/Поглед.инфо/ Реформите на президента на Франция Еманюел Макрон, напомнящи на „шоковата терапия“ в Русия през 90-те години, изкараха на улиците десетки хиляди французи, които дадоха на полицията пълноценен отпор. Целта на протестиращите е оставката на президента. В противен случая страната я очаква транспортен колапс. Но как триумфално избраният президент успя да се скара със собствения си народ само година по-късно?
На международната арена президентът на Франция Еманюел Макрон се позиционира едва ли не като новия лидер на ЕС. Но в родината си не може да изгради отношения със собствения си електорат. За десет месеца управление държавният глава успя да се скара едва ли не с всички категории трудещи се.
През септември французите излязоха на масови демонстрации за спасяване на Кодекса на труда, който властта реши да реформира в полза на „стопаните на живота“.
През февруари на границата на въстанието се оказаха фермерите, възмутени от готвените реформи в селското стопанство. Макрон ги нарече „културна революция“, а същността ѝ е фермерите да бъдат лишени от субсидии от бюджета на ЕС и освободилите се пари да отидат за създаването на общоевропейска армия.
Трябва да знаем отношението на французите към земята, за да разберем защо всички президенти преди Макрон се бореха за увеличаването на субсидиите, без да жалят сили. През 60-те години Шарл дьо Гол дори обявява бойкот на Европейската комисия и отсъства на нейните заседания, докато не получава за Париж правото на вето за всяка решение по въпроса за селскостопанските субсидии. Но Макрон, както обеща в една от своите пламенни речи, „отхвърли всяко табу“. Възмутените фермери бяха готови да заминат за Париж с трактори и да устроят там поредната живописна протестна акция с клади от слама и мятане на тор. На президента му се наложи срочно да покани хиляда от тях в Елисейския дворец, където им описа всички прелести на „културната революция“ в селското стопанство и се опита да ги откаже от бунта.
Буквално миналата седмица по Париж преминаха десетки хиляди разгневени пенсионери, болезнено ударени от данъчната реформа. Пенсионерите са сериозна сила в избирателния процес във Франция. В страната те са 15 млн. и всички обичат да ходят на избори. През май за Макрон гласуваха три четвърти от възрастните хора, но осем месеца след изборите той е подкрепян едва от половината от тях. Особено раздразнени са старите хора от това, че повишавайки данъците за обикновените хора, правителството едновременно ги намалява за свръхбогатите, както и тези върху печалбите на корпорациите.
И накрая, на 22 март едновременно седем профсъюза във Франция обявиха общонационална стачка, която бе насрочена за юбилея на знаменитите масови вълнения през 1968 г и ще продължава до лятото, заедно с демонстрации и митинги.
Мащабът на това мероприятие можеше да се оцени в първия ден от националната стачка. Във Франция престана да върви високоскоростния влак TGV, отменят се и се задържат трамваите, затварят се стотици училища. В петък парижани, които трябваше някак си да достигнат до работа, решиха да отидат до центъра с колите си, което доведе до задръствания, с обща дължина от триста километра. От своя страна авиокомпания „Еър Франс“ отмени 40% от полетите си на къси разстояния.
Очаква се страната да живее в такъв режим до 28 юни. Със своите законодателни нововъведения Макрон успя да обедини срещу себе си най-различни категории трудещи се. Сред протестиращите има учители и железничари, авиодиспечели и лекари, медицински сестри и възпитатели в детски градини. С една дума всички, които се смятат за държавни служители във Франция.
В течение на последните десетилетия работата в държавния сектор се смяташе за една от най-престижните в Петата република. Щедрият социален пакет, медицинската застраховка, дългите отпуски, добрата пенсия, широките гаранции срещу уволнение – всичко това направи френските държавни служители своеобразен елит сред трудещите се. Но Макрон реши, че толкова много държавни служители няма да бъдат издържани от държавния бюджет: общият им броя трябва да се съкрати със 120 хил. души. При това уволнението ще бъде „по собствено желание“ – т.е. без компенсации.
