/Поглед.инфо/ Дейвид Гребер и Дейвид Венгроу питат защо митът за "селскостопанската революция" остава толкова упорит и твърдят, че има много повече, коeто можем да научим от нашите предци.
Историята, която си разказвахме за нашия произход е погрешна, и увековечава идеята за неизбежно социално неравенство.
1. В началото бе думата
Векове наред ние си разказвахме една проста история за произхода на социалното неравенство.
По-голямата част от своята история хората са живяли в малки егалитарни "стада" от ловци-събирачи [hunter-gatherers]. След това идва земеделието, което носи със себе си частна собственост, и след това възходът на градовете, което означава появата на цивилизацията, точно казано. Цивилизация означава много лоши неща (войни, данъци, бюрокрация, патриархат, робство...), но също така тя е направила възможни писмената литература, науката, философията и повечето от другите големи човешки постижения.
Почти всеки знае тази история в нейните най-широки очертания. Най-малко от времето на Жан-Жак Русо – то очертава това, за което мислим, че представлява цялостният модел и посока на човешката история. Това е важно, защото този разказ също така определя и нашето чувство за политическа възможност. Повечето виждат цивилизацията, следователно неравенството, като една трагична необходимост. Някои мечтаят за връщането към една утопия от миналото, за намиране на индустриален еквивалент на "примитивен комунизъм", или дори, в крайни случаи, за унищожаване на всичко, и връщане обратно, за да станат отново фуражири [събирачи на храна в дивата природа]. Обаче никой не оспорва базовата структура на историята.
Има фундаментален проблем с този разказ.
Той не е верен.
Неоспорими доказателства от археологията, антропологията и сродни дисциплини започват да ни дават истински ясна представа за това, как реално са изглеждали последните 40 000 години от човешката история, и това почти по никакъв начин не прилича на конвенционалния разказ. Нашият човешки род, всъщност, не е прекарал най-голямата част от своята история в малки "стада" [bands]; селското стопанство не бележи необратима промяна в социалната еволюция; първите градове често са били силно егалитарни. Все още, дори когато изследователи постепенно достигат до консенсус по такива въпроси, те остават странно неохотни, когато трябва да обявят техните открития на публиката – и дори учени в други дисциплини – да оставим отражението върху по-големите политически следствия. Като резултат, тези писатели, които се занимават с отразяване на "големите въпроси" на човешката история – Джаред Даймънд, Франсис Фукуяма, Ян Морис и други – все още вземат въпроса на Русо ("какъв е произходът на социалното неравенство?") за тяхна отправна точка, и приемат, че по-голямата история е започнала с някакъв вид падение от първобитната невинност.
Просто формулиране на въпроса по този начин означава да се направят редица предположения, че 1. има нещо, наречено "неравенство", 2. че това е проблем, и 3. че има време, в което това не е съществувало. От финансовата катастрофа, започнала 2008 г., разбира се и последвалите катаклизми, "проблемът на социалното неравенство" е в центъра на политическия дебат. Изглежда, че между интелектуалните и политическите класи има консенсус, че нивата на социално неравенство са излезли извън контрол, и че повечето от световните проблеми са резултат от това, по един или друг начин. Неговото изтъкване се разглежда като предизвикателство пред глобалните структури на властта, обаче при сравение с начина, по който подобни въпроси биха могли да се обсъждат едно поколение по-рано. За разлика от термини като "капитал" или "класова сила", думата "равенство" практически e конструирана така, че да води до половинчати мери и компромиси. Можем да си представим събарянето на капитализма или разрушаването на властта на държавата, обаче е много трудно да си представим премахването на "неравенството". Всъщност, не е очевидно дори какво би означавало да се направи това, понеже хората не са еднакви и никой по-специално не би искал те да бъдат такива.
"Неравенство" е начин за очертаване на социални проблеми, удобен за технократичните реформатори – хора, които от самото начало приемат, че всяка реална визия за социална трансформация отдавна е свалена от политическата маса. Това позволява на някои да манипулират цифрите, да се спори за коефициентите на Джини [за измерване разликата между благосъстоянието на бедните и богатите в едно общество] и за праговете на дисфункция [нарушена функция], да се преправят данъчните режими и механизмите за социално подпомагане, дори да се шокира публиката с цифри, които показват колко лоши са станали нещата ("може ли да си представите? 0.1% населението контролира над 50% от богатството!"). И всичко това – без да се адресират някои от факторите, които хората всъщност обвиняват за тези "неравни" социални устройства: например, че някои успяват да превърнат богатството си в сила над другите; или че други хора свършват, като им се казва накрая, че техните нужди не са важни, и техните животи нямат никаква истинска стойност. Последното, в което се очаква да повярваме, е просто неизбежният ефект на неравенство, и неравенството – като неизбежният резултат от живеенето във всяко голямо, комплексно, градско, технологично сложно общество. Това е истинското политическо послание, предавано чрез безкрайни призиви към една имагинерна [въображаема] епоха на невинност, преди изобретяването на неравенството: че ако искаме да се отървем от тези проблеми изцяло, ние ще трябва по някакъв начин да се отървем от 99,9% от населението на Земята, и да се върнем отново обратно към малките "стада" от фуражири [ловци-събирачи]. В противен случай най-доброто, на което можем да се надяваме, е да коригираме размера на ботуша, който ще тъпче върху нашите лица, завинаги, или може би ще се караме за малко повече свободно пространство, в което някои от нас ще могат поне временно да се измъкнат от своя път [съдба].
Мейнстриймът [преобладаващото течение] на социалната наука сега изглежда мобилизиран, за да засили това чувство за безнадеждност. Почти всеки месец се сблъскваме с публикации, опитващи се да проeктират сегашната фикс-идея – мания за разпределяне на собствеността с връщане обратно в Каменната епоха [Stone Age], като ни насочват към фалшивото търсене на "егалитарни общества", дефинирани по такъв начин, че те не биха могли да съществуват извън някои малки "стада" от фуражири (и вероятно, дори не тогава). Това, което ще направим в това есе, са две неща. Първо, ще прекараме известно време, като минем през това, което се приема за информирано мнение по такива въпроси, за да разкрием как се играе играта, как дори най-видните опитни съвременни учени в крайна сметка възпроизвеждат конвенционалната мъдрост, както е било във Франция или Шотландия, да кажем, през 1760-те. Второ: после ще се опитаме да положим началните основи на един съвсем различен разказ. Това е най-голямата работа, изясняваща основите. Въпросите, с които се занимаваме, са толкова огромни, и въпросите са толкова важни, че ще са необходими години изследвания и дебати, дори за да започнем да разбираме пълните заключения. Обаче настояваме на едно нещо. Изставянето на историята за падение от първобитната невинност не означава да се изоставят мечтите за човешка еманципация – т.е. за такова общество, в което никой не може да превърне правата си на собственост в средство за поробване на другите, и където на никого не може да се казва, че неговия живот и неговите потребности нямат значение. Напротив. Човешката история ще става далеч по-интересно място, съдържащо много повече надеждни моменти, отколкото са ни карали да си представяме, след като се научим да изхвърляме концептуалните си окови, и разберем какво наистина има там.
