/Поглед.инфо/ Тази статия е опит да покаже защо Англия (по-късно Обединеното кралство) изпитва дълбока историческа неприязън към Русия и дори към руския народ. Започвайки с вербалната атака на Уилям Пит (британски премиер от 1783 до 1800 г.; и от 1804 до 1806 г., бел. пр.) срещу Русия през 1791 г., статията продължава с така наречената „Голяма игра“ за Дарданелите, Кримската война, придобиването на Кипър, обсесията на Макиндер спрямо Русия, болшевиките, Четвъртата световна война, Гражданската война в Гърция и Студената война, като завършва с разглеждане на последните нападки на британски политици срещу Русия. Изтъква се и използването на Гърция от Великобритания за разпалване на антисъветски настроения. Основният аргумент в статията е, че индивидуални характеристики като атавизъм, носталгия, арогантност, завист, расизъм и това, което наричаме „постимперски rigor mortis“, са ключови фактори за обяснение на английското, а впоследствие и на британското отношение.

Разбира се, между двете държави е имало периоди на мирно съвместно съществуване и съюзи. Така например Иван Грозни установява „приятелски и изгодни“ отношения с Англия [1]; Великобритания и Русия са съюзници и в края на Наполеоновите войни; а Голямата игра разумно приключва с договора с Русия от 1907 г., който помирява различията между двете страни в Азия. Тибет е неутрализиран; Русия се отказва от интересите си в Афганистан и оставя контрола върху външната политика на тази страна в ръцете на Великобритания; а Персия беше разделена на руска, неутрална и британска зона. Голямата игра привидно е приключила. [2] Лондон и Москва са съюзници в Първата световна война до Брест-Литовския договор; и, разбира се, след нахлуването на Хитлер в Съветския съюз през 1941 г. Но би било добре да си спомним думите на лорд Палмерстън (британски премиер от 1855 до 1865 г., бел. пр.): „Ние нямаме вечни съюзници и вечни врагове. Вечни и постоянни са нашите интереси и наш дълг е да ги следваме“.

Преди да анализираме британската политика спрямо Русия, нека си позволим няколко примера за неотдавнашни емоционални нападки срещу Русия: когато министърът на външните работи Борис Джонсън призова хората да демонстрират пред руското посолство; министърът на външните работи Дейвид Лами пък директно обвини Владимир Путин, че управлява „мафиотска държава“, оприличавайки го на робовладелец [3]; а Лиз Тръс, когато беше министър на външните работи, заяви, че е „готова“ да започне ядрена война, „дори ако това означава глобално унищожение“. [4] Така, прехваленото британско търпение и стоицицъм се оказва илюзия. Някои по-крайни изявления естествено предизвикаха разбираемо раздразнение у редица обикновено флегматични руски лидери. Така например на 7 октомври 2024 г. Медведев призова за потъването на Великобритания. Изглежда, че емоциите и разочарованието вземат връх, но най-вече от британска страна. Нека сега се опитаме да разберем всичко това от хода на историята.

Имперският гняв на Пит и началото на русофобията

Известен като един от най-войнствените премиери на Англия, Уилям Пит Младши, вижда Османската империя като буфер на Англия срещу руските опити да контролира Дарданелите. Така през 1791 г. той порицава Русия за желанието ѝ да раздели Османската империя. [5] Освен манията Русия да бъде държана настрана от Дарданелите, разгромяването на руските проекти в Азия се превръща в натрапчива цел на поколения британски граждански и военни служители [6]. Кралица Виктория нарича „въпросът за руско или британско надмощие в света“ Голямата игра [7].

Голямата игра

Въпреки че Англия се съюзява с Русия срещу Наполеон, това сътрудничество се оказва краткотрайно. След като през 1815 г. традиционната военна вражда между Франция и Англия е изчистена, отново се стига до „Голямата игра“. Германия, бъдещият съперник на Великобритания, все още не е обединена. Основната политика на Англия (а след това на Великобритания) в Европа бе да не се позволи на нито една европейска сила да контролира европейския континент. Въпросите са същите и днес и обясняват стремежа на Великобритания към разширяване на ЕС, така че да има толкова много членове, че френско-германската ос да стане безсилна пред Полша и балтийските държавици, наред с административната тежест при управлението на такава непосилна маса от държави. Подкрепата на Великобритания за разширяването на НАТО също така възпрепятства всякакъв сериозен френско-германски стремеж за създаване на армия на ЕС, независима от НАТО.

