/Поглед.инфо/ Последният експеримент на Европа е създаването и усилията по утвърждаването, развитието и усъвършенстването на Европейския съюз. По такъв начин като че ли европейската идея може да намери приемлива реализация.

Ако приемем всеки по-мащабен държавнополитически модел или външнополитическа доминация като експеримент ще видим колко много са приключилите с пълно фиаско. Възниква и въпросът: Всичко ли в историята е експеримент? Великите империи на древността и новото време също са загинали и са само мигове от безкрая на времето. Дори Хитлер обещава на германците не вечна, а “само“ хилядогодишна империя. Последните три екснперимента продължават по около 70 години – Австро-Унгария, СССР, Югославия. Европейската идея е много примамлива и отбелязва и силови варианти за нейна реализация, както е при Наполеон Бонапарт и др. Сега за пръв път народите и държавите доброволно и по свое желание се включват в Европейския съюз, водени от мечтите, желанията и усилията си да постигнат заветната цел.

Независимо от демонстративната увереност и оптимизъм на европейските ръководители обаче интелигентният читател и наблюдател не може да не забележи няколко обезпокоителни обстоятелства или въпросителни. Първо. Това е въпросът за участниците. Нормалният стремеж би бил всички европейски държави да бъдат включени в Съюза. Но голямата и мощна Руска федерация не само не показва желание, но дори влиза в опониращи ситуации. Другата постимперска периферна сила е Великобритания, която е колеблив участник и има интереси в други континенти и Британската общност на народите. Процедурата по влизане на страните в Европейския съюз е представена като конкурс с кандидатстване, като желаещите трябва да покриват строги и високи изисквания, съобразени със статуквото на развитите европейски държави. Това автоматично поснтавя новите членки в неравноправни и различни позиции. Вторият проблем се вижда в исторически и обективното нееднакво икономическо развитие – тенденция, която е видима в продължение на векове. Оттук произлиза извода, че абсолютната нивелация на различните държави е утопична и невъзможна. Затова неслучайно в системата на Европейския съюз се оформиха няколко кръга от държави, намиращи се в различна степен на икономическо развитие, различен стандарт на живот на своите граждани и характеризиращи се и с други специфики. От само себе си се разбира, че едва ли страните от Южна Европа ще достигнат и изравнят със свръхикономическите сили като Германия и др. Това предопределя и различните нива на стандартите на живот. Всъщност не е трудно да се види най-важният въпрос: Не трябва ли така, както различните държави членки правят отстъпки от своя държавен суверенитет и в различни други аспекти в името на общата цел, подобна взаимопомощ и отстъпки да обхванат и икономическите и финансови сфери? Иначе старите държавни и корпоративни интереси ще се наслагват в системата на Европейския съюз, което обезсмисля неговата декларирана роля. Така, както в предишната държавнополитическа система на Европа имаше свръхсили или велики сили, признаци за нещо подобно се забелязва и сега. Не е тайна, че въпреки декларираното равенство няколко мощни европейски държавни субекти дирижират неговите функции. Само отделни страни като Унгария, Словакия, Полша и Гърция се опитват да бъдат по-дръзки в изказването на своите мнения и защитата на своите интереси. Но тяхното поведение е мотивирано преди всичко от техните национални интереси, а не от името на някаква групова общност. Опонентите на подобно предложение сигурно ще кажат, че така има риск да се мултиплицира гръцкия казус, но така не се ли създава омягьосан кръг? Явно се говори за противопоставяне на Северна на Южна Европа, а източните противници на Съюза подчертават, че най-изостаналата полоса на Европа включва източните и югоизточни държави с източноправославна религиозна принадслежност. По всяка вероятност европейците трябва да се разтоварят от прекалено романтичните мечти и да възприемат Европейския съюз с неговите достоинства и слабости.