2. Съвременни автори за произхода на социалното неравенство; или, вечното завръщане на Жан-Жак Русо
Нека започнем, като очертаем получената мъдрост за цялостния ход на човешката история. Тя протича подобно така:
Когато завесата на човешката история се вдига – да кажем, преди около двеста хиляди години, с появата на анатомично модерния Хомо сапиенс/Разумен човек [Homo sapiens] – ние намираме нашия човешки род да живее в малки и мобилни (човешки) стада, вариращи от двадесет до четиридесет индивида. Те търсят оптимални територии за лов и за снабдяване с диви храни, преследвайки стада, събирайки ядки и плодове. Ако ресурсите станат оскъдни, или възникнат социални напрежения, те реагират, като се движат напред, и отиват някъде другаде. Животът на тези ранни хора – ние можем да мислим за него като детството на човечеството – е пълен с опасности, но също така и с възможности. Материалните собствености са малко, обаче светът е неповредено и привлекателно място. Повечето от тях работят само няколко часа на ден, а малкият размер на социалните групи им позволява да поддържат някакво леснодостъпно приятелство, без формални форми на доминиране. Писмените трудове на Русо през 18-ти век обясняват това като "Природното състояние" [the State of Nature], обаче днес се предполага, че обхваща по-голямата част от действителната история на нашия човешки род. Също така се приема, че това е единствената епоха, в която хората са успели да живеят в истински общества на равни, без класи, касти, наследствени лидери, или централизирано управление.
Уви, това щастливо състояние на нещата евентуално стига до своя край. Нашата конвенционална версия на световната история поставя този момент преди около 10 000 години, в края на последната Ледникова епоха [Ice Age].
На това място, ние намираме нашите въображаеми човешки актьори разпръснати по световните континенти, започвайки да отглеждат собствени култури и свои собствени стада животни. Каквито и да са локалните причини (те са обсъждани), резултатите са много важни, и по принцип те са същите навсякъде. Териториалните привързаности и частното притежание на собственост стават важни по непознати преди това начини, а заедно с тях също и спорадичните вражди и войни. Селското стопанство предоставя излишък от храна, което позволява на някои да натрупват богатство и влияние извън тяхната непосредствена родствена група. Други използват своята свободата от търсенето на храна, за да развият нови умения, като изобретяването на по-сложни оръжия, инструменти, превозни средства и укрепления, или занимание с политика и организирана религия. Така впоследствие, тези "неолитни фермери" бързо "вземат мярката" на своите съседи ловци-събирачи, и се стремят да ги елиминират, или да ги поглънат в един нов и превъзходен – макар и по-малко равен – начин на живот.
За да станат нещата все по-трудни, или така както върви историята, земеделието осигурява глобално увеличаване на населението. Понеже хората се движат във все по-големи концентрации, нашите несъзнателни предци предприемат друга необратима крачка към неравенството, и преди около 6000 години се появяват градовете – и нашата съдба вече е запечатана. С градовете идва необходимостта от централизирано управление. Нови класи от бюрократи, свещеници и воини-политици се настаняват на постоянни служби, за да поддържат ред и да осигуряват гладкото протичане на доставките и обществените услуги. Жените, които някога са се радвали на важни роли в човешките дела, са изолирани или затворени в хареми. Военнопленниците се свеждат до роби. Настъпва пълно неравенство и няма отърване от него. Все пак разказвачите винаги ни уверяват, че не всичко за възхода на градската цивилизация е лошо. Измислена е писмеността, първо, за да се водят държавните сметки, обаче това позволява да се случат удивителни постижения в областта на науката, технологиите и изкуствата. На цената на невинността ние сме станали модерни съвременници, и сега можем само да се вгледаме със съжаление и ревност към онези няколко "традиционни" или "примитивни" общества, които по някакъв начин са изпуснали лодката.
Това е историята, която, както казваме, формира основата на всички съвременни дебати за неравенството. Да кажем, един експерт по международни отношения или един клиничен психолог, иска да вземе отношение по такива въпроси, те вероятно просто ще приемат за даденост, че по-голямата част от човешката история ние сме живели в малки егалитарни стада, или че възхода на градовете също така означава и възход на държавата. Същото се отнася и за повечето най-последни книги, които се опитват да погледнат в широк обхват на праисторията, за да извадят политически изводи, които се отнасят до съвременния живот. Да помислим върху книгата на Франсис Фукуяма: "Началото на политическия ред. От времето на прехуманците [човекоподобните маймуни] до френската революция"[The Origins of Political Order: From Prehuman Times to the French Revolution]:
В своите ранни етапи, човешката политическа организация е подобна на обществото на ниво първобитно човешко стадо [band-level society], наблюдавано в по-висшите примати като шимпанзетата. Това може да се разглежда като форма по подразбиране на социална организация. ... Русо [Жан-Жак Русо] посочва, че произходът на политическото неравенство се състои в развитието на селското стопанство, и в това той в голяма степен е прав. Понеже обществата на ниво човешко стадо са предаграрни, там няма никаква частна собственост в който и да е съвременен смисъл. Подобно на стадата на шимпанзетата, ловците-събирачи обитават територии, които те защитават и при необходимост се сражават за тях. Обаче те имат по-малко стимули от земеделците, за да маркират парче земя и да кажат "това е мое". Ако на тяхната територия нахлуе друга група, или ако на територията проникнат опасни хищници, обществата на ниво първобитно човешко стадо можело да имат възможност просто да се преместят някъде другаде, поради ниската плътност на населението. Обществата на ниво първобитно стадо са силно егалитарни ... Лидерството се давало на индивиди на основата на качества като сила, интелигентност и надеждност, обаче тенденцията е била лидерството да се мести [да мигрира] от един индивид към друг.
Джеръд Даймънд [американски еволюционен биолог], в книгата си Светът преди вчера: Какво можем да научим от традиционните общества? [World Until Yesterday] предполага, че такива човешки стада (в които той вярва, че хората все още са живели "неотдавна преди 11 000 години"), са съдържали "само няколко десетки индивиди", повечето биологично свързани. Те водели доста оскъдно съществуване "ловувайки и събирайки всякакви диви животински и растителни видове, живеeщи в един акър (малко повече от четири декара) гора". (Защо само един акър, той никога не обяснява). И техният социален живот, според Даймънд, е бил завидно прост. Решенията са вземани чрез "дискусия лице в лице"; имало е "малко лични вещи", и е "нямало формално политическо лидерство или силна икономическа специализация". Даймънд заключава, че за съжаление, само в рамките на такива първобитни групировки хората някога са постигнали значителна степен на социално равенство.
За Даймънд и Фукуяма, както и за Русо няколко века по-рано, това, което слага край на това равенство – навсякъде и завинаги – е изобретяването на селското стопанство и по-високия брой население, което то поддържа [изхранва]. Селското стопанство води до преход от "стада" към "племена" ["tribes"]. Натрупването на излишък от храна е довело до нарастване на населението, което от своя страна е довело някои "племена" да се превърнат в класирани общества, известни като "вождества" ["chiefdoms"]. Фукуяма рисува една почти библейска картина, едно отклонение от Едем [Райската градина в Библията]: "Понеже малките стада от човешки същества мигрират и се адаптират към различни среди, те започват да излизат от природното състояние чрез развиване на нови социални институции". Те водят войни за ресурси. Крехки и в пуберитетна възраст, тези общества тръгват към беди.