Британските лидери се опасяват, че Русия не знае къде да спре. И тъй като едно все по-демократично общество поколение след поколение участва в конфликта с „деспотична“ Русия, в крайна сметка се разви омраза към Русия, надхвърляща конкретните политически и икономически различия, които разделяха двете страни, британците започнаха да се противопоставят на руснаците не само заради това, което правят, но и заради това, което са. [8]

Проливите

Зад проблема с Проливите стои гневът на Англия, а след това и на Обединеното кралство, че навлизането на Русия в земи, завладени преди това от османците, заплашва достъпа ѝ до Индия, до английския контрол над Средиземно море чрез Гибралтар, а по-късно и до Кипър. Оттук идва и страхът на Англия, че Русия ще нахлуе в Константинопол и по този начин ще контролира Проливите. Това обяснява приятелството на Великобритания с османците и се превръща в мания за британските лидери. През 1841 г. британският министър в Гърция заяви: „Една напълно независима Гърция е абсурд. Гърция може да бъде или английска, или руска, а тъй като не трябва да бъде руска, е необходимо да бъде само английска“. [9] Но това е чиста арогантност спрямо Гърция, чийто народ Великобритания третира като геополитически фураж. Възможно е висши служители като сър Ричърд Лайънс (британски посланик в Османската импирия от 1865 дo 1867 г., бел. пр.) все още да са изпитвали болка от факта, че именно Русия е принудила Великобритания да се съгласи поне за суверенна (макар и подчинена на „силите“) гръцка държава. Великобритания е настоявала за гръцка „автономна“ държава, но като османски васал. Гърция дължи относителната си свобода повече на Русия, отколкото на която и да е друга държава; и със сигурност не на Лондон (въпреки че революционна и наполеонова Франция също има интелектуални претенции); и въпреки, а не благодарение на Англия, революцията от 1821 г. завършва с форма на – макар и формална – независимост. Англо-руският протокол от 4 април 1826 г. решава нещата: в него се посочва, че Великобритания ще посредничи за превръщането на Гърция в автономен васал на Османската империя, но ако това се окаже невъзможно, Великобритания или Русия могат да се намесят заедно или поотделно. Русия се намесва и до 1829 г. Гърция, или поне част от нея, става сравнително свободна. С други думи, Великобритания бе принудена да се включи и да играе по-активна роля: „Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях“.

Крим

Манията на Великобритания (с помощта на Франция и Пиемонтското кралство) да държи Русия настрана, се проявява в Кримската война, когато Русия не успява да превземе Константинопол и да установи флота си в Черно море. Отслабена, но не и по гръб, Русия започва да се съживява, побеждавайки османците през 1877 г., връщайки си някои отстъпени преди това територии; а България, Сърбия и Румъния успяват да се отърват от османското иго.

По силата на предишни договори с Османска Турция, Кримското ханство става независимо от турския султан; руската граница се придвижва на юг до река Южен Буг; на Русия се дава правото да поддържа флот в Черно море; и да защитава християнските поданици на османския султан. [10]

Сключеният в резултат на войната от 1877-1878 г. Санстефански договор между Русия и османците е противен на Великобритания, която се опасява от голяма, приятелски настроена към Русия България, простираща се до Солун (за гняв на Гърция) и на Берлинския конгрес настоява за промяна: България отново е разпокъсана, а Тракия и Македония остават в ръцете на Османската империя. Русия е гневна, но по-гневна е Франция, заради тайното споразумение на Великобритания с османците за отдаване на Кипър под наем.

Кипър

Голямата източна криза демонстрира британската загриженост срещу една голяма проруска България и отбелязва влизането на Кипър в геополитическото уравнение. Британският министър-председател Бенджамин Дизраели пише: „Ако Портата може да отстъпи Кипър на Ваше величество и същевременно Англия сключи отбранителен съюз с Турция, гарантиращ азиатска Турция от руско нашествие, силата на Англия в Средиземно море ще бъде абсолютно увеличена в този регион, а Индийската империя на Ваше величество ще бъде неимоверно укрепена. Кипър е ключът към Западна Азия.“ [11]

Ясно е, че придобиването на Кипър от Великобритания издава нейния маниакален стремеж да подкрепя разпадащата се Османска империя в ущърб на Русия. Притежаването на Кипър от страна на Великобритания остава и до днес чрез военните бази, които се намират там поради геополитическата и емоционална обсесия срещу Русия.

