/Поглед.инфо/ Продължаваме с публикуването на седма глава от книгата на Здравко Петров "При Плевен".
Глава 7
Никопол
Няколко дни след тези събития дойде време за прощаване на свищовци с основните части на руската армия. Самият император Александър II заедно с брат си, главнокомандващият княз Николай Николаевич, пристигнаха в Свищов за да вземат решение за по-нататъшните военни действия.
Скобелев заедно със своите казаци бе изпратен с други разезди към град Бяла на разузнаване. Царят му нареди при възможност да вземе града, тъй като това бе важна стратегическа точка. Бяла се намираше по пътя между Русчук и Търново.
След прегрупирането на войските бе сформиран Западния Руски отряд начело с генерал Криденер. В него влизаха XI армейски корпус и една казашка бригада. За голямо съжаление на Стоян, Загряцки замина заедно със Скобелев и своите другари молойци за Бяла, а българското опълчение заедно с два пехотни полка трябваше да потегли към Търново. Предбалканският град бе от голямо стратегическо значение за хода на войната. Освен че бе голям търговски център, там се помещаваше един от революционните комитети през Априлското въстание. Около самия град минаваха важни пътища и проходи от равнината през Балкана, които водеха към южната част на българската земя и отваряха път към Цариград.
На 20 юни, малко преди опълчението да потегли, Стоян получи бележка, на която бе написано незабавно да се яви в щаб-квартирата при Столетов.
Момъкът веднага потегли към Хаджиконстантиновия дом, където по това време се решаваха основните маневри на руската войска.
В един малка стая, която навярно преди бе спалня, се намираше кабинетът на Столетов. Там въведоха и Стоян.
Генералът беше сам в помещението, пишейки писмо и разглеждайки някаква карта. Опълченецът чака около пет минути, през които Столетов сякаш не го забелязваше. Накрая той вдигна погледа си и като се усмихна, рече:
- Поручик Атанасов, седнете моля. Имаме важен разговор.
Стоян седна на един стол, който се намираше пред бюрото на командира.
- Както знаете, други ден опълчението заминава за Търново заедно с още два полка. По план Вашата рота също трябваше да присъства на това военно мероприятие.
Стоян погледна очудено генерала и тръпки го побиха по гърба. Каква ли пък сега промяна бе надвиснала над неговата съдба?
Столетов продължи:
- С оглед на военните Ви успехи и отличното Ви знание на руски език командването реши Вие да не заминавате с тях, а заедно с гренадирите и XI Армейски корпус да поемете към Никопол.
Стоян погледна изненадано, но не обели нито дума. Защо пък точно неговата рота? Защо точно той?
- Господин генерал, бих искал да Ви задам един не толкова деликатен въпрос.
- Задайте!- през усмивка отговори Столетов.
- А защо сте избрали точно моята рота? Та много от опълченците говорят на руски.- запита учудено Стоян.
- Вашият боен другар, Андрей Василиевич Кузмин, предложи именно Вие да му съставите компания в битката при Никопол. Дори, бих казал, той настоя пред командването. Разказа ни, че познавате добре района около града, че не толкова отдавна сте били там. А и Вашите бойни умения се отчитат пред командването. Служили сте при Бенковски, пленихте знаме, а и от казашкият командир разбрах, че добре боравите със сабя в ръка.
Опълченецът не можа да повярва на чутото. Това бе огромно признание от такъв опитен генерал, който бе един от най-близките офицери на царя. Сериозна бе тази задача, а това значеше, че очакванията са големи.
- Тъй вярно, господин генерал!- рече Стоян на български, след което бе освободен.
По-късно вечерта Стоян се прибираше към турските казарми, където бе настанено Опълчението. Те се намираха на един хълм в близост до града, така че нашият герой трябваше да походи още около четвърт час докато стигне до тях. В далечината на пътя той видя няколко гренадира от ротата на Кузмин. Един от тях бе унтер-офицер Евгений Скворцов. Когато групичката се приближи, гренадирът рече:
- Здраве желаем, господин поручик! Накъде сте се запътили?