Паралелно в държавния сектор ще започне широко прилагане на договори за временно наемане. Това, разбира се, ще увеличи цифрите в заетостта и донякъде ще съкрати безработицата. Но сътрудникът, получил работа така, ще бъде на практика лишен от всички социални гаранции. Профсъюзите няма да могат да го защитят, което прави ненужни самите профсъюзи – векът на могъществото им завършва безславно.
Например, рязко се улеснява процесът на уволняване на сътрудници в железопътния транспорт – по-рано с тях се заключваха пожизнени договори. Освен това се отменя правото им за предсрочно излизане в пенсия (сега служителите в железопътния транспорт излизат в пенсия на 50-55 години), а пенсиите, на които могат да разчитат, при уволняване се съкращават рязко.
Допълнително раздразнение за тези категории трудещи се е отдавна замразената заплата на фона на постоянната инфлация. Така авиодиспечерите искат поне 6% повишаване на заплатата.
Възмущението на гражданите няма никаква поддръжка отгоре – те няма на кого да се опрат в своите протести. Реформите на младия и активен президент ги връхлитат като стихийно бедствие. Макрон успя да притегли на своя страна лидерите на най-големите профсъюзи. Депутатите от парламента също не бързат да защитят избирателите си. След последните парламентарни избори във Франция Националното събрание се състои основно от новаци в политиката, подбрани лично от Макрон и които го подкрепят във всичко. В резултат всички президентски законопроекти се приемат единодушно.
За да укрепи още повече своето положение и още по-бързо да „реже до кокал“, президентът на страната планира и да намали местата в парламента от 577 до 385. Депутатите от Комунистическата партия са убедени, че тази реформа ще доведе до „диктатура на технократите“.
Възможността за представянето на тези проекти на референдум дори не се споменава, макар и това постоянно да е искано от опозицията и отляво, и от дясно. Устремът и жестокостта на реформите на Макрон удивително напомнят на „шоковата терапия“, приложена върху Русия след разпада на Съветския съюз.
Единственото, което има остава на френските трудещи се в новите условия са масовите улични демонстрации и стачки. Настоящата „гореща пролет“ (както я нарекоха организаторите) планово ще премине в трудно лято. До 28 юни железопътните работници ще стачкуват по два дни през три. Броят на пътуванията на скоростните влакове ще намали най-малко с 60%, а броят на полетите с 30%.
Май и юни са разгарът на туристическия сезон във Франция, защото транспортният колапс и за почиващите, и за местните е на практика гарантиран.
Скептиците твърдят, че стачката няма да повтори успеха от генералната стачка от 1995 г. , погребала плана на министър-председателя Ален Жупе да реформира националната мрежа железопътни линии SNCF. Тогава няколко дни поред влаковете бяха спрели по цялата страна.
Оттогава протестното движение се задъхва забележимо. Властите успяват да игнорират по-забележимите стачки и грубо разгонват по-големите от тях. „Правителството разбра, че може просто да гони линията си“, заяви професор Стефан Сиро в интервю пред „Ройтерс“.
Доказателство за безсилието на народните маси може да се нарекат протестите от 2003 г. срещу повишаването на пенсионната възраст. Правителството въпреки всички осъществи реформите на практика.
Но организаторите на „Горещото лято“ вярват в други исторически паралели и не случайно ще проведат стачката в годишнината от уличните боеве през 1968 г. Преди половин век въстанието на работниците и студентите доведе до оставката на самия Дьо Гол. Днес демонстрантите се опитват да изпратят на почивка и президента Макрон.
Засега центърът на Париж е замъглен от дим на пиратки – в края на работната седмица хиляди демонстрант излязоха на улични боеве с полицията. Те замеряха полицаите с камъни, разбиваха витрините на магазините и стъклата на паркиралите автомобили. В отговор полицията употреби сълзотворен газ и на много демонстранти им стана лошо. На мястото на сблъсъците пристигнаха линейки.
Вместо обявения "край на историята" на парижките мостове, традиционната класова война бушува, наподобяваща Парижката комуна или уличните битки между комунисти и фашисти от 30-те години на миналия век.
Превод: Поглед.инфо