Бързам напред към 1904-1905 г. През 1902 г. Великобритания сключва споразумение с Япония, с което я подтиква да се противопостави на Москва; тук са корените на Руско-японската война.

Геополитическата мания на Макиндер и отравянето на географията

Макар терминът „геополитика“ да се появява [в публикации] на шведския политолог Рудолф Кйелен (1864-1922), за основоположник на геополитическото мислене се смята германецът Фридрих Ратцел (1844-1904). Както и да е, заграбването на ресурсите на другите е злощастна човешка черта от незапомнени времена. Едва с имперските доктрини от XIX век се появява грубият термин като опит за оправдание на империализма. За разлика от германеца Карл Хаусхофер (1869-1946), който използва термина „геополитика“, за да оправдае експанзията на нацистите на изток, англичанинът Халфорд Макиндер (1861-1947) го нарича „политическа география“, като по този начин отравя една прилична наука. Неговата мания е да държи Русия разделена от Германия и от останалата част на Западна Европа. Въпреки че грубата наука геополитика не е била предмет на сериозно изучаване в Русия или Съветския съюз (особено след като огромната нация разполага с повече от достатъчно собствени ресурси и няма потребност, нито да се забавлява да обикаля света, за да граби ресурсите на други народи), в опияняващите емоции на дните след падането на Берлинската стена, сериозните руснаци се вглеждат внимателно в „науката“.

Един от водещите академични учени предложи на мислещия руски свят фундаментална статия, която си струва да се цитира, а след това и да се коментира, тъй като отразява сериозния размисъл в Съветския съюз в края на миналия век. Казаното в статията е валидно и днес. Авторът (Игор Малашенко, 1954-2019) информира своята – очевидно образована аудитория, че „геополитиката, както подсказва терминът, означава политиката на една страна, определена от нейните географски характеристики.“ След това се позовава на препратката на Макиндер за Русия като държава, заемаща централна позиция на картата на света, лежаща в неговия ключов регион – Heartland. По-нататък изтъква – по-замислено от типичен маниак на географската карта, че конфронтацията между континенталната сила, която контролира сърцето на Евразия и коалицията, която ѝ се противопоставя, в никакъв случай не се ограничава геополитически до състезание между Изтока и Запада, между социализма и капитализма (или „тоталитаризма“ и „либералната демокрация“, според западното говорене), както доста често се представя през последните няколко десетилетия, а е елемент от реалната глобална политика. Самите термини „Изток“ и „Запад“ също отразяват по някакъв начин – макар и неадекватно, факта, че става въпрос не само за идеологическо съперничество или дори за сблъсък на социално-политически системи, но и за „деидеологизирана“ геополитическа конфронтация. „Векове наред“, пише той, „Русия отбиваше многобройните опити на Запада да установи контрол над Източна Европа, например чрез експанзионизма на Литва, Полша, Франция или Германия. Изглеждаше, че има само един начин да се гарантира сигурността на Русия и ключовия регион, който ѝ принадлежи: чрез издигане на добре защитена геополитическа бариера около нея, тухла по тухла, блок по блок. Тази задача възниква отново и отново пред различни владетели, династии и дори геополитически системи. Създаването на империята беше отговор на геополитическото предизвикателство на Запада.“ [12]

Докато манията на Макиндер беше в подкопаването на приятелството между Русия и Германия (включително Западна Европа), Малашенко се позовава на „етнополитиката“ с други думи – враждебността към руския народ като цяло, а не просто към руското управление. Нека сега накратко да се спрем на болшевизма.

Болшевизмът като русофобия

Традиционният страх на Великобритания от руската сила естествено нарасна – политически и емоционално, когато болшевиките дойдоха на власт. Сериозната британска намеса в Русия през 1919 г. и началото на 20-те години внезапно приключи. Великобритания, особено Уинстън Чърчил, направиха всичко възможно, за да се борят с болшевизма. На Чърчил се приписва описанието на съветските дипломати като „коварни, непоправими и негодни за цивилизовано общуване“.[13] Ясно сочейки болшевизма, той също се позоваваше на „схемите на международните евреи“, наричайки ги „световен заговор за събаряне на цивилизацията и за възстановяване на обществото“.[14] Подобно на Германия, която след ужасите на Холокоста между 1934 и 1945 г. стана любезна към Израел, така и Москва очерта внимателна линия спрямо погромите. Накратко, недоверието на Чърчил и Великобритания към „международния евреин“ се трансформира в страх и неприязън към болшевизма и впоследствие към Русия. Това напрежение трябваше да бъде напълно разтоварено отвсякъде, най-вече [с пожертването] на Гърция.