Било време да пораснат, време да се определи правилното лидерство. Не след дълго шефовете се обявяват за крале, дори за императори. Няма смисъл от съпротивление. Всичко това е неизбежно, след като хората са приели големи, сложни форми на организация. Дори когато лидерите започват да действат лошо – присвоявайки най-хубавото от селскостопанските излишъци, за да поощряват своите лакеи и роднини, като правят този статус постоянен и наследствен, събирайки трофейни черепи и хареми от момичета-роби, или разкъсвайки сърцата на съперниците с обсидиански ножове – дори тогава не би имало връщане назад. "Големи групи от населението", смята Даймънд, "не могат да функционират без лидери, които вземат решенията, ръководители, които изпълняват решенията, и бюрократи, които управляват решенията и законите. Уви, за тези читатели, които са анархисти и мечтаят да живеят без държавно управление, това са причините, поради които вашата мечта е нереалистична: ще трябва да намерите някоя малка група или племе, готови да ви приемат, където никой не е чужденец, и където царе, президенти и бюрократи не са необходими".
Едно мрачно заключение не само за анархистите, но също за всеки, който някога се е чудил дали може да има някаква жизнеспособна – практически осъществима – алтернатива на статуквото. Обаче забележителното нещо е, че въпреки самодоволния тон, такива изявления всъщност не са основани на някакви научни доказателства. Няма причина да вярваме, че малките групи по-специално е вероятно да бъдат егалитарни, или че големите групи трябва задължително да имат царе, президенти или бюрокрация. Това са само предразсъдъци, заявени като факти.
В случая на Фукуяма и Даймънд човек може най-малкото забележи, че те никога не са били обучавани в съответните дисциплини (първият е политолог, а другият има докторат върху физиологията на жлъчния мехур). От друга страна, дори когато антрополози и археолози се опитват в наративите за "голямата картина", те показват странна тенденция, при която изводите им с незначителна промяна, са подобен вариант на Русо. Двама именити висококомпетентни учени – Кент Фланъри [североамерикански археолог, изследва произхода на селското стопанство и социалното неравенство] и Джойс Маркъс [американска антроположка и археоложка, изследва социалното и политическото неравенство] в "Създаването на неравенство: Как нашите праисторически предци определят етапа на монархията, робството и империята" [The Creation of Inequality: How our Prehistoric Ancestors Set the Stage for Monarchy, Slavery, and Empire] очертават около петстотин страници от етнографски и археологически казуси, опитвайки се да решат пъзела. Те приeмат, че в нашата Ледникова епоха праотците не са били напълно незапознати с институциите на йерархията и робството, обаче настояват, че те са извършвали тези неща предимно в отношенията си със свръхестественото (древни духове и други подобни). Те предполагат, че изобретяването на селското стопанство е довело до появата на демографски разширени "кланове" [групи, които признават общ предшественик, но точната генеалогия може да не се помни] и "групи на спускане" [родствени групи, линейни потомци на общ предшественик], и както са правили, достъпът до духове и до мъртви става път към земната сила (как точно, не се изяснява). Според Фланъри и Маркъс следващата голяма стъпка по пътя към неравенството идва, когато мъже от кланове с необичайни таланти или известни експерти – лечители, войни и други хора с високи постижения получават правото да предават статут на своите потомци, независимо от таланта или способностите на последните. Това доста добре посява семената, и оттогава нататък е само въпрос на време преди идването на градовете, монархията, робството и империята.
Любопитното нещо за книгата на Фланъри и Маркъс е, че те реално внасят някои археологически доказателства само с раждането на държавите и империите. Всички истински ключови моменти в тяхната равносметка за "създаване на неравенство" разчитат вместо това на сравнително скорошни описания на дребни фуражири, пастири и култиватори, като например Хадза на Източноафриканския риф [Hadza of the East African Rift], или Намбикуара от тропическите гори на Амазония [Nambikwara of the Amazonian]. Обясненията на такива "традиционни общества" се разглеждат така, като че са прозорци върху палеолитното или неолитното минало. Проблемът е, че те не са нищо подобно. Хадза или Намбикуара не са живи фосили. Те са били в контакт с аграрни държави и империи, с нападатели и търговци в продължение на хилядолетия, и техните социални институции категорично са формирани чрез опити те – Хадза или Намбикуара – да се ангажират с тях, или да ги избегнат. Само археологията може да ни каже какво общо имат с те праисторическите общества. Така че, докато Фланъри и Маркъс представят всякакви интересни прозрения за това как биха могли да се появат неравенства в човешките общества, те ни дават малко основания да вярваме, че те наистина са направили това [да дадат доказателства за появата на неравенството].
Накрая, нека да разгледаме книгата на Ян Морис [британски историк и археолог] "Фуражирите, фермерите и фосилните изкопаеми горива: Как се развиват човешките ценности" [Foragers, Farmers, and Fossil Fuels: How Human Values Evolve]. Морис преследва малко по-различен интелектуален проект: да приведе констатациите от археологията, древната история и антропологията в диалог с работата на икономисти като Томас Пикети [френски икономист с изследвания си върху икономическото неравенство], за причините за неравенството в съвременния свят, или с по-политически ориентираната книга на сър Тони Аткинсън [британски икономист] Неравенство: Какво може да се направи? [Inequality: What can be Done?]/. "Дълбокото време" на човешката история – информира ни Морис – има нещо важно да ни разкаже за такива въпроси, обаче само ако първо установим еднаква [единна] мярка за неравенство, приложима през цялата му продължителност. Това той постига чрез превръщането на "ценностите" на ловците-събирачи от Ледниковата епоха и неолитните фермери в термини, познати на съвременните икономисти, и след това ги използва, за да определи коефициентите на Джини, или формалните нива на неравенство. Вместо духовните неравенства, които изтъкват Фланъри и Маркъс, Морис ни дава един безпогрешно материалистичен поглед, разделящ човешката история на трите големи "F" [Foragers, Farmers, Fossil Fuels] в заглавието на книгата му, в зависимост от това как те трите – фуражири, фермери и фосилни горива – насочват, канализират топлината. Всички общества, предполага Морис, имат едно "оптимално" ниво на социално неравенство – едно вградено "духовно ниво", като използва термина на Пикет и Уилкинсън – което е подходящо за техния преобладаващ начин на добиване на енергия.
През 2015 г. в една статия за "Ню Йорк Таймс" Морис всъщност ни дава числа, количествено определящи праисторическите доходи в САЩ, и фиксирани към валутните стойности от 1990 г. [‘To Each Age Its Inequality’ / Към всяка епоха има свое неравенство] Той също така предполага, че ловците-събирачи на последната Ледникова епоха живеят най-вече в малки мобилни стада. В резултат на това те консумират много малко, еквивалентът, предполага той, е от около $1,10 на ден. Следователно, те също "се радват" на коефициент на Джини от около 0,25 – това е възможно по-ниското ниво, понеже е тогава имало малко излишък или капитал за всеки евентуален елит, които той би могъл заграби. Аграрните общества – а за Морис това включва всичко от 9000-годишното неолитно село Çatalhöyük до Kublai Khan’s [Кублай хан] в Китай, или Франция на Луи XIV – са били по-гъсто населени и са били по-добре, със средна консумация от $1,50–$ 2,20 на ден на човек, и по-заможни, също така са имали склонност да натрупват излишъци от богатство. Обаче повечето хора са работели по-тежък черен труд и при значително по-лоши условия, така че земеделските общества са имали тенденция към много по-високи нива на неравенство.