- Здраве желаем, унтер-офицер! Към казармите съм тръгнал, а накъде може?
- Позволете ми да вметна, че това не е добра идея. Бих искал да съобщя, че утре, както опълчението, така и казаците на Скобелев , заминават да ковaт победата над портата.- заяви самодоволно Сковрцов.
- Наясно съм, Скворцов- усмихвайки се, рече поручикът.
- Но най-вероятно не сте наясно, че Загряцки и вашият знаменосец Тодор Каравасилев ще ни угостят тази вечер в кръчмата в центъра. Бяхме в казармите с мисията да Ви открием, но не Ви намерихме там.
- Тогава да тръгваме към уреченото място, господа!
- Тъй вярно, господин поручик!- извикаха гренадирите в един глас.
Вечерта минаваше весело за всички. Загряцки разказваше подробно за своите приключения в Хива под командването на Скобелев и за многобройните имоти, които притежаваше из земите около Дон.
- Загряцки, та ти разправяше, че съседът ти ги откраднал, а ти в Запорожието си си накупил разни ниви.- възразяваха войниците.
- Че Запорожието и Дон не са чак толкова далеч едно от друго, дявол да го вземе- възклицаваше пияният казак, смеейки се.
Когато удари полунощ, дойде време всеки да се прибира в своя обоз, тъй като ги чакаха тежки дни, изпълнени с битки, а битките пълни с кръв.
На другия ден Стоян изпрати опълчението. Сбогува се и с Тодор. Поручикът му рече:
- И не позволявай да отнемат тая светиня, която имаш честта да носиш!
През сълзи знаменосецът рече:
- Няма да позоря първата българска армия! Само победи ще види това знаме!
След около час войските потеглиха към Бяла и Търново. Свищов изведнъж сякаш опустя, но не задълго.
През останалите няколко дни започна прехвърлянето на основната войска отвъд Дунава. Освен руси по улиците на първия освободен град се появиха румънци, поляци и финци, които незабавно започнаха да помагат на местното население за възстановяването на разрушенията, случили се по време на битката. Лека -полека града и околностите му се напълниха с около шестдесет хиляди души.
На другия ден една по една частите на тая голяма армия потеглиха към Никопол. Най-отпред тръгнаха казаците, а след тях и драгунските и хусарските полкове. След тях бе пехотата. Всички тези войници бяха от различни крайща на империята. Това личеше и по униформите им- коя от коя по-пищна. От птичи поглед зрелището изглеждаше като многоцветно пано, ушито от голям майстор, което се движеше бавно, но смело, а може би и някакси заплашително.
Предпоследни се бяха наредили гренадирите на Радзишевски заедно с малката рота от българското опълчение, а след тях, естествено, бавно се движеше артилерията.
На около час от Свищов, Андрей Кузмин и Стоян Атанасов се събраха заедно, защото вече не бе нужно да вървят под строй. Ротите бяха около тях, тъй като бе война, а те бяха техни командири и не биваше да ги оставят без наблюдение. В началото бе обсъдено новото командване, под което служеха.
- Андрей, за Скобелев много се е чувало, за Столетов също. А какво ти е известно за Криденер?
Андрей се поогледа дали някой не го слуша и рече тихо:
- Въобще, нас са ни учили да не обсъждаме командването, и още повече преди битка, но ще ти кажа.
Тук той отново се поогледа и рече:
- Принципно няма нищо особено. Стар аристократ. Военен инженер. Преди около двадесет години е бил командир на Волинския полк. Същият, с който Скобелев пръв форсира Дунава. Държи изключително много на дисциплината и е близък до императора.
- Ооо!- възкликна Стоян- Явно е сериозно. Дали и аз ще доживея до такава служба?
