/Поглед.инфо/ Заглавието е по спомен за нявгашен коментар на Евгений Дайнов за бъхтенето на „хидрата на комунизма“. Когато Тръмп – очаквано за мене – победи, американските псевдолиберално-неоконсервативни елити реагираха истерично. Главният редактор на сп. „Ню Йоркър“ Дейвид Ремник още същия ден, девети ноември, окачестви изборите като „американска трагедия“. Трагедия за републиката, за конституцията, триумф на силите на „нативизма“ (по нашенски – „родничеството“ – обратното на безродничеството), авторитаризма, мизогинията, расизма. Тръмп всял страх в сърцата на „другите“ американци – черните, латиносите, жените, евреите, мюсюлманите.

Вината за трагедията – тогава „руската връзка“ още не бе прегърната безрезервно – трябвало да се търси във Фейсбук и в медиите на алтернативната десница, alt-right, и особено у Стив Банън и неговия „Брайтбарт“ – доставчици на лъжи, пропаганда, теории на конспирацията.  

Политиката на идентичността, identity politics, в която тъне мисленето на тези елити, а сега и на мнозинството американци, включително младите, образованите, прогресивните и добрите, всъщност претърпя катастрофа с победата на Тръмп. Затова тогава малко прибързано заключих, че усилията да се съпротивяват на Тръмп със средствата на identity политиката са обречени. 

Че с победата на Тръмп identity политиката се провали се усеща интуитивно и от активистите-антитръмписти – именно затова са така отчаяни, проявяват такава немислима за уж либерални демократи апокалиптична омраза към „белите националисти“ или „супрематисти“, такава болшевишка нетолерантност към правото на опонента на свобода на мнение и изразяване, такава бясна физическа агресия срещу политически символи и срещу живи хора. 

Identity politics пред очите ни се превърна в hate politics, налудничава политика на омразата. Съвсем доскоро такава бе само политиката на десните – и на неоконсервативното движение в Америка, и на „новото“ жълтопаважно дясно у нас. 

Това скоропостижно душевно и умствено израждане, побесняване на американското ляво, което само допреди малко повече от година даваше такива добри надежди в хода на кампанията на Бърни, е поредният отровен плод на предизвестено пропадналата кампания на Хилари. 

За identity-хунвейбините е жизнено важно да си вярват сами, че срещу тях наистина са се опълчили белите мъже – отбор „родници“, расисти, фашисти, мачисти. Отношението им към белите хетеросексуални мъже, писа Пол Крейг Робъртс, е същото като на нацистите към евреите и на болшевиките към капиталистите. И както добре знаем от историята, от такава бланкетна омраза нищо добро не се пръква.

Тяхна потенциална жертва са не само белите мъже, но и целият проект на републиката на Съединените американски щати. 

Вече писах, а и самият Тръмп се сети, че веднага след събарянето паметниците на генерал Робърт Лий и другите конфедератски герои с желязна необходимост следва събарянето и на паметниците на Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън и Абрахам Линкълн, и този път на първо място в столицата Вашингтон. Ходилите там знаят, че грамадният египетски обелиск – паметник на Вашингтон (Washington Monument) доминира горния край на Националното сборище (мол), дорийското капище на бог Линкълн – долния край, a малко на юг издига снага и римският портико-куполен храм на бог Джеферсън. 

Тези грандиозни мраморни езически капища са без съмнение също и паметници на расизма 

и „белия супрематизъм“. Както и изсечените в скалата на Маунт Ръшмор в Северна Дакота монументални ликове на Вашингтон, Джеферсън, Линкълн и империалиста Теди Рузвелт. 

Защо? Работата е там, че Вашингтон и Джеферсън съзнателно останали робовладелци до смъртта си, докато генерал Лий си освободил робите доброволно няколко години преди началото на Гражданската война. Генералът дори първоначално бил поканен да оглави армията на Севера! 

Самият Линкълн обаче приживе бил прононсиран расист, застъпник на расовата сегрегация и  депортирането на освободените черни роби от Америка в Африка, Либерия. Линкълн пише черно на бяло, че никога не е бил „за“ социалното и политическо равенство на бялата и черната раса, за даване на черните правото да гласуват и да са съдебни заседатели, да заемат изборна длъжност и да се женят за бели хора“. 