Едно от видимите постижения е падането на границите, общата валута, възможностите за миграция на работна ръка и студенти. До голяма степен това е предопределено от застаряването на населението на централноевропейските и западни държави и недостига на работна ръка, предимно неквалифицирана, за различни сфери, както и на младежи за многото университети. Това предопределя и крайно опростените услия за прием в последните. Проблемът е, че процесът е нереципрочен. От Южна и Източна Европа емигрират работници и студенти, а от Централна и Западна Европа на Юг и Изток има движение на бизнесмени и различни по степен инвестиции. Прави впечатление, че тези инвестиции, доколкото ги има, са насочени преди всичко към „бързо възпращаемите“ дейности като търговски вериги, енергийни системи, туризъм. Не са значителни инвестициите, които създават квалифицирани работни места в престижните производства, което допълнително взривява баланса на професиите в новите членки на Европейския съюз, както и в държавите кандидати за влизане в Съюза. Тук правя уговорка за Полша, Чехия и Словакия, които се радват на по-пециално отношение. Така, както и при старата система, продължават големите различия в заплащането и съответно стандарта на живот. Дали не се проявява „синдромът на Наполеон“? Когато през 1806 г. императорът на Първата френска империя въвежда континенталната блокада срещу британските стоки той в същото време се стреми да постави френското производство в привилегировани позиции в континентална Европа. Сегашната икономическа система на Европейския систем, така се поддържа и функционира, че практически не само консолидира старите наследени предимства на развитите държави от Централна и Западна Европа, но и ошетява традиционни производства, в които източноевропейските страни доскоро бяха доста силни. Да не говорим за селското сторанство, където се стигна до крещящите парадокси пазарите на южно и източноевропейските страни да са пълни с холандски и полски домати и др. !!! Вижда се, че структурите на Европейския съюз, които отговарят за урегулирането на тези производства изобщо не отчитат традиционните и природни дадености в икономиките на страните. От това губят гражданите на Европа, тъй като консумират некачествени и дори вредни селскостопански продукти. Последните преговори между Европейския съюз и САЩ за търговските взаимоотношения също излъчват обезпокоителни сигнали. Колебливите, различни и „консенсусни“ изявления на европейски държавни и партийни лидери предвещават сериозни отстъпки по отношение на ГМО продуктите.

Безспорно едно от великите постижения на Европа е нейната демократична система. Тя се е създала вследствие на няколковековни борби и революции ,като демонстрира изключително многообразие на демократични системи – от Френската република до Британската парламентарна монархия. Едно от най-важните и универсални постижения е равенството в политическите и индивидуални права, рожба на френските и американски просветители, на революциите в Европа и Америка, на реформите. Тогава идеята за равенството между хората е противопоставяна на старато феодално общество на привилегиите – т.е. интересите на мнозинството срещу егоистичните интереси на нищожното малцинство на аристокрацията и династиите. С тези постижения Европа и Северна Америка се гордеят и сега. Принципите на „Декларацията за правата на човека и гражданина“ на Френската революция от 26 август 1789 г. имат със своите универсални и индивидуални свободи имат универсално значение и вероятно ще бъдат валидн и в бъдеще. Какво обаче се получава? Напоследък европейските ръководни фактори експериментират ново разбиране за демокрацията. Вярно, че „всичко тече“ и се променя, но универалният принцип за равенството не бива да се накърнява. Сега европейските политически лидери ескспериментират и налагат, вероятно въпреки вътрешното недоволство на доста европейски политици и лидери, идеята да се поставя акцента върху единичното и изключенията като обективно се поставят в привилегировано положение и се маргинализират интересите на мнозинството и типичното. Примерите за това са многобройни. Старият принцип на т.н. атлавнтическа демокрация буквално се преобръща като интересите на изключенията и малцинствата видимо практически се извеждат като по-важни от правата на мнозинствата от гражданското общество. В тази насока се води шумна пропаганда и яростно се обвиняват авторите на други тези. Сигурно някои от инициаторите на тази стратегия искрено се опитват да подобрят общественото положение на някои маргинални фактори, но тезата е сбъркана теоретично и практически. Правилното и конституционно законното е да се държи на равенството в правата на всички членове на обществото.

Много е важен дискусионният въпрос за бъдещето на европейската цивилизация. Знае се какви са характерните черти и особеностите на обществата в различните континенти като всеки от тях демонстрира определени постижения в икономическо, религиозно и културно отношение. Европа се е утвърдила като континент родина на демократичната система и твърдина на християнската цивилизация. В съвременния свят на глобализация обаче се преплитат не само постиженията от различни части на света, но и съперничещи фактори. Както е известно немалко държави и общества от Ориента възприемат европейските и американски технологии, но не и начина на живот и принципите на атлантическата демокрация. Любопитното е, че Европа като водещ континент в областта на демократичните теории и практики дава отлични условия за странични влияния от най-различно естество. Тази практика няма ли да доведе до промени в същността на европейската цивилизация? Това е големият въпрос, който с все по-голяма сила ще стои пред европейското общество. Европа експериментира иновации във връзките и отношенията с континентите и в частност с държавите и обществата от другите цивилизации, за което на доста места липсва реципрочност.