Андрей се усмихна и промълви:
- Първо трябва да оцелеем след два дни при обсадата на тая крепост, а после да я вземем. След време ще му мислим.
В тоя момент и двамата започнаха да се подсмиват, а едно българче, около седемнадесетгодишно, се яви пред тях:
- Поручик Атанасов! Разрешете!- рече то по български.
- Да, Хаджистойков!
Младото момче треперещо продължи:
- Разрешете да доложа, че от юг се задава конник! Улових го през бинокъла.
- Дай да погледна!- извика Стоян и отскубна бинокъла от младия опълченец.
Андрей притихна. Той разбираше вече малко от малко български и знаеше, че се случва нещо сериозно. Атанасов продължаваше да гледа внимателно. През лупите, в далечината, се виждаше конник, който не бе взел ясен курс на движение. Конят му съвсем спокойно препускаше сред полето, а войникът, сякаш умрял , се люшкаше ту на една, ту на друга страна. Приближавайки се все повече и повече, Стоян забеляза, че той носеше казашка униформа и калпак.
- Трябва ми незабавно кон!- рече той на Андрей.
Гренадирът затича напред по другите части, а след някое време се върна с чист, отпочинал и здрав жребец.
Без да задава въпроси откъде Андрей го е намерил толкова бързо, Стоян се възкачи и препусна по полето.
Опълченецът се приближаваше до отсрещния конник все повече и повече обаче, поглеждайки през бинокъла, той видя че казакът сякаш се разбуди и потегли към вече близката войска в тръс.
- Дий!- рече Стоян и опъна юздите, за да догони този странник, който сякаш летеше към Донския казашки полк.
Препускайки след него, опълченецът не успя да го догони, но стигна точно навреме, когато казакът падна право в краката на казаците. Та това бе самият Чернецов, който бе изпратен на разузнавателна мисия с малък отряд! Настана суматоха. Стоян помогна на двама казаци да повдигнат пострадалия, който в полусъзнание избъбри:
- Шест редута и всички мъртви...
В тоя момент Чернецов изпадна в безсъзнание.
Привечер войската достигна мястото, където Дунава бе разделен на две от остров Персина. Това бе знак, че войската е преполовила своя недълъг път. Когато обозите бяха установени, Стоян и Андрей бяха извикани при главното командване, намиращо се в голяма палатка по средата на образувалия се стан. Бе свикано цялото командване- не само генералите, но и отделните командири на частите. До Криденер стоеше самият Чернецов, който, съвзел се от припадъка, даваше рапорт за свършеното по време на мисията. Пред множеството командири Криденер,изглеждащ крайно притеснен, заяви без да се церемони:
- Подхоронжи Макар Тарасович Чернецов от Донския Казашки полк ще ви изложи резултатите от разузнаването, което му бе възложено.
Казакът излезе напред и започна своя рапорт:
- След като преди два дни тръгнахме от Свищов, аз и още единадесет молойци от Донския полк, преминахме по същия маршрут, както и вашата войска. За около ден изминахме пътя от Свищов до Никопол. По изгрев слънце на 21 юни вече бяхме на възвишенията, намиращи се близо до стените на града от изток. Турската армия и инженери бяха вече разбрали за нашия десант и строяха редутите си. Наблюдавахме строежа на шест редута и един люнет. Те се намират в близост до крепостните стени. При село Муселиево, намиращо се на река Осъм, е изградена предмостова позиция. По пътя си срещнахме местни от село, наречено Въбел, които твърдят, че в Никопол има около осем хиляди и петстотин войници и седемнадесет батареи. Това е, което мога да доложа, господа командири.
В тоя момент Радзишевски, който се намираше пред Стоян и Андрей, попита ,та да го чуе цялото множество:
- А какво се случи с вашите другари, господин подхорунжи? Защо те не са сред нас?