Историкът Томас ДиЛорензо (вж. https://mises.org/library/dilorenzo-and-his-critics-lincoln-myth) напоследък убедително показа, че митът за Линкълн – крайъгълният камък на американската държава на благоденствието и войната (warfare/welfare state) – e само мит, теология. 

Войната на Севера срещу Юга всъщност не е война за премахване на робството. 

В речта си на първата си инаугурация Линкълн казва, че не цели пряко или непряко да се меси в институцията на робството в щатите, дето то съществува – няма нито правото, нито склонността за това. Вече по време на войната пише, че ако можел да запази Съюза, без да освободи нито един роб, би го направил. 

Декларацията на Севера за освобождаването на робите в Юга е тактически маньовър, целящ да предизвика въстания на южните роби и разстройване на южната армия – войниците й да напуснат бойното поле да спасяват семействата си. Целта на Севера е наистина да запази Съюза, от който южните щати се отделят съгласно конституцията, но само за да запази икономическите си облаги от безмитния си трафик на промишлени стоки в Юга, докато силната британска конкуренция е обезсилена с високи мита. 

В самия индустриален Север бялата работническа класа не е във възторг от перспективата да бъде конкурирана за работа от освободените южни роби и излива гнева си от мобилизацията в погроми на ирландци срещу черни в Ню Йорк и Детройт. Не е ясно дали повече черни са линчувани на Север в годините на Гражданската война, или на Юг – след това, в периода на Реконструкцията. 

След паметниците на отците-основатели иде редът и на славните генерали на Севера 

начело с главнокомандващия Юлисис Грант, чийто внушителен мавзолей краси нюйоркския булевард Ривърсайд драйв, а също Шерман, Шеридан и другите герои, на които са кръстени толкова градове и улици. ДиЛорензо и друг историк, Ралф Андрист, нарисуваха в последно време потресаваща картина на геноцидните жестокости на северната армия срещу индианците от великите равнини непосредствено след Гражданската война, при управлението на президента Грант (вж. http://www.independent.org/publications/tir/article.asp?a=803).  

Логичният край на борбата с паметниците на расизма ще е пълното разрушаване на образователните и културни институции на Запада, смята Пол Крейг Робъртс. Черният правозащитник Аджаму Барака, кандидат за вицепрезидент от Зелената партия в 2016 г. (за чиято кандидатка за президент Джил Стайн и аз в отчаянието си гласувах!), преди десетина дни писа в CounterPunch, че „белият супрематизъм е глобална структура с продължителен разрушителен ефект върху народите на света... за да живее светът, 

525-годишната бяла супрематистка паневропейска колониална/капиталистическа патриаршия трябва да загине“. 

Става дума за 525-годишнината от „откриването“ на Америка (паметниците на Колумб също вече са обект на рушителски страсти, както и един паметник на капитан Кук в Австралия). Това е в коментар с иначе симпатичното заглавие „Историята на Шарлътсвил бе написана с кръв в Украйна“ (https://www.counterpunch.org/2017/08/17/the-story-of-charlottesville-was-written-in-blood-in-the-ukraine/). Барака туря в лагера на „белите супрематисти“ и Хилари, и Обама, осъжда киевския преврат, подкрепата на украинските нацисти от Запада, заклеймява стремежа на западния капитал към световно господство с помощта на НАТО, ЕС, МВФ, СБ и СТО. 

Но Аджаму Барака завършва с куриозно нелогичното: „или идвайте при нас като гробокопачи, или капитулирайте пред класовите и социални привилегии и се вливайте в междукласовия (cross-class) бял единен фронт. Алтернативното дясно чака и записва доброволци отляво, уморени от „политиката на идентичността““. 

Всъщност ни се предлага единен „идентичностен“ междукласов съюз на небелите немъже срещу белите хетеросексуални мъже от всички класи и страни, нелепо превърнати в аватар на капитализма, глобализма и империализма. 

Читателите помнят как преди три години писах напоително в защита на порядъчните хомосексуални мъже и жени, нелепо нарочени от левите у нас за аватар на безгръбначната брюкселска политика, глобализма, американските цветни революции и русофобията. Писал съм доста и в защита на черните американци, на българските турци и роми, на евреите, мюсюлманите, както, разбира се, и на жените, когато правата и достойнството им се нарушават. 

