/Поглед.инфо/ „Завтра“ започва да печата „Вододел“ – цикъл статии на известния руски историк и аналитик Андрей Илич Фурсов, посветен на историята както на света като цяло, така и на отделните региони и големи държави в периода между 1960 и 2010 г., т.е. за последните 50-60 години. В момента публикуваме уводната статия към цикъла. Според Фурсов последният половин век е станал воводел в световната история и за да се спечели разгърналата се терминална криза на капитализма, трябва да се разберат добре основните тенденции – явни и тайни – от развитието на съвременния свят, структурите и интересите, скрити под тях, техните скрити шифри.

Вододел

„Трещи земята като празна черупка

Като клечка се руши бронята…“

(Песен от филма „Последен дюйм“)

1.

Повечето хора така или иначе го чувстват: пред очите ни приключва епоха, по-точно няколко епохи наведнъж. Дебелата времева линия премина между 2008 и 2014 г. 2008 г. – Световната криза, 2014 г. – американско-бандеровския преврат в Киев, дал старт на Световната (гео)политическа криза, рязко, в дългосрочно перспектива развалила отношенията между Русия и САЩ, „колективния Запад“. В дългосрочна перспектива – защото превратът бе акт на агресия от определени страни в Запада срещу Русия, руския свят, предизвикал непълния, ограничен, за жалост, единствено до Крим, отговор на Русия. За разговора за това каква епоха откри линията „2008-2014 г.“ има смисъл първоначално да се погледне на историята на капиталистическата система като цяло.

Зараждането на капитализма се случва в третите  „тъмните векове“ на европейската история – 1350-1650 г. Първите са от ХII-IX в. пр. н. е., когато рухва „старото“ Средиземноморие и в последвалата полисна революция се ражда гръцкият свят. Вторите са VI–IX века след н.е., когато върху руините на Римската империя  и от „сянката ѝ“ – империята на Карл Велики по време на сеньориалната революция възниква феодализма. Третите „тъмни векове“ започват с чумната епидемия – „Черната смърт“ (1348 г.), приключили с Вестфалския мир от 1648 г., оформил държавата („Lostato“ според Макиавели) в качеството на особен исторически субект редом с капитала.  Трябва да изминат няколко десетилетия и във вид на масонството като своя трета форма се налага и третият субект – затворените наднационални структури на световното съгласуване и управление, с които капиталистическата система получава своят цялост.

Третите „тъмни векове“ могат да се нарекат „Времената на Юронимус Бош“. Макар и това време да започва преди раждането на художника и да приключват почти половин век след смъртта му, именно в неговите картини преходът от едната система към другата получава най-ясно изобразяване. Изобщо всички тъмни векове, като правило преминаващи между краищата на системите и епохите, в известен смисъл са „Времена на Бош“ – времена на социален ад, появата на чудовища както в човешки облик, така и във вид на нови, невиждани организации и структури, прояви на асоциалност и зоосоциалност. Затова и ранните епохи, фази на нови системи, излизащи от тъмните векове, се отличават с твърд социален контрол.

Епохата на ранния капитализъм обхваща периода от средата на XVII в. до 1780-те години, отбелязани с началото на тройната революция  - промишлената във Великобритания, социално-политическата във Франция (положила началото на масонските революции, избухващи до 1848 г. и приключили с одържавяването на масонството и с изчерпването на неговите качествени исторически възможности, в резултат на което през 1870-те и 80-те години за новия етап на развитието на капиталистическата система са необходими закрити структури от нов тип и те са осигурени от британците) и духовна, философска – в Германия. Ранният стадий на капиталистическата система продължава 130 години.