Обществата с фосилни изкопаеми горива наистина би трябвало да променят всичко това, като ни освободят от черния труд на ръчната работа, и да ни върнат към по-разумни коефициенти на Джини, по-близки до тези на нашите предци ловци-фуражири – и за известно време изглежда, че това започва да се случва, но поради някаква странна причина, която Морис не разбира напълно, нещата отново са се обърнали, и богатството отново е засмукано в ръцете на един малък глобален елит:
Ако завоите и обратите на икономическата история през последните 15 000 години и народната воля са вид ръководни указания, изглежда, че "правилното" ниво на неравенство в доходите след данъчно облагане би трябвало е между 0.25 и 0.35, а това на неравенството на богатството – между около 0.70 и 0.80. Много страни сега са на или над горните граници на тези диапазони, което показва, че г-н Пикети наистина има право да предвиди беди.
Някои важни технократични манипулации са явни!
Нека оставим предписанията на Морис настрана, и да се съсредоточим само върху една цифра: палеолитният доход от $1.10 на ден. Откъде точно идва той? Предполага се, че изчисленията имат нещо общо с калорийната стойност на дневния прием на храна. Но ако сравняваме това с дневните доходи днес, не трябва ли да вземем предвид и всички останали неща, които палеолитните фуражири са получавали безплатно, но за които ние самите бихме очаквали да платим: безплатна сигурност, безплатно разрешаване на спорове, безплатно начално образование, безплатна грижа за възрастните хора, безплатна медицина, да не говорим за разходи за развлечение, музика, исторически разкази и религиозни услуги? Дори когато става дума за храна, ние трябва да вземем предвид качеството: в крайна сметка ние тук говорим за 100% биологични свободно отглеждани на открито продукти, измити с най-чистата естествена изворна вода. Много съвременни доходи отиват за плащане на ипотеки и наеми. Но помислете за таксите за къмпинги за първокласни палеолитни места по протежение на реките Дордон или Везер (Франция), да не говорим за вечерните класове за получаване на висока квалификация в естествената скална живопис и дърворезба – и за всички тези облекла – кожуси от естествена кожа. Разбира се, всичко това трябва да струва невероятно в повече от $1.10/на ден, дори в долари от 1990-та. Не е напразно, че Маршал Сахлин [американски професор по антропология, изследва ролята на културата в структурата на обществото] се отнася към фуражирите като към "истинското заможно общество". Днес такъв живот няма да е евтин.
Всичко това несъмнено е малко глупаво, обаче това е нашата гледна точка: ако се сведе световната история до коефициентите на Джини, глупавите неща, непременно, ще последват. Също така и депресиращите. Морис най-малкото чувства, че нещо е изкривено със скорошните галопиращи повишения на глобалното неравенство. За разлика от него, историкът Валтер Шайдел разглежда четенията в стила на Пикети за човешката история до техния крайно нещастен завършек в своята книга от 2017 г."Великият левел: Насилието и историята на неравенството от каменната епоха до XXI век" [The Great Leveler: Violence and the History of Inequality from the Stone Age to the Twenty-First Century], заключавайки, че реално ние нищо не може да направим срещу неравенството. Цивилизацията винаги слага да управляват един малък елит, който заграбва все повече и повече от пая. Единственото нещо, което някога е могло успешно да ги изхвърли [измести] оттам, е катастрофата: война, чума, масова военна повинност, масово голямо страдание и смърт. Половинчатите мерки никога не работят. Така че, ако не искате да се връщате да живеете в една пещера, или да умрете в ядрен холокост (което по презумпция също завършва така и с оцелелите, живеещи в пещери), тогава просто трябва да приемете съществуването на Уорън Бъфет и Бил Гейтс.
Либералната алтернатива? Фланъри и Маркъс, които открито се идентифицират с традицията на Жан-Жак Русо, приключват проучването си със следното полезно предложение:
Веднъж разгледахме този въпрос със Скоти МакНейш, археолог, който е прекарал 40 години в изучаване на социалната еволюция. Как, чудехме се, обществото би могло да стане по-егалитарно? След като се консултира за кратко със стария си приятел Джак Даниълс, Макнейш отговори: "Сложете ловци и събирачи да управляват".
3. Но наистина ли сме се втурнали право към веригите си?
Истински странното нещо за тези безкрайни позовавания на невинното "Природно състояние" на Русо, и падението от непоквареността е, че самият Русо никога не е твърдял, невинното "Природно състояние" реално се е осъществило. Всичко това бил мисловен експеримент. В неговия "Дискурс за произхода и основаването на неравенството сред човечеството" (1754 г.) [Discourse on the Origin and the Foundation of Inequality Among Mankind], където е по-голямата част от историята, която разказвахме (и преразказвахме) произлиза, той пише:
... изследванията, в които можем да се ангажираме по този повод, не трябва да се приемат за исторически истини, а просто като хипотетични и условни разсъждения, които могат по-скоро да илюстрират естеството на нещата, отколкото да покажат техния истински произход.
"Природното състояние" на Русо никога не е било предназначено като етап на развитие. То не е предназначено за еквивалент на фазата на "Дивачество" ("Savagery"), което отваря еволюционните схеми на шотландските философи като Адам Смит, Фъргюсън, Милар, и по-късно Луис Хенри Морган [американски антрополог]. Тези други учени се интересуват от определянето на нива на социално и морално развитие, които съответстват на историческите промени в начините на производство: хранене, скотовъдство, земеделие, промишленост. За разлика това, което Русо представя, е по-скоро една притча. Както подчертава политоложката Джудит Шклар, виден политически теоретик от Харвард, Русо наистина се опитва да проучи онова, което смята за основен парадокс на човешката политика: че нашето вродено желание за свобода по някакъв начин ни води понякога към "спонтанен поход към неравенство" , Според думите на Русо: "Всички се втурнаха право към веригите си, вярвайки, че си осигуряват свободата; макар че имаха достатъчно основания да видят предимствата на политическите институции, те нямаха достатъчно опит да предвидят опасностите ". Въображаемото "Природно състояние" е просто начин да се илюстрира гледната точка.
Русо не е бил фаталист. Това, което хората правят, той вярва, че те могат обратно да го развалят. Можем да се освободим от веригите; само че това няма да бъде лесно. Джудит Шклар предполага, че напрежението между "възможност и вероятност" (възможността за човешка еманципация, вероятността, че ние всички просто се поставяме в някаква форма на доброволно подчинение) е централната движеща сила на писанията на Русо за неравенството. Всичко това може да изглежда малко иронично, понеже след френската революция много консервативни критици държат Русо лично отговорен за гилотината. Те настояват, че това, което е предизвикало терора, е именно неговата наивна вяра във вродената доброта на човечеството и вярата му, че един по-равноправен социален ред може да бъде представен само от интелектуалци и след това да бъде наложен от "общата воля". Обаче много малко от онези минали фигури, които сега се възприемат като романтици и утописти, са били наистина толкова наивни. Карл Маркс, например твърди, че това, което ни прави човеци, е нашата сила на въображаемото отражение – за разлика от пчелите, ние си представяме къщите, в които бихме искали да живеем, и едва тогава се замисляхме да ги построим. Обаче той също вярва, че може да се продължи по същия начин и с обществото, и се опитава да наложи един архитектурен обществен модел. Обаче да се направи това, би означавало да се извърши гряхът на "утопичния социализъм", за който няма нищо друго освен презрение. Вместо това, революционерите трябва да придобият представа за по-големите структурни сили, които оформят хода на световната история, и да се възползват от основните противоречия: например, фактът, че отделните собственици на заводи трябва да укрепват работниците си, за да се конкурират, обаче ако всички те са прекалено успешни в това, никой няма да може да си позволи да произвежда това, което техните заводи произвеждат. Обаче такава е силата на две хиляди годишните библейски писания, че дори когато твърдоглавите реалисти започват да говорят за огромния обхват на човешката история, те се връщат към някаква вариация на Едемската градина – падението от непорочността (обикновено както в Битието от Библията, поради неразумно преследване на Знанието); възможността за бъдещо обратно изкупление. Марксистките политически партии бързо са разработили собствената си версия на историята, като обединяват природното състояние на Русо и идеята на Шотландското просвещение за етапите на развитие. Резултатът е формула за световна история, която започва с оригиналния "примитивен комунизъм", който е победен от появата на частната собственост, обаче е предназначен един ден да се върне.