- След като излязохме от Въбел и поехме към Свищов, бяхме ударени в тил от около двадесет башибузука. Моите молойци се биха храбро. Накрая останах жив само аз. Щях да остана да се бия до смърт, но знаех, че е по-добре да обадя на командването какво съм разбрал за укрепването на града. Затова реших да бягам. След няколкочасово търсене башибузуците ме изпуснаха, защото навлязох в една гориста и блатиста местност по поречието на Дунава.
На другия ден частите отпочинаха от пътя. Чернецов бе изпратен в Свищов за незабавен рапорт пред императора, а няколко казаци от Донския полк заедно с опитния опълченец Момчил Хаджистойков потеглиха на разузнаване из селата около Плевен. Денят мина спокойно и без никакви инциденти, но важно нещо се случи привечер.
Около пет часа след пладне хусарите от Изюмския полк хвърлиха пред краката на Криденер трима башибузука, които били пратени на разузнаване от Хасан паша- командирът на никополския турски гарнизон. Изтръгнати бяха немалко показания от пленниците, тъй като те бяха страхливи и подкупни- щом им казаха, че ще им пощадят живота и когато битката премине ще ги пуснат, те си изпяха всичко. Казаното от Чернецов бе потвърдено и от тях- Никопол се готвеше за тежка обсада.
След около два часа цялата войска потегли, а напред бяха изпратени още драгуни на разузнаване със заповед да ликвидират всеки разезд, който срещнат по пътя си. Три часа след полунощ войската вече наближаваше Никопол.
Тя бе разделена на две колони- дясната, командвана от генерал Лашкарьов, имаше за задачата да вземе село Въбел. Целта на лявата бе да нанесе главния удар върху врага. Командваше я генерал Шулднер, който трябваше да поведе своите войници между реките Осъм и Вит, но за това бе нужно първо да превземе предмостовата позиция при село Муселиево. Гренадирите и Стояновите опълченци бяха зачислени към лявата колона, но със спомагателни задачи, тъй като по думите на Криденер ,,те вече са свършили достатъчно при Свищов".
Малко преди да започне битката Стоян рече на Андрей:
- Какво ли не е видял тоя град, господин гренадир!
- Дунава вижда всеки ден, Влашко- също!- пошегува се Кузмин.
- Преди половин хилядолетие тук се е състояла една такава битка като тая, дето се очертава и днес, приятелю. Кръстоносци от Англия, Германия и Франция са атакували османците ето тук- по тия земи. Не само от България са искали да изпъдят турците, но и от Цариград.
На казаното Кузмин рече:
- И как е завършила тая битка, господин опълченецо?
- Кръстоносците били победени и се разбягали от тия места бързо, а нашето царство от тоя момент е престанало да съществува. За съжаление е така...
- Днес ще е наобратно, Стояне! Като мишки ще бягат под нашите удари!- заяви така самоуверено Кузмин , та даже вдъхна оптимизъм у опълченеца.
- Обаче тук не виждам ни немци, ни френци, ни англичани днес...
Атаката започна около четири часа преди изгрева на лятното слънце. Дясната колона започна кратък обстрел на частите, които се намираха при Въбел, а после атакува. Това бе организирано с цел да бъде задържана турската войска, за да може лявата колона да стигне до моста на река Осъм при Муселиево.
По предмостовата позиция започна люта атака. Десет четирифунтови оръдия безмилостно заобстрелваха врага , като се гледаше да не бъде засегат моста. Османците удържаха позиции и също започнаха лют артилерийски обстрел, който порази някои части от лявата колона. В това време драгуни и казаци се хвърлиха в боя, но отстъпиха пред врага, подновил артилерийския огън. По-късно дойде ред на пехотата, част от която успя да проникне през турските позиции. Борбата беше ожесточена и взе много жертви и от двете страни. Накрая Шулднер изпрати кавказките казаци, начело с прочутия още от полското въстание Иван Тутолмин. Неговите части нанесоха твърд удар на турците и взеха моста почти без жертви.