Своята „прогресивна зрялост“ тази система преживява в периода между 1790 и 1919 г., т.е. отново 130 години, точно между, от една страна, Френската революция и „износния ѝ вариант“ – Наполеоновите войни и от друга, Първата световна война. Тази война води до определена, много важна черта в историята на европейската цивилизация, на Запада, което е и забелязано от Оскар Шпенглер в своя труд „Залезът на Европа“. Това не е случайно явление, а следствие на това, че на границата между XIX и ХХ век капитализмът изчерпва възможностите за своето постъпателно икономическо развитие. Ленин, определил империализма като висш стадий на капитализма, като навечерие на социалистическата революция, като цяло е прав. Той бърка в подробностите: на първо място  социалистическата революция не е по целия свят и дори не в ядрото на капиталистическата система, а в нейната полупериферия, в слабото звено на капиталистическата система – в имперска Русия. На второ място самият империализъм, оказва се, има не един, а няколко статия. Карл Кауцки, показващ този факт на Ленин е прав, със своята схема за „ултраимпериализма“. ХХ век демонстрира няколко империалистически форми. Това са държавно-монополистичния капитализъм (ДМК)  и транснационалните компании (ТНК) и накрая , настоящият финансиализиран капитализъм, откъснат от каквото и да е реално „физическо“ икономическо съдържание, „капитализъм-самоубиец“. Всички тези типове оформят такова състояние на капитализма, когато икономическият потенциал на системата се оказва изчерпан, когато тя, разширяваща се по своя характер, изчерпва планетата, пораждайки своя системен антипод – системния антикапитализъм в лицето на СССР, когато развитието на системата се поддържа и се насочва най-вече от извъникономически фактори.

Това, което се случи през ХХ век, демонстрира развитието или дори прогреса на капитализма за сметка, най-вече, на извъникономически фактори и на тяхна основа. Това е разрушението на промишлено-икономическите комплекси на капиталистическите страни – Германия и Австро-Унгария след Първата Световна война, на Германия, Италия и Япония след Втората, а след това динамичното възстановяване и използването им като основа и средство за икономическото развитие на капитализма. Особена роля в капиталистическата динамика изиграват и процесите на промишлено-икономическото възстановяване на СССР, т.е. системния антикапитализъм през 30-те години и втората половина на 40-те години – първата половина на 50-те („Съветското икономическо чудо“). Въпреки това в началото на 60-те години приключва възходящия етап от късния етап от развитието на капитализма и започва низходящата – кризисните явления от 70-те години демонстрират това с цялата си очевидност.

Трудовете през 70-те и особено през 80-те години, както на западните, така и на съветските икономисти, посветени на капиталистическата система, при всичките си идеологически различия, се свеждат до наистина неутешителната картина и прогнози за развитието на капитализъм, често давайки му само няколко десетилетия живот. Такива у, нас в частност бяха работите на С. Меншикова, В. Крилова, П. Кузнецова, В. Жаркова, С. Медведкова – днес в квазибуржоазна постсъветска Русия напразно забранени и ненужни. На запад за това писаха Г. Кан, Х. Озбекхан, по-късно и групите под ръководството на Б. Боунър, Р Колинс (известен социолог, близък до военно-политическите кръгове, автор на редица основни изследвания, включително и на преведените на руски език „Социологическа философия. Глобална теория за интелектуалните изменения“ и „Макроистория. Очерци на социологията с голяма продължителност“, М. Хел-Ман (Нобелов лауреат), Х.Теман.

Надвисващият над капиталистическата система последен удар на историческия процес оставя пред стопаните ѝ два избора: да решат този проблем в сътрудничество с СССР или да разрушат Съветския съюз, социалистическия лагер и грабейки и използвайки ресурсите им, да удължат своето съществуване, отлагайки кризата. Вторият вариант не решама същността на проблема, но е по-лесен. Въпреки това за известно време (втората половина на 60-те и през 70-те години) на първо място, заради трудностите, с които САЩ се сблъскват, на второ заради страната борба в световната и американската върхушка на няколко равнища и площадки, т.е. „по конюктюрни съображения“ – работи първият вариант.

2.