Чърчил, Сталин и Гърция

Процентното съглашение на Чърчил със Сталин от октомври 1944 г. дава на Великобритания 90% контрол над Гърция. По-малко е известно, че месеци по-рано, Москва вече бе позволила на Лондон да вземе инициативата в Гърция; и че британският Форейн офис призна, че ако някой трябва да бъде обвиняван за силата на комунистите в Гърция, това е самата Великобритания. [15] Въпреки това, Великобритания – главно Чърчил, продължи да разделя Гърция, като най-очевидният пример бе манията му да върне един непопулярен крал [16].

На всичкото отгоре Великобритания продължи да разпалва пламъците [на гражданската война], въпреки споразумението с Москва. Ролята на британците да насъскват гърци да се бият срещу гърци, вместо да бъде потушена гражданската война, беше нечестна, като ръководителят на станцията на MI-6 в Атина играеше особено мръсна роля. [17] Великобритания всъщност подкрепи по-пронацистките гърци срещу бившите ѝ партньори от Съпротивата. Това може да се обясни само с маниакалната неприязън на Великобритания срещу Москва. По думите на Франсис Ноел-Бейкър (най-младият лейбъристки депутат, избран през 1945 г. в Камарата на общините, бел. пр.) „Вместо да направим гръцката съпротива по-умерена, по-демократична, по-представителна за масовото гръцко обществено мнение, ние я доведохме до крайности. Вместо да помогнем за укрепването на EAM, като насърчим некомунистическите елементи да се присъединят, ние се опитахме да отслабим влиянието му, да му попречим да „монополизира“ освободителното движение, като подпомагахме неговите политически опоненти. Националистите, които се опитахме да използваме, бяха точно тези, с които германската пропаганда срещу „червената заплаха“ беше най-ефективна. А Гьобелс работеше ден и нощ, за да докаже, че цялата съпротива срещу германците е вдъхновена от комунизма. Нищо чудно, че толкова много от нашите приятели „националисти“ се оказаха откровени Куислинговци“ (Видкун Куислинг е поставеният от нацистите премиер на Норвегия по време на войната; така Куислинг става синоним на класически нацистки колаборатор, бел. пр.). [18]

Освен ролята ѝ в гражданската война, Великобритания впоследствие предаде Гърция на Америка, като по този начин доведе последната на Балканите и наложи т. нар. „доктрината Труман“.

Студената война след 1945 г.

След като ясно посочихме как Великобритания – въпреки споразумението с Москва, разпали пламъците в Гърция до степен, че дори желаеше Студена война, нека се обърнем към по-широката картина, за това кой е най-отговорен за започване на Студената война след 1945 г., като се позовем на очевидни факти: първо, Западът отхвърли предложението на Москва за неутрална Германия; второ, Западът убеди населението си, че след като комунистически правителства поеха властта в Полша, Унгария, България и Румъния, Москва възнамерява да завладее цяла Западна Европа (макар малцина сериозни западни политици да вярваха в това); трето, сключването на Брюкселския договор между Великобритания, Франция, Белгия, Холандия и Люксембург разтревожи Москва, която вече подозираше, че Германия (поне западната окупирана част) ще бъде привлечена по-късно; нейните подозрения относно желанието на Запада да превъоръжи Германия се оказаха основателни със създаването на Федералната република през 1949 г. с особено силна валута. Москва отговори няколко месеца по-късно със създаване в своята зона на Германската демократична република; четвърто, със създаването на НАТО през 1949 г. тревогата на Москва още повече се засили.

Все пак, когато предложи да се присъедини към НАТО (през март 1954 г.), Съветският съюз бързо бе отхвърлен. Следователно, едва ли бе изненада създаването през следващата година на Варшавския договор.

