/Поглед.инфо/ Видно е, че Вашингтон не може да преглътне становища, че светът напоследък върви по многополюсен път на развитие и тази реакция е повече от нормална. САЩ излязоха от Втората световна война като победители, а после, след разпада на СССР, диктуваха правилата на играта на международната сцена. Днес обаче се налагат доста по-сложни маневри, за да се запази ниво, влияние и налагане на собствени интереси. Просто Русия се върна на геополитическата сцена, каквото и друго да се говори. А Китай стана фактор, който никой не си позволява да заобиколи. Дори и когато се отнася до въпроси, по които Пекин предпочита да прилага тактиката на „една ръка разстояние“.
Реакцията на Москва и Пекин във връзка с приета резолюция на срещата на външните министри на Г-7 в Канада, в която има обвинения към Русия и Китай като дестабилизатори на международната обстановка, е поредно доказателство, че еднополюсният свят е на път да бъде детрониран. Налага се група американски конгресмени да предлагат президента Тръмп за Нобелова награда за мир, защото е постигнал успех в преговорите със Северна Кория и вече не нарича лидера й Ким Чен-ун „чудовище“. Докато всеки компетентен наблюдател знае, че фактически действията на Северна и Южна Корея под чадъра на Пекин осигуриха надеждата, че регионът ще се омиротвори и „денуклеинизира“. На практика се направи стъпка, която изтласква САЩ от региона и „Китай се настанява там като ментор“, както се изразяват компетентни коментатори. Едва ли САЩ и Япония ще бъдат елиминирани от процесите в Тихоокеанския район, но е факт, че Вашингтон не е в позиция еднолично да налага решения и то само в посока собствени интереси. Да не говорим, че и Москва не стои настрана от събитията около двете Кореи и изразява претенции за участие в процесите за стабилизиране на обстановката. В допълнение тези дни Китай разполага ракетни установки по оспорвани острови в Южнокитайско море и така заявява не само свои претенции за собственост, но и грижи за сигурността си. И не пита никого за тези свои действия. А президентът Тръмп уверява, че ще изтегли част от американските войници от Южна Корея, не всички и без гаранция, че отново няма да има друго виждане по въпроса от страна на конгресмени или други американски институции.
В същото време отново група от конгресмени от САЩ изпращат писмо до ген.секретар на НАТО, Йенс Столтенберг, за да „отправи покана за пълноправно членство на Македония в Алианса, защото тя е от решаващо значение за американските интереси на Балканите“. Интереси, които създадоха американската база Криволак в Македония, изградена след онази в Бондстийл в Косово. Целта да поставят под контрол и да изолират Балканите от приетото за традиционно влияние на Русия в региона е толкова явна, че не подлежи на коментар. Просто обграждат Русия с членки на НАТО по цялата й граница с Европа. Или както казват във „Военное обозрение“ – „американските анализатори смятат, че именно на Балканите минава една от най-важните линии на противопоставянето между Русия и Запада“. Е, къде останаха Сирия, Украйна или Грузия, та чак до Тихия океан? За нас обаче Балканите са нашия регион и всяко напрежение от нестихващо противопоставяне тук създава опасения от дестабилизация и нови тревоги за сигурността. Когато от едната страна се казва, че Русия заплашва стабилността на Балканите и НАТО е единствен изход, а от другата се обяснява, че „с представянето на Русия като агресор се цели балканските страни да правят изкуствен избор между Изтока и Запада /посланикът на Москва в Скопие/, тогава няма как балканските страни да не се чувстват като между чука и наковалнята. Въпросът е кой е чук и кой наковалня. Чуват се и гласове, че „през 90-ге години Русия се оказа изтласкана от Балканския полуостров и дори да има шанс за завръщане в голямата балканска политика, то това няма да се случи скоро и е възможно само в общия контекст на укрепването на руските позиции по света“ /Военное обозрение/, което поставя дилемата пред балканските лидери кой ще е печелившия в крайна сметка. Още повече, че е известно, че балканското население в по-голямата си част симпатизира на Москва и то не само поради обща вяра и произход славянски, а и за ролята в освобождението от османско робство. То не само се помни. За него подсещат и нови политики на страни като Турция или Саудитска Арабия /и не само!/, подкрепени и финансово, които допълнително разделят на етно-религиозна основа гражданите в региона.
