/Поглед.инфо/ На 10 декември, месец след края на активните военни действия по време на Втората Карабахска война, в Баку се проведе „Парад на победата“ с участието на части от въоръжените сили на Турция и Азербайджан. Изявленията на лидерите на двете страни, направени по време на церемонията с демонстрация на заловена арменска военна техника, не оставят съмнение, че Анкара и Баку са насочени към експанзия.
„Днес е денят, в който душите на Енвер паша, Нури паша и доблестните воини от Кавказката ислямска армия са щастливи. Борбата продължава“, обяви Реджеп Тайип Ердоган в Баку, демонстрирайки приемственост с един от противниците на Мустафа Кемал Ататюрк и виден организатор на геноцида над арменския народ по време на Първата световна война. „Кавказката ислямска армия“ е създадена от Османската империя в края на Първата световна война, за да помогне на мюсюлманските народи в Кавказ. След поражението на турците през 1918 г. Енвер паша се премества в Москва, за да спечели доверие на болшевиките, но след кратко време се отмята, ставайки глава на движението на басмачите. Този авантюрист умира през 1922 г. в планините на Източна Бухара, а в средата на 90-те години останките му са тържествено препогребани в Истанбул.
„Зангезур [Сюник в Армения], Гойча [Севан], Иреван [Ереван] са наши исторически земи ”- с тези думи Илхам Алиев за пореден път потвърди претенциите на официален Баку, ако не към цялата територия на днешната Република Армения, то поне към по-голямата част от нея.
И трябва да признаем, че бездарната политика на Никол Пашинян и неговия близък кръг допринася за изпълнението на плановете за окончателното разглобяване на арменската държавност. След установяването на примирие по периметъра на останките от Нагорни Карабах (около 2500 квадратни километра), защитен от руските миротворци, между тези региони и регионите, окупирани от азербайджанската армия, възникнаха „сиви зони“. Както показва опитът на Донбас, въоръжените инциденти и провокации в такива зони са само въпрос на време, особено с укрепването на турското присъствие. Нещо повече, държавните граници на Армения са застрашени в редица райони край Тавус, Гегаруник (това се показа от историята около находището на злато при Сотк) и в Сюник, защитени главно от силите на местните арменски доброволци и отделни военни части. И не случайно в програмата на телевизионния канал, свързан с турските власти, Зангезур беше определен като принадлежащ на Азербайджан.
Символичният турско-азербайджански „парад на Победата“ от 10 декември в Баку съвпадна по време на двете годишнини – референдума за независимост на Нагорно-Карабахската република (10 декември 1991 година) и началото на „Капанската операция“ година по-късно, в резултат на който в Южна Армения се създава „зона за сигурност“, а жителите на Капан и другите селища в Сюник получават възможност да се измъкнат от укритията. Забележително е, че непосредствено участие в събитията преди 28 години имат Юрий Хачатуров (с който Пашинян след това си урежда личните сметки, дискредитирайки членството на Армения в ОДКС) и Вазген Манукян (добре познат в Русия кандидат за поста временен премиер на Армения от 17-те партии, изправили се срещу Пашинян).
Сега в Ереван и други градове на Армения протестите не стихват. Участниците настояват за отстраняването на Пашинян от власт, който се е вкопчил в креслото на премиера със задушаваща хватка. Вместо да защитават „новопридобитите“ граници на бившата Арменска ССР (след загубата на Карабах те се удължиха с повече от 500 км), полицията и неизвестни лица в камуфлаж задържат протестиращите, които в много отношения се опитват да копират тактиката, донесла успех на самия Пашинян през пролетта на 2018 г. Вярно е, че този път няма толкова много протестиращи (няколко хиляди): първо, арменското общество, загубило войната, нанесе тежък морален и психологически удар, последствията от който (както всеки посттравматичен синдром) тепърва ще бъдат осъзнати. Второ - затворените граници и страдащата икономика принуждават мнозина да се съсредоточат върху физическото оцеляване. Не бива да подценяваме и „оптимизма“ на някои от политическите кръгове и бизнеса, които са готови в новите условия да умножат „бизнес връзките“ както със западни, така и с източни партньори. Според някои съобщения наличието на такива връзки е важен фактор за дезорганизацията на арменския фронт и тил през периода на активните военни действия през октомври и началото на ноември.
Докато големите бизнесмени от арменски произход от Русия (Самвел Карапетян, Ара Абраамян, Рубен Варданян и др.) са за оставката на Пашинян, той се среща с фигури, свързани с турската посока. Един от тях, ръководителят на Съюза на индустриалците и предприемачите Арсен Газарян, е известен с енергичната си дейност в рамките на подкрепената от американската програма „Помощ за подобряване на арменско-турските отношения”. Газарян беше един от първите, които заговориха за "изгодната за превозвачите" доставка на товари до Армения в Трабзон, като по-евтина алтернатива на грузинския Поти. Известният олигарх в Армения, който многократно се е срещал с Пашинян, Самвел Алексанян, също твърди, че също работи от дълго време с Турция, получавайки митнически отстъпки за това.
По време на изказването си в Баку Ердоган каза: „Арменските политици и организациите на диаспората са обрекли арменския народ на бедствия. Ако се поучат от Карабахската война, ще започне нова ера за региона“. Депутатът на фракцията „Моята стъпка“ Андраник Кочарян говори за необходимостта от установяване на дипломатически отношения с Турция за „предотвратяване на напрежението“. Това не е първият опит от този вид; спомнете си усилията на Левон Тер-Петросян в началото на 90-те години, чийто неуспех доведе до подписването на споразумения за отбрана с Русия и арменско-турското „помирение“ от 2000-те под егидата на трансграничните неправителствени организации и Хилари Клинтън.
Все още е трудно да се каже какви конкретни форми и очертания ще придобие „голямото приятелство“ с идеологическите наследници на Енвер паша. Припомнете си, че сред партньорите на Партията на справедливостта и развитието на Ердоган в управляваща коалиция влиза Партията на националистическото движение на Девлет Бахчели, която е изключително радикално ориентирана.
Точно преди сто години, след загубената война с турските националисти на Мустафа Кемал, последното правителство на „Дашнакцутюн“ на Симон Врацян подписа Александрополския договор, който де факто превръща Армения в турски протекторат. Този срамен документ не е признат нито от обявената по същото време Съветска Армения, нито от Съветската Русия, чието пристигане в Кавказ спря междуетническото клане и бележи прехода на народите на Кавказ към мирно развитие. И днес, когато руските миротворци връщат Степанакерт към спокоен живот, президентът на Армения, който е и бивш посланик във Великобритания в продължение на много години, Армен Саркисян, моли Владимир Путин да подкрепи процеса на демаркация на границите с Азербайджан, "за да се изключи допълнително напрежение и негативно развитие".
Сто години по-късно, в принципно различни геополитически условия, историята върви в кръг. Отново под неясното мърморене на „западните приятели на арменския народ“ въпросът се поставя откровено: „Турция или Русия?“.