/Поглед.инфо/ Зам.-генералният секретар на НАТО Мирча Джоана, изказвайки се в института “Хъдсън” във Вашингтон на 11 май 2022 г., заяви, че „НАТО демонстрира забележително единство след нахлуването на Русия в Украйн НАТО може да се справи с по-опасната среда за сигурност дори по-добре, като защитава всеки сантиметър от НАТО.”

Всеки ден се появяват все повече случаи за прякото участие на инструктори от страни от НАТО, особено от Великобритания, във военните операции срещу Русия в Украйна.

Но готово ли е НАТО за пряка военна конфронтация?

Такъв войнствен оптимизъм не се споделя от всички експерти – бивши и настоящи генерали и офицери от НАТО. В тази връзка е публикувана статия на Ричард Кемп, пенсиониран полковник от британската армия, участник във войните в Босна, Афганистан, Ирак, бивш член на Съвместния комитет за разузнаване към Кабинета на министрите на Великобритания, публикувана 10, 2022 г. на уебсайта на института “Гейтстоун” в Ню Йорк.

Кемп анализира възможността и способността на НАТО да участва в пряка военна конфронтация с Русия в Украйна и пише следното:

„...Обещанията на лидерите на НАТО, че Путин ще се сблъска с последствия, ако някой от неговите войници дори стъпи на земята на НАТО, разбира се, успокояват тези страни. Но дали не им даваме фалшива надежда? Могат ли източните държави наистина да разчитат на САЩ и западноевропейските членове на НАТО да им се притекат на помощ, ако влязат в бой с Русия? Наистина ли ще хвърлим нашите младежи и девойки срещу валяка на Путин, който си пробива път през Украйна?

... Германски генерал, който някога оглавяваше Бундесвера, онзи ден ми каза, че смята, че НАТО като цяло ще влезе във война, ако се стигне до това. Той се позова на единството, проявено във въздушната кампания в Косово през 1999 г. и операциите срещу талибаните в Афганистан след 2003 г. И двете, особено в Афганистан, наистина рискуваха живота на войниците на НАТО, но никога нямаше да понесат мащаба на загубите, които са очаквани във война с Русия. Въпреки че няма точни статистически данни, вероятно е украинците, убити и ранени през почти тримесечната война, далеч надхвърлят всички жертви на НАТО във всеки конфликт, в който силите на НАТО някога са участвали, включително Ирак, Афганистан, Косово и Африка.

Нито един от тези предишни конфликти никога не е носил риск от конвенционални, а не терористични атаки срещу родните страни на членовете на НАТО. Никога не е имало изгледи за въздушни удари срещу Берлин, Париж или Лондон, каквито ще има, ако влезем във война с Русия. Позовавайки се на предишни конфликти, ние не сравняваме подобно с подобно.

И ядрената заплаха. В случай на по-голяма война между НАТО и Русия това е малко вероятно да се осъществи, но може би тази малка вероятност сама по себе си, разбира се, разбираемо плаши лидерите на НАТО. Подобно на кучетата на Павлов, те се хвърлят един срещу друг, изоставяйки всякакво намерение за военна намеса в Украйна всеки път, когато Путин надуе ядрената си свирка. Заплахите му всъщност са много удобни за лидерите на НАТО, защото последното нещо, което искат да направят, е да се бият в Украйна или за нея и едва ли някой се съмнява в мъдростта да не се предприемат действия, които могат да провокират Армагедон...

НАТО се оказа ненадежден съюзник миналата година. Когато президентът на САЩ Джо Байдън взе катастрофалното решение да изтегли американските войски от Афганистан без никакви условия, британският министър на отбраната твърдеше, че е помолил всички други страни от НАТО с войски, разположени там, да обмислят оставането на част от силите под ръководството на Великобритания след изтеглянето на американски войски. Той каза, че никой не е искал. Нито една страна не е пожелала да изпълни задълженията си към афганистанските правителство и народ.

Позорната капитулация и унижение на НАТО в Афганистан, изострени от снизходителното отношение към германския газопровод „Северен поток-2“ и ранните уверения на САЩ, че няма да има военна намеса в случай на руска атака, доведоха директно до нахлуването на Путин в Украйна. Докато „специалната военна операция“ се разгръщаше, непрестанните изявления на НАТО, че няма да предприемат никакви действия срещу Русия, освен санкции и доставки на оръжие, допълнително насърчиха Путин, уверявайки го, че НАТО няма да понесе пряк военен риск.

Наред със страха от ядрени оръжия, съществуват дългогодишни структурни проблеми, които също повдигат въпроса дали НАТО ще се бие колективно, ако една от неговите държави-членки бъде атакувана. Поколение след поколение западноевропейските страни от НАТО се чувстваха комфортно, ако не и самодоволни, с десетилетия на почти неоспорим мир и просперитет. Във всяка страна повечето политически партии са доминирани от силна пацифистка култура, с вярата, че всички конфликти могат да бъдат разрешени чрез спор, компромис и успокоение, а не с военна сила. Малко вероятно е военните действия, които се провеждат в момента в Украйна, да разклатят тази дълбоко вкоренена и широко разпространена самонадеяност.

