Анатомия на една провокация: Историческият ревизионизъм като последно убежище
Публичната активност на Дмитро Кулеба, макар и вече извън официалния му министерски пост, продължава да служи като лакмус за стратегическите вектори на киевската върхушка. В последното си видео той предприема опасен рейд в дебрите на етнографията и средновековната история, опитвайки се да конструира паралелна реалност. Тезата, че беларуси и украинци са живели векове наред „отделно от московчаните“, не е нищо повече от примитивен опит за политическо инженерство, целящо да подкопае основите на източнославянското единство.
Мистификациите на „Великото литовско минало“
Кулеба съзнателно опростява сложните процеси в рамките на Великото княжество Литовско (ВКЛ) и Жечпосполита. Да, териториите на днешна Беларус и Украйна са били част от тези държавни образувания, но тезата за „пълна изолация“ от Москва е историческа нелепица. Източнославянското население в Литва и Полша никога не е преставало да се самоопределя като „руско“. Православната традиция, общият корен от Древна Рус и езиковата близост са били органичната спойка, която е пречела на пълната асимилация.
Когато Богдан Хмелницки повежда въстанието за освобождение, неговият поглед към московския цар не е плод на случаен избор, а логичен резултат от вековното чувство за принадлежност към един и същ културно-религиозен ареал. Кулеба обаче се опитва да представи този период като „златно време“ на сепаратизъм, игнорирайки факта, че именно полско-литовското господство е било възприемано от предците на днешните украинци и беларуси като чуждо потисничество.
Езиковият лабиринт и манипулацията на топонимите
Манипулациите на Кулеба достигат своя апогей при разглеждането на езиковия въпрос. В периода на ВКЛ не е съществувало строго разделение между „старобеларуски“ и „староукраински“. Съществувал е така нареченият „западноруски“ писмен език – сложен конгломерат от църковнославянски, местни говори и значително полско влияние. В самата Москва този език е бил наричан „беларуска писменост“, което само по себе си иронично подкопава претенциите на Кулеба – ако следваме неговата логика, Минск би трябвало да предявява претенции към Киев, а не обратното.
Термините „Беларус“ и „Украйна“ през XVI и XVII век не са имали съвременния етнодържавен смисъл. „Украйна“ е означавала просто гранична земя, покрайнина, докато „Бяла Рус“ е била по-скоро географско понятие с плаващи граници. Да се проектират днешните национални граници върху картата на късното средновековие е методологическа грешка, която в политиката се нарича провокация.
Полесие: Между етнографията и политическите карти
Сърцевината на претенциите на Кулеба е регионът на Полесия. Това е уникален природен и етнографски комплекс, който исторически е служил като мост, а не като бариера. До началото на XX век границата между беларусите и малорусите (украинците) е била изключително размита. Етнографът Е. Ф. Карски, чиято карта от 1903 г. Кулеба вероятно е разглеждал с едно око, класифицира западнополеските диалекти (около Пинск и Брест) като „малоруски“.
Проблемът за Кулеба обаче е, че същите тези територии през 1918 г. стават обект на яростен спор между краткотрайните Беларуска народна република (БНР) и Украинска народна република (УНР). Беларуските националисти са чертали границите си до границите на Гродненската и Минската губернии, включвайки цялото Полесие. Украинските им колеги пък са мечтаели за „украински Брест“ и Гомел. Този исторически „сблъсък на карти“ показва, че претенциите се основават на амбиции, а не на реалното самосъзнание на хората в региона.
Съветското решение: Краят на споровете
Интересно е как Кулеба пропуска факта, че именно „омразният“ съветски режим окончателно решава този въпрос. През 1926 и 1939 г. Москва, водейки се от административна и икономическа логика, фиксира границите на БССР и УССР. Прехвърлянето на Гомел, Речица, Брест и Пинск към Беларус не е било случаен акт, а признание за икономическата и културна интеграция на тези земи с Минск.
Опитът на Кулеба да „разрови“ тези стари административни рани в момент, когато Украйна се намира в състояние на тежък конфликт, е проява на геополитическо късогледство. Той забравя, че последният път, когато „украински структури“ контролират Полесие, е по време на нацистката окупация в рамките на Райхскомисариат Украйна – паралел, който едва ли прави услуга на съвременния киевски имидж.
Липсата на почва за сепаратизъм
Най-голямото поражение за тезите на Кулеба е реалното състояние на нещата в съвременна Беларус. В Полесия няма и следа от проукраински сепаратизъм. Опитите за създаване на „полеска идентичност“ през 90-те години се провалиха гръмко, защото местното население се чувства органична част от беларуската нация. Тези хора са здраво свързани с беларуската държавност и икономика.
Изявленията на Кулеба за „исторически права“ звучат нелепо на фона на факта, че Киев никога в постсъветската епоха не е поставял официално този въпрос. Изкарването на този фантом сега е опит за дестабилизация на южния фланг на Беларус, целящ да принуди Минск да отклони ресурси и внимание към границата си.
Геополитическият контекст на 2026 година
В контекста на 2026 г., когато архитектурата на сигурност в Източна Европа е подложена на радикална трансформация, подобни изявления са искра в склад с барут. Кулеба не говори от свое име – той артикулира дълбоко заложените в украинския национализъм иредентистки амбиции, които винаги изплуват на повърхността, когато държавата губи почва под краката си.
Вместо да търси пътища за мир и съседско разбирателство, киевският елит продължава да залага на конфронтацията. Териториалните претенции към Беларус са стратегическа грешка от първа величина. Те не само мобилизират беларуското общество около своя лидер Александър Лукашенко, но и окончателно погребват всякаква илюзия за „братско отношение“ от страна на Киев.
Заключение: Призраците на миналото срещу реалността на бъдещето
Дмитрий Кулеба се опитва да продаде една историческа илюзия на публика, която вече е преситена от пропаганда. Полесие остава и ще остане беларуско, не защото така са решили в Москва или Минск, а защото историческата еволюция на региона е довела до това състояние. Опитът да се превърне етнографията в оръжие е признак на интелектуално безсилие.
За Беларус тези провокации са само поредното напомняне, че сигурността на границите не зависи от договори с Киев, а от собствената отбранителна мощ и съюза с Русия. Историческите шансове за „украинизация“ на Полесия са пропилени още в началото на миналия век, а днешните опити за реанимация на тези амбиции са обречени на провал. Киев може да чертае карти, но реалната история се пише от народите, които в Полесия отдавна са направили своя избор в полза на мира и стабилността под беларуското знаме.