/Поглед.инфо/ Министърът на отбраната Сергей Шойгу се срещна с командира на Либийската национална армия маршал Халифа Хафтар, за да обсъди ситуацията в тази арабска държава. Опитите за превеждане на военната конфронтация в процес на преговори, предприети наскоро от Русия и Европа, засега се провалят. Какъв е руският интерес към Либия и защо обръщаме толкова много внимание на тази страна?

Русия отдавна помага на маршал Хафтар, като същевременно поддържа отношения с противниците му от правителството в Триполи, ръководено от Фаиз Сарадж. Но Сарадж е само върхът на голяма коалиция от различни сили, от ислямисти до западно-либийски племена. Заедно те контролират столицата и част от западната част на страната. Всичко останало постепенно се сгазва от Хафтар със своите съюзници.

78-годишният маршал иска да прекрати конфронтацията със сила: да превземе Триполи и да обедини Либия, която се разпадна през 2011 г. след свалянето на Муамар Кадафи. Хафтар се подкрепя от повечето големи арабски страни - съседен Египет, Саудитска Арабия, Емирствата и редица европейски страни, предимно Франция. Но нито Западът, нито Русия имат интерес от кървавото клане в Триполи. И като се има предвид, че след избухването на гражданската война, външната намеса и смъртта на Кадафи, отношенията между различните племена в Либия са ескалирали до краен предел, обединението на страната с чисто военни средства ще бъде кърваво.

Либия е една от най-богатите на енергийни ресурси страни в света. Запасите от петрол и газ правят тази страна, която е с малко население (седем милиона) и огромна по площ (16-то място в света - макар че има много малко земя, подходяща за живот, останалата част е пустиня) страна е изключително важна и потенциално много влиятелна. Както се опитваше да бъде при Кадафи. Управлявайки страната от 1969 г., майорът никога не се е считал само за либиец: той имаше огромни амбиции и планове в арабския, ислямския и африканския свят. Именно последната посока беше най-успешната и най-опасна за него, защото предизвиква гнева на европейците, които смятат Африка за своя бащиния (например Франция - Западна Африка) и на американците.

Кадафи със своите лозунги „Африка за африканците“, интеграционни проекти и големи финансови възможности пречеше на Запада да управлява Африка. В много отношения това доведе до неговото сваляне и убийство. Вярно, Западът естествено не си е представял последствията от намесата си. Страната се разпадна - и войната между регионите и племената продължава, ту стихва, ту избухва - и така в продължение на девет години.

Предвид близостта на Либия до Европа, тя се е превърнала в основната транзитна точка както за африканците, които възнамеряват да влязат в Стария свят под прикритието или истинските бежанци, така и за истинските бежанци. Европа наистина иска да възстанови поне някаква единна държавност в Либия, а арабските съседи - Египет, Алжир и Тунис - се нуждаят от спокойна граница. Но искайки да възстановят това единство, никой не забравя за собствените си интереси. Всички искат да имат силна позиция в бъдеща обединена Либия, но в същото време трябва някак си да се съобразяват с интересите на самите либийци, сега разделени на кланове и племена. И трудно се комбинира едното с другото.

Турция, Катар и Италия не искат да се откажат от подкрепата за Сарадж. Русия, Египет и Франция няма да обърнат гръб Хафтар. В същото време шансовете на Хафтар са очевидно по-силни и заплахата от пряка намеса от страна на външни играчи от страната на неговите врагове не е голяма. Независимо как Турция заплашва да помогне на Сарадж, турците няма да се намесят директно в либийския конфликт. Но ако интересът на Турция и Италия, бившите собственици на Либия, е разбираем (в Италия заради бежанците и енергийните проекти, а в Турция заради влиянието в ислямския свят и отново петролните и газови проекти), тогава от какво се нуждае Русия от Либия?

Интересът ни е както геополитически, така и икономически. При Кадафи Либия, въпреки че се наричаше социалистическа, не беше просто арабска страна, ориентирана към Москва. Триполи винаги е водило независима политика. Но в същото време отношенията със СССР бяха много сериозни и разнообразни, предимно във военната линия.

По-голямата част от либийския офицерски корпус беше обучаван при нас (включително Халифа Хафтар), общите доставки на оръжие в съветския период се изчисляват на 20 милиарда долара, въпреки факта, че те са закупени не само от СССР. Само танкове Триполи закупува повече от 2000: Кадафи признава, че е събирал оръжие, както момчетата събират марки, без да може да ги използва (цялата либийска армия дори не наброява 70 хиляди).

Помогнахме и със специалистите: за две десетилетия повече от 10 хиляди от нашите войници преминаха през Либия и дори след разпадането на СССР хиляди бивши съветски граждани продължиха да работят като наемници..

Но сътрудничеството между двете страни не се ограничаваше само до военната сфера: СССР изгради център за атомни изследвания и газопроводи в Либия, нашите петролни работници и енергетици работеха там.

След разпадането на СССР връзките между двете страни потънаха по наша вина поради факта, че Москва подкрепи инициираните от САЩ санкции срещу Либия. Кадафи спря да плаща сметките си. В резултат се натрупа дълг от 4,5 милиарда долара, който беше решено да бъде отписан през 2008 г., когато Русия започна да се завръща в Либия. Но не просто отписване, а замяна с нови договори. Те бяха сключени по време на първото и единствено посещение на Владимир Путин в Триполи през пролетта на 2008 г.

Тогава бяха постигнати споразумения за доставка на оръжие за два милиарда, обсъждаха се договори за почти същата сума. Руските железници получиха поръчка за изграждането на 500-километров участък от пътя Сирт-Бенгази на стойност 2,5 милиарда. Между другото, този участък напълно би свързвал целия либийски бряг с железопътни линии и в същото време би осигурил комуникация между западната съседка на Либия (Тунис) и източната (Египет). Но всички тези планове бяха провалени от свалянето на Кадафи. Русия понесе не само политически, но и икономически загуби.

Въпреки че новите либийски власти многократно са заявявали, че искат да подновят старите договори и да сключват нови, ясно е, че истинската работа ще продължи едва след възстановяването на единството на либийската държава. Въпреки, че Хафтар е по-близо до нас, Русия насърчава по всякакъв начин двете страни на конфронтацията към преговори, тъй като нямаме за цел да имаме нашата марионетка на власт в Либия (а това е невъзможно), имаме нужда от силна и обединена държава.

Което неизбежно, поради своята история, геополитическо положение и елитен състав, тя ще бъде наш партньор, не само купувайки оръжие и изграждайки железопътни линии с наша помощ, но и координирайки цените на пазара на петрол и газ с нас, като работи с нашите енергийни компании („ Газпром” и “Роснефт” имат свои собствени интереси в Либия). Независима Либия с течение на времето отново ще стане сериозен играч в Африка, ще бъде активна в арабския свят. И разбира се, тя няма да забрави онези, които бяха замесени в разпадането на страната, и онези, които ѝ помогнаха в трудни времена.

Либия се нуждаеше от Русия в миналото, тя се нуждае от нея сега за помирение и възстановяване на единството - и ще ѝ бъдем много необходими в бъдеще, за да си върне истинската независимост. Русия се нуждае от такъв партньор, да не говорим за това, че ефективното участие в либийското помирение ще засили авторитета на Русия на световната сцена.

Превод: В. Сергеев