Впрочем, когато говорим за двата подхода на върхушката на Запада през 60-те и 70-те години по отношение на СССР трябва да помним, че първият нови тактически, принудителен характер, стратегически е вторият. За това свидетелстват както общата историческа логика на отношението на върхушката на Запада не само към СССР, но и исторически към Русия, така и напълно конкретните факти от същите 60-те години. Почти целият XIX век британците работят за максималното отслабване на Русия, а от края му XIX и за унищожение на Русия и Германия чрез конфликт между тях. В началото на ХХ век към тези планове се присъединяват и САЩ. През 1914 г. в рамките на реализацията на плана „Марбург“ (доларово политическо-икономическо завземане на света – т.е. преди всичко на Евразия) големите американски банкери и промишленици създават Американската международна корпорация (American International Corporation), чиято официална цел е установяването на контрол над руските пазари.

Как такива цели ще се постигнат, минимум без частично ограничение на суверенитета? Впрочем действията на САЩ по отношение на Русия между 1917-1920 г. показват, че янките започват да изпълняват не минималния, а максималния вариант. За американските планове за атомни бомбардировки, изтриването от лицето на земята на стотици съветски градове, т.е. масовото убийство на съветските граждани говоря от дълго време, както и за разюзданата антируска пропаганда през последните години. И на този фон, с кратките моменти на антихитлеристкото съюзничество и „Разведряването“ през 70-те години, да се предполага, че подходът, който обозначих като първи, е бил стратегически курс? Единствено много наивни хора, при това искащи да бъдат измамени, са способни да повярват на това. Трябва да става дума за тактически, временен ход, който при благоприятни за Запада условия и неблагоприятни за СССР (Например при рязко влошаване на икономическата ситуация в Съветския съюз) незабавно да се промени на противоположния- традиционния за англосаксонците курс.

Показателно е, че още през 1964 г. в Ню Йорк е издадена книгата на Б. Крозие (разузнавач, анализатор, цял живот работещ против СССР) и на Д. Столипин (праплеменник на министър-председателя) „Икономически предпоставки за колапса на комунистическа Русия“. Предговорът в книгата,  в която става дума за икономическите предпоставки за разпада на Съветския съюз и имплицитно за създаването на условията за това, е написан от един от ветераните и организаторите на Студената война, „тихият американец“ Дж. Кенън. Обърнете внимание: книгата е издадена през 1964 г. и предстои „Разведряването“… и въпреки това.

Има още една страна по въпроса. Самото наличие на „мирна“ (за „Разведряването) и „войнствена“ фракция в световната капиталистическа върхушка – при това, първите имат своите кратко- и средносрочни интереси от сближаването със СССР, които и реализират, и които дори можеха да имат и по-добри резултати при по-добро качество на съветската върхушка – обърква и дезориентира съветското ръководство, пораждайки у него погрешна картина, лъжливи илюзии и водейки, в крайна сметка, до поражение.

В известен смисъл през 70-те и началото на 80-те световната (преди всичко американската) върхушка разиграва със съветското ръководство психо-исторически мителшпил, много приличащ на този, които през втората половина на 30-те години на ХХ век британското ръководство играе с Хитлер, запращайки го след това с помощта на СССР в катастрофален за него ендшпил.

Както е известно, през 30-те години в британския елит съществуват три групи. Едната се стреми към съюз с Хитлер, изхождайки от политически симпатии. Втората – „имперците“ смята за основна задача спасяването на империята, заради което следва да се пожертва Европа, умиротворявайки Хитлер и отправяйки го срещу СССР. Третите – „националистите“ поставят в центъра на Великобритания, стремят се към съюз със САЩ (В този план те не са просто „националисти“, но и „глобалисти“) и естествено, са силно против Третия райх (условно те могат да се нарекат още и „партията на войната“.