Именно затова случващото се напоследък на Балканите се разглежда под лупа от всички посоки – и на Изток, и на Запад. А ние с нашия приоритет на председателството заехме позиция на фактор в региона. Друг въпрос е докога ще се изживяваме като помирител, посредник или стимулатор за общи инфраструктурни проекти, подкрепени от Брюксел. Те са морковчето за страните на Балканите. Не че не се нуждаем от такива проекти, защото нямаме нормални пътища помежду си, няма ж.п.линя София-Скопие, няма въздушни връзки между балканските столици /изключение е София-Белград/. Но не е трудно да се предположи, че със словесен натиск / „настоявам“ казва българският премиер/ ще успеем да принудим Косово и Сърбия да постигнат компромиси, за да съжителстват мирно или да се осигури признаването от страна на Сърбия на независимо Косово. Според сърбите едната им ръка е отрязана, а се зове да забрави. Но това е условие за членство на Белград в ЕС. Ще бъде ли достатъчен натискът и дали той е само по линия на изградената в региона, най-вече в Сърбия, медийна мрежа за влияние осъществявана от бивши американски посланици и генерали като Дейвид Петреъс /ексшеф на ЦРУ/? За тази дейност в региона напоследък излизат достатъчно информации със западно авторство. София е добронамерена с желанието си да съдейства за евроинтеграцията на Западните Балкани. И колкото повече се говори за добросъседство от наша страна, колкото повече се размахва моркова с проекти за милиарди, толкова повече растат престрелките между балканските съседи. За членство на Сърбия в НАТО на този етап няма смисъл да се говори. Твърдо „не“ на Белград. За признаване на Косово-„ама какво ще получим в замяна“, нещо, което редовите сърби няма да разберат и не е ясно как ще излезе от този косовски лабиринт сръбският президент Вучич. Нещо протака, печели време и обещава нови предложения с неопределен срок. Междувременно Косово обяви, че ще прави армия, а Загреб заговори за отзоваване на посланика си от Белград, защото лидерът на радикалите Воислав Шешел стъпка хърватското знаме при посещение на хърватска делегация в парламента на Сърбия. После Хърватия и Сърбия взаимно си обявиха министрите на отбраната за „нежелани персони в страната“ и започнаха словесни престрелки между външния министри Дачич и хърватския премиер Пленкович. Единият вика, че „Сърбия и Хърватия не са еднакви, не са били и никога няма да бъдат“, другият – „Не са еднакви, защото ние не сме били на страната на Хитлер и не сме извършвали Холокост над евреите“. За Сърбия и Хърватия Втората световна не е свършила. Ако за Дачич се казва, че е „само лош изпълнител на чужди песни /визира се пеенето на ухо на Ердоган и Ципрас при техни посещения в Белград/, отговорът е „аз не зная Лили Марлен“ / песента, която са пели немските войници по време на войната/. Продължава размяната на реплики, в които думата „война“ често се споменава, докато ние призоваваме за разбирателство, за да не продължават да стоят пред портите на ЕС Западните Балкани.