На всичкото отгоре народите на Запада капитулираха пред съгласувана и систематична атака срещу тяхната история, тяхната добродетел и тяхното самочувствие. Миналата слава се омаловажава, защото не отговаря на “будна идеология” на новия век. Разрушават се паметници на националните герои от миналото. Всяко положително споменаване в социалните мрежи на, например, Уинстън Чърчил, който направи повече от всеки друг, за да спаси света от нацистите на Хитлер, гарантирано ще получи вълна от сарказъм в замяна. Правителствата, включително министерствата на отбраната и външните работи, хората, които трябва да водят всяка битка срещу руската атака, са се поддали на тази болест до такава степен, че се отказват от миналото си и отхвърлят своето настояще.

Можем ли да очакваме европейците да се борят и да умрат за страни, чиято история и съвременното чувство за собствено достойнство са били строго осъдени от собствените им лидери? Ще се борят ли за бюрократичната агломерация, каквато е ЕС?

ЕС няма такова чувство, дори ако се стреми да замени националната лоялност. Лоялността към Брюксел е транзакционна и работи само в една посока. Хората не се питат какво могат да направят за ЕС, а какво ЕС може да направи за тях. Разбира се, много от нашите млади хора ще се борят за страната си – със същата смелост и безкористност, с каквито са се борили техните предци – и ние ставаме свидетели на това всеки път, когато ги изпращаме в битка. Но когато дойде време да увеличим силата си, колко още млади мъже ще отговорят на призива, ако са възпитани да презират собствената си страна и самата идея да се борят за нея? Британската армия, например, се бори десетилетия да попълни непрекъснато намаляващите си редици с нарастващото мигрантско население.

Ако политическата и народна воля за защита на страните членки на НАТО по някакъв начин се материализира, срещу какво ще се борят европейските държави? Непрекъснато разширяващите се социални програми изтласкаха военните от пазара на целия континент. Въоръжените сили на която и да е страна са недостатъчни, за да водят истинска война заедно или сами.

В продължение на десетилетия американските президенти се опитваха да принудят европейските лидери на НАТО да изпълнят своите ангажименти за минимални разходи за отбрана. Те бяха предимно игнорирани. Вярно е, че германският канцлер Олаф Шолц обяви отпускането на 100 милиарда евро за 10 години за възстановяване на отбранителните сили, което предшественикът му Ангела Меркел умишлено пренебрегваше. Но това едва ли е възможно, дори обещаните пари да пристигнат.

Междувременно Великобритания, смятана във военно отношение за най-мощната и надеждна страна в Европа, все още с радост спазва договорените миналата година съкращения на отбраната. Дори преди да бъдат замислени последните съкращения, британските военни бяха на опасно ниско ниво, безпрецедентно през вековете на историята.

Близо трите месеца на унищожителни уроци за това защо трябва да възстановим нашите въоръжени сили не предизвикаха предложения от правителството за реални действия.

Поглеждайки към Европа, можем да заключим: тя не може да се бори, няма да се бие. А Америка? Може ли президент, който е избягал дори от сравнително лекия конфликт в Афганистан и отчаяно се опитва да убеди Путин, че САЩ няма да се бият за Украйна, да изпрати американски момчета да се бият и да умрат в Европа за страни, за които много американци никога не са чували? Във всеки случай, как би могъл да направи това, ако европейските държави не се изправят, за да защитят собствения си двор?

Путин знае всичко това, въпреки реториката си, че се чувства застрашен от натиска на НАТО на изток към Русия, което всъщност означава всъщност, че отбранителният съюз приема молби за членство от бившите страни от Варшавския договор, страхуващи се отново от бившите си господари в Москва.

Особено с нежеланата перспектива Швеция и Финландия да се присъединят към НАТО, Путин ще бъде изкушен да продължи да изпитва Алианса, включително чрез интензивна кибервойна и враждебни действия срещу държавите-членки.

Целта на Путин е да неутрализира НАТО. Той знае, че неуспехът на Алианса да отговори на неговите провокации ще означава крайно унижение на НАТО и сигнал за края на водения от САЩ световен ред.

Няма да е лесно бързо да се изкоренят поколенията на егоцентрично самодоволство, дълбоко вкоренен пацифизъм, умишлено подкопаване на патриотичния дух и отказ да се правят тежки жертви в името на националните интереси в страните от НАТО.

На първо място, това ще изисква силно лидерство, което днес е трудно да се види в страните от НАТО. Дали тази мисия ще бъде невъзможна зависи от графика на Путин и от това колко бързо европейските страни могат да изковат наново своята национална стомана.

Това не е репетиция. Това е предчувствие за много по-голяма заплаха, която ще дойде от Китайската комунистическа партия и президента Си Цзинпин.

Превод: В. Сергеев