Минавайки през моста и продължавайки към крепостта, , Кузмин забеляза, гледайки през бинокъла си, огромна маса бягащи войници от север. Те се приближаваха все повече и повече към руската войска. Тогава поручикът поиска незабавно да се яви пред Шулднер, за да му съобщи какво бе забелязал. За щастие генералът бе разбрал за идващия гарнизон, който бягаше на юг към Плевен.
Пехотата вече бе разделена на две части от лявата страна на реката на около километър една от друга, а драгуните и казаците се бяха скрили в гората от дясната страна. Щом кракът на първия войник стъпи на моста, драгуните атакуваха отпред, а пехотата настъпи от двете страни. По тоя начин вражеските части бяха притиснати и предадоха оръжие.
Юнашки вик "Ураааа!" прозвуча от устата на победителите. Вече силно обнадеждени , всички части бавно потеглиха към крепостта. Главнокомандващият се надяваше да я превземат още същия ден.
Следваше да бъдат превзети два редута от левия бряг на Никополския отваг. Гренадирите от Астраханския полк бяха пратени към едното от тези две укрепления, което се намираше на един хвърлей път от стените на крепостта. Артилерийските оръдия загърмяха с пълна сила, а под тези звуци към редута се приближаваше страшната руска пехота. От укреплението се разнесе силен огън, но не срещу противниковия лагер, а право срещу атакуващите ги пехотинци, които бързо отстъпиха. Турската пехота се промъкна измежду укрепленията и настъпи към руския лагер. В тоя момент от двете страни удариха хусари и драгуни, които нанесоха жестоки поражения на врага. Шулднер виждаше, че редутът не ще бъде превзет само с артилерия и кратки настъпления. Трябваха войници, които да се промъкнат, прикривани, и да ударят мощно вътре в укреплението. Тая задача , естествено, се падаше на гренадирския корпус на Радзишевски. Изпратени да ги прикриват, опълченците тръгнаха на около двеста метра зад тях. Преди да се разделят Андрей рече на българския си боен другар:
Щом гренадирите тръгнаха, оръдията загърмяха .Стояновите опълченци, придвижвайки се бавно ,започнаха огън по турските войници, подаващи се измежду окопа. Приближила се до окопите, частта на Кузмин започна незабавен гранатен обстрел, като хвърляха и в окопа и горе на укреплението. Последва бой на щикове, в който опълченците също се включиха, прескачайки окопа. Кузмин стреляше на всички посоки. След него оставаха трупове, които падаха и се въргаляха по наклона към окопа. Изведнъж от някъде изникна един турчин със сабя. Той замахна и понечи да удари Андрей в гърба, но Стоян го изправари и отстреля в крака, после уцели османеца под рамото.
Най-сетне гренадирите влязоха от другата страна на възвишението и превзеха редута лесно, тъй като там почти не бе останал никой.
Войската се приближи и се установи там.
През това време дойде новина, че е превзет още един редут западно от тях. Бяха взети Въбел и Муселиево. Получи се така, че Никопол бе тясно обграден от руските войски и оставаха броени часове до неговата капитулация. Главното командване реши да не губи повече войници.Вече бяха загинали около хиляда и триста души. Затова привечер атаката бе преустановена и последва обсада, която продължи чак до сутринта.
В ранното утро на четвърти юли 1877 година руското командване започна обстрел по Никополската крепост. Турският гарнизон бе деморализиран и самите войници изискаха от командването незабавна капитулация. Около осем часа по изгрев слънце бял флаг се издигна над централната част на крепостта. В руската армия гръмнаха викове. Чу се три пъти "Ура! Ура! Ура!". Когато влязоха в града, войниците завариха близо десет хиляди пушки и сто и тринадесет оръдия. Пленени бяха около седем хиляди вражески войници.
Ето че и Никопол бе превзет! Тая крепост отваряше пътят на юг- към Плевен, Габрово и проходите към Тракия и София.