Трябва да заключим, че революционерите, въпреки всички свои визионерски идеи, не са били с особено въображение, по-специално когато се отнася за свързване на миналото, настоящето и бъдещето. Всеки продължава да казва една и същата история. Вероятно не е случайно, че днес най-жизнените и креативни революционни движения в зората на това ново хилядолетие – сапатистите от Чиапас (Мексико) и кюрдите от Рожава (кюрдският район на Сирия) са само най-очевидните примери – са тези, които едновременно имат своите корени в едно дълбоко традиционно минало. Вместо да си представят някаква първична утопия, те могат да очертаят един по-смесен и по-сложен разказ. В действителност изглежда, че в революционните кръгове все повече се признава, че свободата, традицията и въображението винаги са били и винаги ще бъдат вплетени по начини, които не разбираме напълно. Време е останалата част от нас да се хванем, и да започнем да разглеждаме каква е небиблейската версия на човешката история.
4. Как може сега да се промени ходът на (миналата) история
И така, какво реално ни научи археологическото и антропологическото изследване от времето на Русо?
Разбира се, първото нещо е, че питането за "произхода на социалното неравенство" е може би грешното място, от което да се започне. Вярно е, че преди началото на това, което се нарича "Горен (късен) палеолит" [Upper Palaeolithic], наистина нямаме представа какво представлява най-човешкият социален живот. Повечето от нашите доказателства се състоят от разпръснати фрагменти от обработен камък, кости и малко на брой други дълготрайни материали. Заедно съществуват различни хомининови човешки видове [Hominini]; не е ясно дали може да се приложи някаква етнографска аналогия. Нещата започват да се съсредоточават в самия Горен палеолит, който започва преди около 45 000 години и обхваща върха на заледяването и глобалното охлаждане (преди около 20 000 години), известен като "Последен ледников максимум" [Last Glacial Maximum]. Тази последна голяма Ледникова епоха е последвана от появата на по-топли условия и постепенно отстъпване на ледените пластове, водещо до настоящата ни геоложка епоха, Холоцена [Holocene]. После се настъпват по-благоприятни условия, които са създали периода, в който Homo sapiens – вече колонизирал голяма част от Стария свят – завършва своя поход в Новия свят, достигайки южните брегове на Северна и Южна Америка преди около 15 000 години.
И така, какво всъщност знаем за този период от човешката история? Голяма част от най-ранните значителни доказателства за човешката социална организация в Палеолита произлизат от Европа, където е установен нашият човешки вид заедно с Неандерталeца [Homo neanderthalensis], преди той да изчезне около 40 000 г. пр. Хр. (Концентрацията на данни в тази част на света най-вероятно отразява историческото пристрастие на археологическото изследване, а не нещо, което е необичайно за самата Европа). По това време и през Последния ледников максимум [Last Glacial Maximum] обитатаемите части на Ледникова Европа изглеждат повече като парк Серенгети в Танзания, отколкото всяко настоящо европейско местообитание. На юг от ледниковите пластове, между тундрата и горските брегове на Средиземно море, континентът е бил разделен на богати на дивеч долини и степи, сезонно пресичани от мигриращи стада елени, бизони и вълнести мамути. Праисториците изтъкват от няколко десетилетия – до малко очевидния ефект – че човешките групи, обитаващи тези среди, нямат нищо общо с онези блажено прости, егалитарни групи на ловци-събирачи, за които все още рутинно се предполага, че са нашите далечни предци.
Горно-палеолитно гробище в Сунгир, Русия. Източник: Wiki Commons
Да започнем с това, че безспорно съществуват богати погребения, простиращи се във времето до дълбочините на Ледниковия период. Някои от тях, като например 25 000-годишните гробове от Сунгир, на изток от Москва, са известни от много десетилетия и заслужено са известни. Фелипе Фернандес-Арместо, който е изготвил анализ на "Създаване на неравенство" [Creation of Inequality] за вестник "Уолстрийт Джърнъл" "Добре е да имаш крал" [It's Good To Have a King], изразява логично учудването си от техния пропуск: "Макар да знаят, че наследственият принцип е предшествал селското стопанство, г-н Фланъри и г-жа Маркъс не могат да изгонят илюзията на Русо, че това започва с уседния живот. Затова те изобразяват един свят без наследствена власт до около 15 000 пр. Хр., като пренебрегват едно от най-важните археологически места за тяхна цел". Закопан в замръзналата почва под палеолитското селище в Сунгир е открит гроб на човек на средна възраст, погребан, както отбелязва Фернандес-Арместо, със зашеметяващи признаци на чест: гривни от полирана слонова кост от мамут, диадема и шапка от зъби на лисица, и почти 3 000 трудно изрязани и полирани мъниста от слонова кост". И на няколко крачки, в идентичен гроб "лежат две деца, съответно от 10 и 13 години, украсени с подобни погребални дарове – включително за по-голямото на възраст около 5000 мъниста, както на възрастния човек (обаче малко по-малки) и масивно копие изрязано от слонова кост ".
Подобни открития изглежда нямат значително място в никоя от разгледаните дотук книги. Тяхното омаловажаване, или редуцирането им до бележки под линия би могло по-лесно да се прости, ако Сунгир [Sungir] беше изолирана находка. Обаче не е. Сравнително богати погребения досега се потвърждават в скални приюти от Горния палеолит и селища на открито в голяма част от Западна Евразия, от Дон до Дордон (Франция). Сред тях можем да открием например 16-годишната "Дамата от Сен Жермен-ла-Ривиер", покрита с орнаменти, направени върху зъбите на млади елени, ловувани отдалечено на 300 километра, в испанската държава на баските; и погребенията по крайбрежието на Лигурия – древни като Сунгир – включително "Ил Принсипе" [II Principe], млад мъж, чиято регалия включва скиптър от екзотичен кремък, жезъл от еленови рога и орнаментиран накит на главата от перфорирани раковини и еленови зъби. Тези открития представляват стимулиращи предизвикателства за интерпретация. Има ли право Фернандес-Арместо да каже, че това са доказателства за "наследствена власт"? Какъв е бил статусът на тези хора в живота?