У трите групи има реални разминавания, зад които стоят реални интереси, тяхното противостоене не е напълно показно. Но и трите съставят цялостен клъстер от британската аристокрация, в който различните групи изпълняват функцията на органите на едно цяло. В по-широк контекст със своите действия те объркват Хитлер, създават у него впечатление за възможно сътрудничество с Великобритания и нейната аристокрация, по отношение на която виенския плебей явно изпитва комплекс. Всичко приключва с това, че британците умело тласкат Хитлер срещу СССР, а след това влизат заедно със ССР (и САЩ) в антихитлеристката коалиция.

Хитлер, както и измаменият от британците кайзер Вилхелм преди 27 години, може само да сипе проклятия и подобно на Ихарев от гоголевите „Играчи“, измамен от Швохнев, Кругел и Утешителни (направо превъплъщения на британския елит!), да вика и да захвърли колодата карти към вратата, така че и „дамите“ и „двойките“ да летят към пода.

Англосаксонците винаги са били неискрени дори и със съюзниците си. Както отбелязва запознатият с геополитическите фокус генерал-майор С.Л. Печуров, дори и действайки в съюз с една или друга държава, англосаксонците винаги работят за максималното отслабване на този съюзник. Например такова е отношението на британците към Русия през 1917 г. и на американците и британците през 1944-1945 г. към СССР€ През 70-те години СССР не е съюзник на англосаксонците, той е техен противник. В този план привържениците на „Разведряването“ и тези англо-американски корпорации, които искат връзки със СССР и получават заради това икономически и политически дивиденти, обективно в това време изпълняват много важната стратегия да маскират стратегическите планове – и колкото по-искрени и заинтересовани те правят това, толкова е по-убедителен камуфлажът. Оттук и старият извод: страхувайте се данайските дарове. Или по-съвременно – максимата на А.Е. Едрихин-Вандам, съгласно който по-лошо от вражда с англосаксонците може да бъде само едно – приятелството с тях. Което, впрочем, не изключва нито тактическите съюзи с тях, нито взаимодействието „при нужда“. Необходимо е просто да се гледа в ръцете на „партньора“. Но да се върнем към 70-те години.

3.

В средата - втората половина на 1970-те в средите на западната върхушка временно надделя вторият подход, докато привържениците на първия загубиха позиции. До голяма степен (макар и не във всяко отношение), това бе резултат от процеси в съветското общество, в ръководството му. Фактическият отказ през втората половина на 60-те години от пробив в бъдещето въз основата на научно-техническия прогрес, заплашващ позициите на определени сегменти от номенклатурата като господстваща група на системния антикапитализъм. Борбата вътре в съветското ръководство, както на кланово, така и на ведомствено-бюрократично равнище (просто казано: сегментите на КГБ и армията срещу сегментите на КПСС), засилването на прозападните („либерални“ и „пропазарни“) тенденции и групи в съветското ръководство на фона на забоксуването на социалистическите методи за планиране и управление, от една страна и появата през 70-те години на слой съветски дребнобуржоазни лавкаджии с изключително пазарно-потребителска ориентация (последният е реакция на кризата на официалните ценности и официалната идеология) – всичко това води до появата в СССР на групи и структури, интересуващи се от кардинално изменяне на системата в (квази)капиталистическа насока.

Случи се това, което още през 30-те години на ХХ век Троцки предсказва и от което Сталин се опасява, забелязвайки нарастването на класовата борба по време на граденето на социализма. Групите и структурите, за които става дума, станаха обективно съюзници (съучастници) на представители именно на втория подход от западната върхушка към СССР. А и редицата грешки на съветското ръководство и случайностите, без които, както пише Маркс историята щеше да има мистичен вид, заедно с ниското до унилост равнище на късносъветското ръководство (Достатъчно е да си спомним за Горбачов, Рижков, Шевернадзе, Крючков) работят именно за тези сили, окончателно погребвайки надеждите на привържениците на първия подход. „Негодници и утайки (а в СССР още и идиоти – идиотизирането на властващия елит на САЩ започва веднага след разрушаването на СССР) на ръководството на Запада и на СССР, обединявайте се!“ – такъв може да бъде лозунгът на групата, разложила Системата и СССР през 80-години и действаща по този начин за продължаването на живота на капитализма. В това е вижда същата извъникономическа моторика от късните фази от развитието на капиталистическата система.

