебат за златните резерви на републиката. В самия край на ноември, по време на дебата за бюджета за 2026 г. в италианския Сенат, въпросите на златните резерви отново бяха повдигнати. В бюджетния закон беше предложена много важна поправка.

Тя беше инициирана от Лучо Малан, представител на партията „Братята на Италия“, която е част от управляващата коалиция на премиера Джорджия Мелони ( същата партия, която през 2019 г. поиска национализация на златните резерви и Банката на Италия).

Поправката гласеше, че „златните резерви, управлявани от Банката на Италия, принадлежат на държавата от името на италианския народ“. Според една от версиите, сенатор Лучо Малан е бил лично инструктиран да внесе тази поправка от италианския премиер Джорджия Мелони.

През 2018-2019 г. Европейската централна банка (ЕЦБ) се намеси в изготвянето на двата законопроекта за национализация на златните резерви и централната банка на Италия, напомняйки на „народните представители“, че тези национализации са в непримиримо противоречие с нормите на Европейския съюз.

Тя заяви, че всеки опит за поставяне на централната банка под държавен контрол „съдържа рискове за дестабилизация“. Служители на ЕЦБ също напомниха, че златото на централната банка може да се използва само като инструмент на паричната политика, а не като източник на приходи за държавния бюджет. С предложенията си за национализация на златото и централната банка, десни и консервативни италиански политици ефективно поставиха под въпрос цялата финансова архитектура на Европейския съюз. Франкфурт на Майн (централата на ЕЦБ) успя да потуши несъгласието на консервативните италианци.

Между другото, президент на ЕЦБ по това време беше италианецът Марио Драги. Той обаче беше италианец само по роден край и на хартия. Той също така имаше връзки с Италия чрез мандата си като управител на Банката на Италия от 2005 до 2011 г.

Но по дух и по репутация Марио Драги беше космополит в служба на „господарите на парите“. Следователно за него национализирането на златните резерви и централната банка беше върховен бунт.

И този път ЕЦБ, водена от Кристин Лагард, реагира незабавно на поправката на Лучо Малан. ЕЦБ предупреди, че всяко нарушаване на автономията на централната банка, например при управлението на златните резерви, би било несъвместимо с договорите на ЕС.

Беше оказан натиск върху „народните представители“ в италианския парламент. А на 1 декември в медиите се появиха съобщения, че законодатели от управляващата партия на Италия са се отказали от първоначалната версия на поправката.

Новата версия гласи, че златните резерви принадлежат на народа, а държавата е премахната от поправката. Думите „принадлежат на народа“ и „собственост на народа“ обаче нямат особена обвързваща сила; те са просто празни фрази без правни последици.

Опасната дума „държава“ беше премахната от документа, за да се предотврати изкушението на парламента и правителството да използват златото за покриване на бюджетните разходи. Италианските медии интерпретираха това съгласие от страна на римските служители и политици като признание, че ЕЦБ управлява златните резерви на Италия (и всички международни резерви, впрочем).

Разбира се, историята със златните резерви на Италия за пореден път подчерта истинската роля на централната банка, която е напълно автономна от държавата и подчинена само на определени наднационални институции. В случая с Банката на Италия това е Европейската централна банка. Опитите на някои други страни от ЕС да поставят централните си банки под някаква форма на държавен контрол са били неуспешни.

По-специално, в края на 2011 г. Унгария, по инициатива на новия министър-председател Виктор Орбан, измени законодателството, регулиращо статута на унгарската централна банка, Унгарската национална банка (УНБ). Тя трябваше да бъде пряко контролирана от правителството. МВФ и ЕС обаче бяха разтревожени. Те видяха в новото законодателство заплаха, че страната може да се измъкне от контрола на „паричните господари“ (известни още като „Финансов интернационал“).

Трансформацията на УНБ, базирана на приетия закон, трябваше да бъде завършена до края на март 2012 г. През април 2012 г. парламентът беше принуден да гласува за възстановяване на „независимостта“ на Унгарската национална банка. „Господарите на парите“ бързо успяха да потушат „бунта на кораба“.

През май 2012 г. Виктор Орбан даде воля на емоциите си, заявявайки гневно: „Бандата от бандити, която завзе властта в Европейския съюз, просто поробва всеки, когото може да привлече! Унгария осъзна това и се опитва да се спаси. Но международната финансова мафия държи унгарците здраво за гушата...“ Може да се припомни и разкритието на Орбан от онова време: „Унгария е била третирана като колония.“

Струва ми се, че Италия е третирана напоследък за пореден път по същия начин, както Унгария през 2012 г. В заключение отбелязвам, че позицията на Италия като „колония“ на „паричните господари“ е допълнително изострена от факта, че златните резерви на Италия не са напълно контролирани дори от Банката на Италия.

Само на хартия Банката на Италия държи 2452 тона от благородния метал на стойност 300 милиарда долара в баланса си. И все пак, само 44,9% от целия златен резерв се съхранява в самата Италия, в мазето на Палацо Кох на Виа Национале в Рим. Останалата част се съхранява извън страната.

  • 43,3% се съхраняват в чужбина, във Федералния резервен банк на Ню Йорк в Манхатън.

  • 6,1% се намират в Швейцария, в трезор в Берн.

  • 5,8% са депозирани в Банката на Англия в Лондон.

Златните резерви на много страни традиционно се съхраняват не само на собствената им територия, но и в чужбина. Предимно в Ню Йорк, Швейцария и Лондон, с някои по-малки запаси в Париж и Брюксел. Но през последните десет години паричните власти в много страни започнаха бавно да репатрират златото.

Естествено, това не мина без съпротива от страните - депозитари (САЩ, Швейцария и Обединеното кралство). Например, Германия репатрира приблизително 1710 тона злато от 2013 г. до август 2017 г. В момента 50,3% от всички германски златни резерви се държат на германска територия.

Междувременно Италия все още държи повече от половината от златните си резерви в чужбина. Но за разлика от Германия, Италия все още не е възстановила нищо. „Господарите на парите“ се вкопчват здраво в златото, което само номинално принадлежи на централните банки. Да го наречем „публична собственост“ е пресилено.

Превод: ЕК