Не по-малко интригуващо е спорадичното, но убедително доказателство за монументалната архитектура, простираща се обратно във времето до Последния ледников максимум [Last Glacial Maximum]. Идеята, че човек може да измерва "монументалността" в абсолютни стойности, е разбира се също толкова глупава, колкото идеята за количествено определяне на разходите през Ледниковия период в долари и центове. Това е относителна концепция, която има смисъл само в рамките на определена скала от ценности и от предишни опити. Плейстоценът [краят на плейстоценовата епоха съответства на края на Последния ледников период] [Pleistocene] няма преки еквиваленти в мащаба си спрямо Пирамидите в Гиза или Римския колозеум. Обаче има сгради, които според стандартите на времето могат да бъдат възприемани само като обществени творения, които предполагат сложен дизайн и координация на труда във впечатляващ мащаб. Сред тях са изумителните "мамут къщи" [mammout houses], построени от кожи, простиращи се върху рамка от бивници, примери от които – датирани преди около 15 000 години – могат да бъдат намерени по продължение на една отсечка от ледниковата ивица, достигаща от съвременния Краков по целия път до Киев.
Още по-изумителни са каменните храмове на Гьобекли Тепе [Göbekli Tepe], разкопани преди повече от двадесет години на турско-сирийската граница, и които все още предмет на шумни научни дебати. Датирайки от преди около 11 000 години, в самия край на Последната Ледникова епоха, те са съставени от най-малко двадесет мегалитни заграждения, издигнати високо над сега опустошените хълмове на равнината Harran [Harran Plain]. Всеки от тях е съставен от варовикови колони с височина над 5 метра и тежи до един тон (съизмерим със стандартите на Стоунхендж и около 6000 години преди него). Почти всеки стълб в Гьобекли Тепе е забележително произведение на изкуството, с релефни резби от застрашителни животни, изпъкващи от повърхността, а мъжките гениталии силно изложени на показ. Изваяни грабливи птици се появяват в комбинация с изображения на отделени човешки глави. Скулптурите свидетелстват за скулптурни умения, без съмнение усъвършенствани в по-гъвкавия материал дърво (някога широко разпространени в подножието на планините Тавър), преди да бъдат приложена върху твърдата почва на Harran. Интригуващо и независимо от размера им, всяка от тези масивни структури има сравнително кратък живот, завършващ с голям празник и бързо напълване на нейните стени: йерархии, издигнати до небето, само за да бъдат бързо разрушени отново. А протагонистите – главните герои – в тази праисторическа пищтна игра на пиршества, построяване, и унищожаване са били, доколкото ни е известно, ловци-фуражири, живеещи само с диви ресурси.
Какво тогава трябва да направим от всичко това? Една научна реакция би била да се откаже изцяло идеята за егалитарен Златен век, и да се заключи, че рационалният собствен интерес и натрупването на власт са трайните сили зад човешкото социално развитие. Но това на практика всъщност не работи. Доказателствата за институционално неравенство в обществата от Ледниковия период, независимо дали са под формата на грандиозни погребения или монументални сгради, не са нищо, ако не са спорадични. Погребенията се появяват буквално през векове и често отдалечени на стотици километри. Дори ако поставим това към откъслечността на доказателствата, все още трябва да попитаме защо доказателствата са толкова разпокъсани: в крайна сметка, ако някой от тези "принцове" от Ледниковата епоха се държи, да кажем като принцове от бронзовата епоха, ние би трябвало също да намерим укрепления, складове, дворци – всичките обичайни атрибути на възникващите държави. Вместо това, в продължение на десетки хиляди години виждаме паметници и великолепни погребения, но нищо друго не показва растежа на класирани [йерархични] общества. Освен това има и други, дори и странни фактори, като например факта, че повечето от "принцовите" погребения се състоят от хора с удивителни физически аномалии, които днес биха били смятани за гиганти, гърбави хора или джуджета.
Един по-широк поглед върху археологическите доказателства предполага ключ към разрешаването на дилемата. Той лежи в сезонните ритми на праисторическия социален живот. Повечето от обсъжданите досега палеолитни места са свързани с доказателства за ежегодни или двугодишни периоди на агрегация на хората, свързани с миграцията на стада от дивеч – като вълнообразен мамут, степни бизони, северни елени или (в случая на Göbekli Tepe) газели, както и циклични рибни пасажи, и лешникова реколта. В по-неблагоприятно време на годината, поне някои от нашите предшественици от Ледниковия период без съмнение са живели и фуражирали в малки човешки стада. Но има безспорни доказателства, които показват, че при други случаи те са се събирали масово в рамките на "микро-градове", намиращи се в Долни Вестонице [Dolní Věstonice] Чехия, в моравския басейн на юг от Бърно, празнувайки свръхизобилие от диви ресурси, участвайки в сложни ритуали, амбициозни артистични изяви и търговия с минерали, морски черупки и животински кожи на поразителни разстояния. Западноевропейските еквиваленти на тези сезонни места за агрегация са били вероятно големите скални убежища на Френски Перигорд [French Périgord] и крайбрежието на Кантабрия [Cantabrian coast] с техните известни рисунки и резби, които по подобен начин са формирали част от ежегодния кръг на общуване и разпръскване.
Такива сезонни модели на социалния живот са били устойчиви, дълго след като се предполага, че "изобретяването на селското стопанство" е променило всичко. Нови доказателства показват, че промени от този вид (сезонни) може би са ключ за разбиране на известните неолитни паметници на равнината Салисбъри [Neolithic monuments of Salisbury Plain], не просто под форма на календарен символизъм. Стоунхендж [Stonehenge] се оказва само последната в много дългата поредица от ритуални структури, издигани от дървен материал, както и от камък, тъй като хората във важни моменти от годината са се приближавали към равнината от отдалечени краища на британските острови. Щателните разкопки показват, че много от тези структури – сега правдоподобно интерпретирани като паметници на предците на могъщи неолитни династии – са били разрушени само няколко поколения след тяхното изграждане. Още по-учудващо е, че тази практика за издигането и разрушаването на големите паметници съвпада с период, когато народите на Великобритания, след като са приели Неолиталната селскостопанска икономика [Neolithic farmimg economy] от континентална Европа, изглежда са обърнали гръб на поне един важен аспект от нея, изоставяйки отглеждането на зърнени култури и връщайки се – около 3300 г. пр. Хр. – към събирането на лешници като основен източник на храна. Отглеждайки стадата си от добитък, за които те празнували сезонно в близките стени на Дърингтън [Durrington Walls], строителите на Стоунхендж изглежда не са били нито фуражири, нито фермери, а нещо средно между тях. И ако нещо подобно на кралски двор(ец) е властвало в празничния сезон, когато се събрали голям брой хора, тогава то можело да се разтури през по-голямата част от годината, когато същите хора се разпръснат обратно из острова.
Защо тези сезонни вариации са важни? Защото те разкриват, че от самото начало човешките същества самосъзнателно са експериментирали с различни социални възможности. Антрополози описват общества от този тип като притежаващи "двойна морфология". Марсел Мос [френски антрополог и социолог, изследва първобитните религии], който пише в началото на ХХ век, отбелязва, че обкръжението на инуитите [Inuit], "както и много други общества... имат две социални структури, една през лятото и една през зимата, а паралелно те имат две системи на правото и религията". През летните месеци инуитите са се разпръсквали в малки патриархални групи, търсейки сладководни риби, карибу и елени, всяка под ръководството на един мъжки старейшина. Собствеността вероятно е била маркирана, и патриарсите са упражнявали принудителна, понякога дори тиранична власт над своите роднини. Но през дългите зимни месеци, когато тюлените и моржът се стичат до брега на Арктика, друга социална структура изцяло поема поста, като съберат заедно инуитите, да построят големи къщи за срещи от дърво, ребра на китове и камъни. Вътре в тази структура преобладават добродетелите на равенството, алтруизма и колективния живот; богатството се споделя; съпрузи и съпруги обменят партньори под егидата на Седна, богинята на тюлените.