Остава да се разчоплят и проблемите на Македония, за да се разбере, че един Договор за добросъседство не е достатъчен, за да бъде пример за останалите в региона. Не са тайна множащите се у нас мнения, че с този договор на практика България е признала не само т.н. македонски език, но е и „капитулирала пред македонизма“. Може да се спори по темата, но ако на практика не се изчистят проблемните въпроси /свързани с история, нагнетявани с години манипулации, нация, език, общи исторически личности и т.н./ и то без протакане във времето, тогава и членството на Македония в НАТО няма да помогне за преодоляване на недоразуменията между братските страни.Да не се правим, че не забелязваме как Доналд Туск при посещението си в Скопие преди дни говори на т.н.“македонски език“ на пресконференцията с премиера Зоран Заев. Още повече, че не се дава гласност и на мнения в Гърция, които са в посока „странно е мълчанието на българската страна, независимо политическо или неполитическо, относно албанизирането на една страна, която има българско историческо наследство във всяко отношение“. В Гърция не си поплюват, както се казва, когато се налага отстояване на гръцки интереси. У нас се чуват реплика на упрек към македонския президент Георге Иванов, който отказва да подпише приетия в Собранието /парламента/ Закон за употреба на езиците, който де-факто превръща албанския език в „държавнотворен“. Заплашен е от съд, ако не подпише. Албанският президент Илир Мета казва, че „замисълът на този закон е да се върви напред към по-добро съжителство“ и това не се приема за намеса във вътрешни работи. В Скопие редовите граждани са убедени, че това са стъпки към федерализация на страната и вдигат рамене в безпомощност. В ситуация, че етническите албанци в Македония са 25-30% от населението. Човек обаче може да завиди на енергията, с която защитават своите искания. И на подкрепата, която получават отвън. Илир Мета даже призовава албанците и македонците „да решат заедно спора за името с Гърция“ и има свое виждане по темата. А Ердоган не пропуска да заяви, че „винаги ще бъде на страната на Македония в спора й с Гърция“. При съществуващите отношения на Анкара с Атина, които някои определят като „на ръба на война“ не е изненада реакцията на турския президент. Ние сме наблюдатели. Но президентът Плевнелиев отиде в Скопие и в компанията на бивши дипломати и ексген.секретари на НАТО като Джордж Робъртсън и Хавиер Солана участва в сформиране на група „Охрид“ за „подкрепа на членството на Македония в НАТО“. Няма лошо, само дето точно тези ген.секретари през 2001 г. при подписването на т.н.“Охридско споразумение“ дадоха повече права на албанската етническа общност в Македония и потвърдиха слуховете, че Западът разчита на т.н. албански фактор на Балканите, за да приобщи региона към Алианса и да осигури своето влияние в него. След Косово, Македония се оказа в ситуация, която конфронтира населението и заплаши страната с промяна на граници. Не става ясно дали тази визита на Плевнелиев е лично решение или е съгласувана на правителствено ниво. А може и да се действа на принципа, по който Волен Сидеров посети Крим. Но вече в посока „рамо за Зоран Заев в подкрепа на амбициите му да вкара Македония в НАТО“. Дано това реши проблемите на Скопие. Защото някои конгресмени в САЩ са убедени, че страната може да стане член на НАТО и без решаване на спора за името с Гърция. Защото Гърция е костелив орех и няма да загърби интересите си, но по-добре да си остане приятел в рамките на НАТО и ЕС, защото е ценен член. Западът е решил, че няма време, трябва да се бърза. Въпросът е защо? Дано управляващите у нас знаят отговора. Междувременно Зоран Заев обяви нов компромис и обеща, че конституцията ще бъде променена, за което настоява Атина, защото „при членство в ЕС тя така или иначе ще трябва да се променя и така ще изпълним искането на Гърция“. Ключов сигнал, отправен в интервю пред „Свободна Европа“. Гърция чрез спора с името на Македония решава вътрешни проблеми? Играе в полза на Москва? Цели дезинтеграция на Македония? Държи Скопие в сивата зона? Такива въпроси се задават у нас. Иначе не се казва кой е българския интерес в настоящата ситуация и как го отстояваме. Нали Македония беше наша кауза и „най-романтичната страница от нашата история“? Явно днес каузата е евроатлантическа ориентация и членство в НАТО и ЕС. Настоящите конфликти в региона обаче не дават гаранция, че с това приобщаване ще се забравят стари рани и само ще се протяга приятелска ръка в региона. Справка-отношенията Гърция/Турция или в частност Хърватия/Словения. Добре поне, че с нашето председателство се даде гласност на проблемите на Балканите. Решенията определено ще изискват много повече време от едно председателство. Колкото и големи да са амбициите в това отношение.