Отлагането на кризата чрез разрушаването и разграбването на социалистическата система се отдава едва за две десетилетия. През 2008 г. се оказа, че динамиката, получена чрез разграбването на страните от бившия социалистически лагер и засилването във връзка с натиска върху лишените от защитник слаборазвити страни, е изчерпана. Наред с другите неща, именно във връзка с това е необходимо руското четирилетие 2008-2012 г., което със своите проекти (нереализирани, за щастие, по различни причини) трябваше да стане корелатор на мандата на Барак Обама, но не се състоя. Предвид комбинацията от някои обстоятелства, за които сега няма време да се говори, Русия дори и в своето разграбено състояние се оказа, както и през 20-те години на ХХ век (повтарям, по други причини) не по силите на Голямата система „Капитализъм“ – умиращ, но от това не по малко, а може би дори по-опасен.

4.

Времевата отсечка между 2008 и 2014 г., дели низходящата фаза на къснокапиталистическото развитие на еволюционна част (при всичките войни и революции) и революционна част – в смисъл терминална и смъртоносна, която ще бъде финал за капитализма. Ако се изхожда от това, че предишните епохи от историята на капиталистическата система продължават по 130 години (плюс-минус десетилетие), то е логично да се предположи, че терминалният стадий ще продължи още 30 години, т.е. до средата на XXIвек и че „изходът“ от системата ще стане огледално отражение на „входа“. На „входа“ на капитализма се намира „първата световна“ Тридесетгодишната война, която се различава принципно различно от Световните войни през ХХ век и от предшествалите ги „световни“ Седемгодишна и Наполеонови войни. Това е разгърнат с прекъсвания 30 години и разнесен по цялото европейско пространство конфликт. В същността си облечено с военна униформа в него се ражда общество, чиито основни субекти са държавата и капиталът. Най-вероятно близките 30 години също ще бъдат военни, само че войната няма да бъде бойна в смисъла на ХХ век, а всемирна и театърът на бойните действие, разбира се, няма да бъде ограничен в Европа. Според мен тази война на края на света, но на света на капитализма, вече тече: Близкият изток (Сирия и Ирак), Европа (Източна, т.е. руска Украйна), Нигерия. Мисля, че скоро тя ще плъзне и на други места: Централна Азия, Западен Китай. Към него и конфликтът на мигрантите и западноевропейците, който ще се разширява - дали това не е война от нов вид? Входът и изходът в една или в друга система, като правило са огледални, само че входът струва рубла, а изходът две. Или десет.

По такъв начин, времевият отрязък 2008-2014, слага черта под низходящата фаза на къснокапиталистическата епоха и превеждайки, и епохата и фазата в окончателно състояние, се оказва огледална на периода 1962-1968 г. – границата между две фази вътре в самата къснокапиталистическа епоха. Между 1962 и 2014 г. (1968 и 2004 г.) се помества животът на цяло поколение – както при нас, така и като цяло по света, включително и на Запад. Последните петдесет години – епохата на измамените надежди, следват пика на полета на тези надежди през 60-те, времето на лудия оптимизъм, когато на Запад, изглежда, че се осъществява капиталистическата мечта („американската мечта“, „Германското чудо“ и т.н.), в СССР ето всеки момент щеше да настъпи ефремовата Ера на великия пръстен и Ерата на срещналите се ръце или нещо подобно на „светът по пладне“ на братя Стругацки. Не настъпи: съветският „сутрешен комунизъм“ така и остава в историята като „сутрешната номенклатура“ и разрушен. Американската мечта е открадната, плодовете на „германското чудо“ се ползват от тези, които в Третия райх биха били приети за унтерменши и които днес гледат на германците като на унтерменши, а на германките като на готова за сексуална употреба беззащитно бяло месо.

Превод: Поглед.инфо

Следва