Друг пример са туземните ловци-събирачи от Северозападния бряг на Канада, за които зимата – а не лятото – е времето, когато обществото впечатляващо изкристализира в своята най-неeднаква форма. Палати от дървени талпи започват живот по бреговете на Британска Колумбия, с наследствени благородници, които произнасят присъди над обикновените хора и робите, и домакинстват на големи банкети, известни като полтач "potlatch" [церемония за обмен на дарове]. Обаче все пак тези аристократични съдилища се разпадат за лятната работа на риболовния сезон, връщайки се към по-малки кланови формации, все още класирани, но с напълно различна и по-малко формална структура. В този случай хората всъщност приемат различни имена през лятото и зимата, буквално ставайки някой друг, в зависимост от времето на годината.
Вероятно най-поразителните от гледна точка на политическите обрати са сезонните практики на племенните конфедерации от 19-ти век на американските Велики равнини [American Great Plains] – понякога, или на предишни фермери, които са възприели номадски ловен живот. В края на лятото малките и силно мобилни човешки стада на шайените [Cheyenne] и Лакота [Lakota] се събират в големи населени места, за да направят логистични подготовки за лов на бизони. През това най-чувствително време на годината те назначават полицейски сили, които имат пълни правомощия за упражняване на принуда, включително правото да затворят, да бият с камшик, или да наложат глоба на нарушителя, който е застрашил ловните дейности. И все пак, както отбелязва антропологът Робърт Лоуи [австрийско-американски етнолог с изследвания на първобитното общество], този "несъмнен авторитаризъм" работи на строго сезонна и временна основа, като отстъпва място на повече "анархични" форми на организация, когато ловният сезон – и последващите колективни ритуали – са завършени.
Учеността не винаги напредва. Понякога тя се плъзга назад. Преди сто години повечето антрополози са разбрали, че онези, които живеят главно от диви ресурси, обикновено не са били ограничени до малки "стада". Тази идея реално е продукт на 60-те години, когато бушмените от Калахари [Kalahari Bushmen] и пигмеите Мбути [Mbuti Pygmies] се превръщат в предпочитан имидж на първобитното човечество за телевизионни зрители и за изследователи. В резултат на това станахме свидетели на връщането на еволюционни етапи, всъщност не всичко, което се различава от традицията на Шотландското просвещение: това е, от което например Фукуяма черпи, когато пише за обществото, което постоянно се развива от "стада" до "племена" до "вождества", а накрая – до този вид сложни и стратифицирани "държави", в които живеем днес, обикновено дефинирани от техния монопола за "легитимно използване на принудителна сила". По тази логика, обаче, шайените и Лакото би трябвало да "еволюират" директно от "човешки стада" към държави приблизително всеки ноември, а след това да "деволюират" обратно отново, когато дойде пролетта. Повечето антрополози сега признават, че тези категории са безнадеждно неадекватни, обаче никой не е предложил алтернативен начин на мислене за световната история в най-широк смисъл.
Доста независимо, археологически доказателства предполагат, че в силно сезонната среда на последната Ледникова епоха нашите далечни предци са се държали по широко сходни начини: преместване напред и назад между алтернативни социални устройства, позволяващи възникването на авторитарни структури през определени периоди от годината, при условие, че те не могат да продължат дълго; при разбирането че никой конкретен социален ред не е бил фиксиран или неизменен. В рамките на една и също население човек може да живее понякога в общност, която отвън изглежда като "стадо", като понякога като "племе", а понякога и като общество с много от функциите, които сега идентифицираме с държавите. С такава институционална гъвкавост идва и способността да излезем извън границите на дадена социална структура и да се върнем обратно; както двете – да създадем и също да разрушим политическите светове, в които живеем. Ако не друго, то това обяснява "принцовете" и "принцесите" от Последната ледникова епоха, които като че ли се появяват в такава великолепна изолация, като герои в някаква приказка или драма с костюми. Може би те са били почти буквално такива. Ако въобще са царували, може би това е било, както кралете и кралиците на Стоунхендж, само за един сезон.
5. Време за премисляне
Съвременните автори имат тенденция да използват праисторията като фон за разработка на философски проблеми: основно хората добри или зли, кооперативни или конкурентни, егалитарни или йерархични ли са? В резултат на това те също са склонни да пишат, като че ли за 95% от нашата човешка история, човешките общества са почти едни и същи. Обаче дори 40 000 години е много, много дълъг период от време. Изглежда, че всъщност е вероятно, и доказателствата потвърждават, че онези същите човеци-пионери, които колонизират голяма част от планетата, също са експериментирали с огромно разнообразие от социални устройства. Както Клод Леви-Строс [френски антрополог и етнолог, според койторазумът на „дивака“ има същата структура, като този на „цивилизования“] често изтъква, ранните Homo sapiens не са просто физически същите като съвременните хора, те са и нашите интелектуални връстници. Всъщност, повечето от тях вероятно са били по-осъзнати за потенциала на обществото, отколкото обикновено са хората днес, превключвайки назад и напред между различните форми на организация всяка година. Вместо да бездействат в някаква първобитна невинност, докато духът на неравенството по някакъв начин се отпушва, нашите праисторически предци изглежда са успели да отворят и затворят бутилката регулярно, като ограничават неравенството до ритуални драматични костюми, изграждат богове и царства, докато правят своите паметници, после весело ги демонтират отново.
Ако е така, тогава истинският въпрос не е "кои са причините за социалното неравенство?", а след като живяхме толкова много от нашата история, движейки се се напред и назад между различните политически системи, "как можахме да заседнем толкова?" Всичко това е много далеч от понятието за праисторически общества, които се носят сляпо към институционалните вериги, които ги свързват. Също така е далеч от мрачните пророчества на Фукуяма, Даймънд, Морис и Шайдел, където всяка "сложна" форма на социална организация означава, че малките елити се грижат за ключовите ресурси, и започват да потъпкват всички останали. Повечето социални науки разглеждат тези мрачни прогнози като очевидни истини. Но е ясно, че те са безпочвени. Така че, бихме могли логично да попитаме, какви други ценни истини сега трябва да бъдат хвърлени върху купчината прах на историята?
Доста на брой, всъщност. През 70-те години блестящият археолог от Кеймбридж Дейвид Кларк [английски професор археолог с изследвания за древните народи] прогнозира, че със съвременните изследвания, почти за всеки аспект от старата сграда на човешката еволюция "обясненията за развитието на съвременния човек, опитомяването [доместикацията], металургията, урбанизацията и цивилизацията – може в перспектива да се появят като семантични уловки и метафизични миражи." Изглежда, че той е бил прав. Сега от всяка четвърт на света, се получава информация, основана на внимателна емпирична полева работа, на усъвършенствани техники за климатична реконструкция, хронологично датиране и научни анализи на органични останки. Изследователи разследват етнографски и исторически материали в нова светлина. И почти всички тези нови изследвания се противопоставят на познатия разказ за световната история. Все още обаче, най-забележителните открития остават ограничени в пределите на работата на специалистите, или трябва да бъдат извлечени чрез четене между редиците на научните публикации. Тогава нека завършим с няколко от нашите собствени заглавия: само "една шепа" от тях, за да дадем представа за това, как започва да изглежда появяващата се нова световна история.