По същия начин сега се изправям с тези редове и в защита на белите мъже 

по света – разкривените от омраза лица на рушащите южните паметници хунвейбини не вещаят нищо добро за нашего брата! Тези, които първи заговорят, че белите мъже може в един момент да са застрашени и от геноцид, ще намерят благодатна почва за пропагандата си! 

Identity политиката е преди всичко оръдие на глобалните финансови елити 

 за масово отвличане на вниманието, mass distraction, от класовата политика. Всичко, което отвлича масите от класовото съзнание, е добро за елитите и се насърчава. От друга страна феминизмът, мултикултурализмът, негризмът, ЛГБТ-измът, както и WASP-измът и евроатлантизмът, а така също, разбира се, и ислямизмът, и православният консерватизъм в Русия, а и българското потуро-гайдо-хороводно родническо своеобразие са само заместител, ерзац, на социализма – за угнетените маси и във времето, когато той е забранен и демодиран. Identity политиката е въздишка на потиснатата твар, опиум за народа. 

Разбира се, проблемите на движенията на identity политиката не са изчезнали, но трябва да следват класовата политика. Истинската политика винаги в основата си е класова. Но от 60-те години нататък и особено след 1989 г. класовият въпрос в западния свят бе маскиран като lifestyle въпрос, класовата политика бе избутана от identity политиката. Не само в САЩ, а и по целия свят, и не само „контракултура“ се изправи срещу „квадратна“ култура, а и всички други културни ерзац-политики – от политическия ислям до православния консерватизъм – надигнаха глава. Независимо с какви субективни мотиви, identity политиката обективно замъглява класовото съзнание на масите и служи на олигархията.

От прекалената си класовост СССР загуби борбата – Западът го победи и с помощта на identity политиката – в Източна Европа със средноевропейскостта на Чехия, Унгария и Полша, в  Афганистан – с исляма. Затова и Путин се обърна към identity политиката за заздравяването на Русия. Но сега не руската identity политика прави Русия толкова симпатична по света, а класовият елемент – борбата на нациите, националните елити срещу глобализиращите елити. На 99-те % срещу 1-ия %.

Американските леви не го разбират и продължават да отстояват мултикултурализъм, феминизъм, ЛГБТ-изъм и ислямизъм срещу руския православен консерватизъм. Впрочем децата ми казват, че сега имало затишие на руския фронт заради проблема с белите националисти и трябвало да съм доволен.

Опитите и на други наивни identity политици да обяснят всичко с релативизма, безбожието или пък с религиозния фанатизъм също не надмогват рамките на identity политиката и не предлагат работещи рецепти за решаване на проблемите.

Евроатлантизмът и руският православен консерватизъм не са само identity политика, а най-вече са маскирана геополитика. В САЩ обаче предстои евроатлантизмът като геополитика да бъде постепенно разглобен от истинската домашна американска геополитика – изолационизма. Евроатлантизмът е вносен продукт, реликт от английския викториански империализъм.

И така, кулминацията на борбата на identity политиката и класовата политика в наши дни беше кандидат-президентската кампания на Хилари и Тръмп. И въпреки всичко, с победата на Тръмп класовата политика взе категоричен реванш над identity политиката. Тръмп наистина по начало дойде като набеден работнически герой, working class hero, а с отстраняването на Стив Банън паднаха всичките ефемерни опори на работническия тръмпизъм – търговската война с Китай, връщането на работни места в САЩ, намаляването притока на имигранти – конкуренти на американските работници за работни места. Въпреки това опитите да се събори Тръмп с още една ударна доза мултикултурализъм, феминизъм, ЛГБТ-изъм, ислямизъм, макар агресивни, са анахронични и в края на краищата обречени – няма да увлекат масите.

Съпротивата срещу Тръмп ще успее само като предимно класова борба на 99-те процента –

без значение дали бели, черни, мъже, жени, стрейт, гей или каквито и да е други. Това говореше Бърни миналата година, към това трябва бързо да се върне американската левица. Всичко друго е от лукавия.