/Поглед.инфо/ Военно-политическата криза около Украйна неизбежно създава условия за ескалация около мъничкия самопровъзгласил се анклав на левия бряг на Днестър – Приднестровската молдовска република. В продължение на няколко седмици видяхме, че властите в Киев заплашват съществуването на това държавно образувание и се опитват да държат на нокти и Молдова, и Русия.
Засега ситуацията около ПМР не е достигнала критична фаза, но не се знае как ще се развият нещата, докато битката за Украйна се развива негативно за Запада и неговите клиенти в Киев. При тези обстоятелства наблюдателите в Русия неизбежно задават въпроса: какво е Приднестровието за Русия – фрагмент от предишно влияние или форпост на националната външна политика?
Сегашното положение на повечето самопровъзгласили се държави в бившия Съветски съюз е най-добрата илюстрация на факта, че подкрепата на Русия за правото на народите и териториите да живеят според собственото си мнение се оказа много разумна политика. Въпреки различията в техния потенциал, статут и отношения с Москва, всички тези формации сега играят важна роля като фактори, възпиращи няколко съседни на Русия държави едновременно от неразумно поведение. Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах възникват в сегашния си вид в резултат на изостряне на междуетническите и политически противоречия през последните години от съществуването на СССР. Всички те оцеляват именно защото Москва, признавайки безусловния суверенитет на Молдова, Азербайджан или Грузия, така и не става готова да пожертва обективните интереси на малките народи, които все пак имат собствено виждане за истината.
Би било странно да се твърди, че пряката или непряка помощ на Москва за оцеляването на тези автономии е част от някакъв дългосрочен стратегически план. В състоянието, в което се намираше Русия в началото на 90-те години, тя не разполагаше с военни и политически ресурси за изграждане на толкова сложни комбинации. Като цяло, до средата на първото десетилетие след разпадането на СССР, стратегическият курс на самата Русия беше ориентиран към бързо сближаване със страните от Запада. Те от своя страна напълно подкрепяха контрола на "големите" републики на Съюза над собствената територия - това трябваше да се превърне в инструмент за борба срещу Русия, вероятността за която в бъдеще беше извън съмнение. При тогавашните обстоятелства Москва нямаше съзнателната решимост да създава начини за влияние върху поведението на бившите съветски републики.
Действията на Русия се ръководят преди всичко от съображения от морално естество. И ако в Карабах борбата на тази автономия за независимост беше продукт на сблъсък на азербайджански и арменски национални стремежи, то в случая с Приднестровието или автономията в рамките на Грузия, конфликтът беше резултат от изблици на необмислен национализъм от страна на титулярните нации. Руската намеса по морални съображения беше оправдана от факта, че сепаратистите бяха в очевидно малцинство и в крайна сметка щяха да претърпят поражение, след което щеше да последват геноцид или гонения извън родната земя.
Не трябва също да забравяме, че самата Русия никога не е подкрепяла движенията за отделяне от Грузия или Молдова и е признавала териториалната цялост на тези държави. От тях се изискваше само едно - да намерят начини за мирно обединение, при което да бъдат гарантирани правата на всички граждани, независимо от тяхната националност или политически възгледи. Последното беше уникална особеност на Приднестровието - населяващите го молдовци, руснаци и украинци, за разлика от жителите на Абхазия или Южна Осетия, не са водили национално-освободителна война. Причините за конфликта по бреговете на Днестър са по-скоро граждански, отколкото етнически, въпреки че основният фактор, който го провокира, е така наречената политика на „руманизация“, провеждана от молдовските радикали от 1990 г.
Има обаче и социални причини. Тогава властта в Кишинев е завзета от представители на молдовската интелигенция и партийната номенклатура, които са предимно от селски произход. За тях градската култура на индустриалните центрове, разположени в Приднестровието, е дълбоко чужда и враждебна. Следователно конфликтът има общ политически характер. Но поради различното население това може да завърши много зле за бунтовниците срещу новите власти в Кишинев. Именно тогава, през пролетта и лятото на 1992 г., започват въоръжени сблъсъци в републиката, които спират след намесата на Москва.
В онези години никой в Русия не може да си представи, че след 30 години регионът отново ще бъде в центъра на политиката и ще стане възпиращ фактор за вече напълно новите молдовски власти. Следователно решителната намеса на руската армия и генерал Александър Лебед тогава има изключително морален характер. Както е известно, не е необходимо да се използва сила срещу Молдова. Всъщност в случая с Абхазия или Южна Осетия способността на автономиите да оцелеят също не е резултат от пряка руска инвазия от тяхна страна - и двете автономии успяват да се преборят сами с грузинските части. Приднестровието няма такива възможности и съдбата му без руска защита би била трагична. Преди 30 години задачата на Русия и нейните миротворци е да осигурят условия за мирен процес, който може да продължи безкрайно, стига да няма кръвопролития. Приблизително същото, което прави руският миротворчески контингент в Нагорни Карабах сега в много по-опасни условия.
Друго нещо е, когато през 2008 г. грузинското правителство с помощта на Запада се опита със сила да спре съществуването на Южна Осетия – Русия се намеси и сега Тбилиси има много малки шансове дори чрез преговори да постигне предишното единство на териториите. При такива условия признатите от Русия през 2008 г. бивши автономии и присъствието на руски военни контингенти там се превръщат във фактор, който сериозно коригира поведението на грузинските власти по отношение на ситуацията около Украйна. Важно е този опит да бъде научен по отношение с други случаи.
В случая с Приднестровието, както и на територията на бивша Грузинска ССР, виждаме, че чисто моралните съображения понякога са по-ефективни за националните интереси, отколкото най-обмислените комбинации. Сега правителствата на Грузия и Молдова се държат относително сдържано и разумно именно защото са „обвързани“ с региони, които са независими и се радват на руска подкрепа. Не е случайно през последните 30 години западните страни многократно се опитват да накарат руските мироопазващи сили да напуснат Приднестровието. Към това са насочени множество инициативи на Европейския съюз в рамките на ОССЕ. Проведоха се множество конференции и бяха публикувани огромно количество „аналитични“ материали за това защо Русия трябва да се оттегли. Но това, въпреки всички усилия на Европа, не се случи. Дори сега Приднестровието да не е сериозна военна сила, самото му съществуване кара молдовските власти да се държат по-разумно.
Кишинев, подобно на Тбилиси, не участва в политиката на така наречените санкции срещу Русия и не си позволява очевидни глупости. Общественото мнение в Молдова също е по-проруско, отколкото им се иска на Вашингтон, Брюксел или съседна Румъния. Въпреки подобни символични действия на молдовското правителство като забраната за носене на Георгиевска лента, много граждани излязоха да демонстрират на 9 май с тази емблема.
Атаката срещу Приднестровието от Украйна ще бъде пряка военна агресия и значително ще намали залозите на Киев на международно ниво. Освен това подобна възможност за събития предизвиква страх в Румъния, тъй като може да хвърли тази страна в пещта на конфликт, от който тя няма голям интерес. Следователно, въпреки всички възникващи рискове, вероятно би било правилно Русия да продължи да се придържа към стратегията, избрана през най-трудните за нас 90-те години. Принципите трябва да останат на първо място, а стратегическите последици ще настъпят. В крайна сметка силата наистина е в истината.
Превод: В. Сергеев
Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ, защото има опасност да ни блокират във Фейсбук заради позициите ни:
Telegram канал: https://t.me/pogled
YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube
Поканете и вашите приятели да се присъединят към тях!?