Първата сензация в нашия списък се отнася за произхода и разпространението на селското стопанство. Няма повече подкрепа за гледната точка, че то е белязало основен преход в човешките общества. В онези части на света, където животните и растенията са били първо опитомени, всъщност не е имало забележимо "превключване" от палеолитския фуражир към неолитния фермер. "Преходът" от живеещите предимно от диви ресурси към живот, базиран на производството на храни, типично отнема около три хиляди години. Докато селското стопанство дава възможността за по-неравномерно концентриране на богатство, в повечето случаи това e започнало едва хилядолетия след неговото начало. Междувременно хората, които са се намирали в зони, далеч от Амазония и Плодородния полумесец в Близкия изток, са се опитвали да развиват селскостопанска дейност в размер, "да играят земеделие", ако искате, превключвайки ежегодно между начините на производство, толкова, колкото са превключвали социалните си структури напред и назад. Освен това "разпространението на селското стопанство" във второстепенни територии, като Европа – така често описвано с триумфалистични термини, като началото на неизбежен спад в ловуването и събирането – се оказва много слаб процес, който понякога се проваля и водещ до демографски срив за земеделците, а не за фуражирите.
Ясно е, вече няма смисъл да се използват фрази като "селскостопанската революция", когато се работи с процеси с такава прекомерна дължина и сложност. Откакто не съществува състояние, подобно на Райската градина Едем, от която първите земеделски стопани биха могли да направят първите си стъпки по пътя към неравенството, още по-малко смислено е да се говори за селското стопанство като маркиращо произхода на ранга или частна собственост. Ако има нещо, то е сред тези популации – "Мезолитските" народи [Mesolithic peoples] – които отказват да се занимават със земеделие през вековете на затопляне на ранния Холоцен, ние откриваме, че стратификацията укрепва все повече; най-малкото, ако изобилно погребение, хищническа война и монументални сгради са неща, през които трябва да се премине. Поне в някои случаи, като Близкия изток, първите земеделски производители изглежда съзнателно развиват алтернативни форми на общност, за да продължат заедно с по-трудоемкия си начин на живот. Тези неолитни общества изглеждат поразително егалитарни в сравнение със своите съседи ловци-събирачи, с драматично увеличаване на икономическото и социално значение на жените, ясно отразени в тяхното изкуство и ритуален живот (тук контрастират женските фигурки на Ерихон и Чаталхьоюк [Çatalhöyük] с хипер-мъжката скулптура на Гьобеки тепе).
Друга сензация: "цивилизацията" не идва като пакет. Първите градове в света не се появяват само на "шепа" места, заедно със системи за централизирано управление и бюрократичен контрол. В Китай, например, вече знаем, че до 2500 г. пр.н.е. са съществували селища от 300 и повече хектара в ниските устия на Жълтата река, хиляда години преди основаването на най-ранната царска династия Шан [Shang] . От другата страна на Тихия океан и приблизително по същото време са открити церемониални центрове с удивителни размери в долината на река Супе в Перу [Peru’s Río Supe], особено в района на Карал [Caral]: загадъчни останки от потънали площади и монументални платформи – четири хилядолетия по-стари отколкото Империята на инките [Inca Empire]. Подобни скорошни открития показват колко малко все още наистина се знае за разпространението и произхода на първите градове, и колко много по-стари са били може би тези градове, отколкото системите на авторитарно управление и грамотна администрация, за които преди се прeдполагаше, че са били необходими за тяхното основаване. И в повече от установените централни области ("ядра") на урбанизацията – Месопотамия [Mesopotamia], долината Индус [Indus Valley], Мексиканския басейн [Basin of Mexico] – има все по-неоспорими доказателства, че първите градове са били организирани на самосъзнателно егалитарни (потомствени) линии, като муниципалните (общинските) съвети са запазвали значителна автономия от централното управление. В първите два случая градовете със сложни граждански инфраструктури процъфтяват над половин хилядолетие без следа от кралски погребения или паметници, без постоянни армии или други средства за широкомащабно насилие, нито с намек за пряк бюрократичен контрол върху живота на повечето граждани.
Въпреки Джаред Даймънд, няма абсолютно никакви доказателства, че структурите изграждани на принципа отгоре-надолу, са необходимото следствие на една голямомащабна организация. Въпреки Валтер Шайдел, просто не е вярно, че управляващите класи, след като вече веднъж се установят, не могат да бъдат отстранени, освен с обща катастрофа. Да вземем само един добре документиран пример: около 200 г. сл. Хр., Град Теотиуакан [Teotihuacan] в долината на Мексико, с население от 120 000 души (един от най-големите в света по онова време), изглежда е претърпял дълбока трансформация, като обръща гръб на пирамидалните храмове и на човешката жертвоприношения, и се реконструира в огромна колекция от удобни вили, всичките с почти еднакъв размер. Той остава така за около 400 години. Дори и в деня на Кортес [празник на остров Кортс, на името на Ернан Кортес/Hernán Cortés], Централно Мексико все още е дом на градове като Тласкала [Tlaxcala], ръководени от избран съвет, чиито членове периодично са бити с камшици от техните избиратели, за да им напомнят кой в крайна сметка управлява.
Налични са всичките отделни части, за да създадем една изцяло различна световна история. В по-голямата си част, ние просто сме заслепени от нашите предубеждения, за да видим последствията. Например, почти всеки сега настоява, че демокрацията на участието [индивидуално участие в процеса на вземане на политически решения, не чрез изборни представители], или социалното равенство, могат да работят в една малка общност или в група от активисти, обаче, че те вероятно не могат да "нараснат по мащаб" до нещо като град, регион или национална държава. Обаче доказателствата които са пред очите ни, ако изберем да го разгледаме, предполагат обратното. Егалитарните градове и дори регионални конфедерации, са исторически нещо съвсем обичайно. Егалитарните семейства и домакинствата не са. След като вече историческата присъда e произнесена, ние ще видим, че най-болезнената загуба на човешки свободи започва при малкия мащаб – на ниво отношения между половете, възрастови групи и домашното робство – тези видове взаимоотношения, които съдържат едновременно както най-голямата близост, така и най-дълбоките форми на структурно насилие. Ако наистина искаме да разберем как първо става приемливо за някои да превръщат богатството във власт, а за други – да свършват живота си като им се казва, че техните потребности и живот нямат значение – тогава тук е това, което трябва да гледаме. Също тук, ние прогнозираме, е където трябва да се извърши най-трудната работа за създаване на едно свободно общество.
Дейвид Гребер
Професор по антропология в Лондонската школа по икономика и автор на "Дълг: Първите 5000 години" (2015 г.) и "Утопията на правилата: За технологията, глупостта и тайните затруднения на бюрокрацията" (2015 г.).
Неговата последната книга "Глупави работни места: Една теория" [Bullshit Jobs: A Theory] ще бъде публикувана през май 2018 г.
Дейвид Венгроу
Професор по сравнителна археология в Университетския колеж в Лондонския институт по археология, автор на "Археологията на ранния Египет" (2006), "Произходът на чудовищата" (2014 г.), "Какво прави цивилизацията?", "Древният Близък Изток и бъдещето на Запада" (2018 г.).
Превод: Румяна Станкова