Великобритания беше в челните редици на антисъветските (и емоционално антируски движения) – оксиморонно, при социалистът Ърнест Бевин, който пое поста на британски външен министър от Антъни Идън на 27 юли 1945 г., което почти съвпадна с поемането на американския президентски пост от Хари Труман на 12 април. Омразата на Бевин и Труман към комунизма (една от причините да се откаже „информация на Съветите“ относно двете атомни бомби, които трябваше да бъдат хвърлени над Япония) доведе до така наречената „доктрина Труман“ под формата на масивна военна подкрепа за Гърция и Турция. По този начин британските действия за предаване на Гърция на Америка бяха жизненоважна съставка на Студената война, която започна със създаването на НАТО и по-късно, с присъединяването на Гърция и Турция през 1952 г. Въпреки опитите на Москва да се присъедини към НАТО, зарът вече бе хвърлен. [19]

Ако Франклин Рузвелт не беше умрял, вероятно страхът на Чърчил и на Бевин, граничещ с омраза към Русия, нямаше да надделее. Подозренията на Москва, че Западът иска да въоръжи отново Федерална република Германия се оказаха основателни, особено след присъединяването към НАТО на ФРГ, въпреки категоричното противопоставяне на френското Национално събрание от август 1954 г. [20]

Последната капка

Видяхме как Англия, след това Великобритания, направиха всичко възможно не само да се противопоставят на Русия, но и при всяка възможност винаги да работят срещу нея. Две са важните съставки на постоянната подкрепа на британците за Османската империя и „Голямата игра“. Бързам напред към днешния ден и падането на Берлинската стена: освен че не удържаха на думата си НАТО да не се разширява до границите на Русия, нито Великобритания, нито САЩ приеха сериозно желанието на Русия да се присъедини към НАТО. [21] Дори след незаконните 78-дневни бомбардировки на Белград от НАТО – или може би поради това, Путин беше готов да направи предложение.[22] Но последва незаконното унищожаване на Ирак от Запада, основано на лъжа; и унищожаването на Либия, като Великобритания играеше водеща роля. Опитът на Запада да дестабилизира и след това да опита „смяна на режима“ в Сирия се оказа едва ли не последната капка за Москва. Но последната капка, която действително преля чашата, бе „Майданът“ през 2014 г., когато пронатовски елементи изгониха избраният президент на Украйна. В този контекст може да се обясни „специалната военна операция“ на Москва. Едва ли е изненадващо, че Москва не вярва на Запада, в частност на Великобритания.

Изводи

Вв въведението на тази статия се споменава, че индивидуалните характеристики като атавизъм, носталгия, арогантност, завист, расизъм и това, което наричаме „постимперски rigor mortis“, са ключови фактори в обяснението на английското и след това на британското отношение. Може да се позовем на емоционалните изказвания на хора като Тръс, Джонсън и Лами. Нека също цитираме донякъде високомерното отношение на минали британски лидери към народите по света, включително към Русия: сър Франсис Йънгхъсбанд (известен с това, че ръководи нахлуването в Тибет през 1904 г.) пише: „Нашето превъзходство над тях [индийците] не се дължи просто на остротата на интелекта, а на висшата морална природа, която сме постигнали в развитието на човешката раса.“ [23]

Да не пропуснем либерала(!) и член на парламента сър Чарлз Дилке (1843-1911), смятащ Америка за агент на англосаксонското господство, предсказвайки голям расов конфликт, от който Саксендомът (тоест доминацията на саксите, бел. пр.) „ще се издигне триумфално“, като Китай, Япония, Африка и Южна Америка скоро ще паднат под всепобеждаващия англосаксонец, а Италия, Испания, Франция и Русия „стават пигмеи“.[24]

И още – уважаваният изследовател, минен магнат и политик Сесил Роудс: „Твърдя, че ние сме най-добрата раса в света и колкото по-голяма част от света обитаваме, толкова по-добре е за човешката раса. Представете си само тези части, които в момента са обитавани от екземпляри на най-отвратителните същества, каква промяна ще има, ако бъдат поставени под англосаксонско влияние; вижте и допълнителната заетост, която дава всяка нова страна, добавена към нашите владения.“ [25]

Може да изглежда малко ретроградно да се говори за качествата на някои от отминалите английски/британски лидери, но тези качества не може да изчезнат напълно и на атавизма трябва да се отдаде дължимото. Например, шумният и често емоционален Борис Джонсън – самият той само отчасти британец, роден в Америка, с турски дядо, е култивирал типичен „английски“ имидж, който е твърде неубедителен за истинските джентълмени. Джонсън, който бе уволнен от The Times в началото на кариерата си заради измисляне на цитат, в крайна сметка бе принуден да напусне и лидерството си в Консервативната партия след поредица от скандали.

Трябва да се отдаде дължимото и на завистта. Да се има предвид, че Русия никога не е заграбвала териториите на най-голямата известна отвъдморска империя и никога не е имала отвъдморска такава за губене. Но когато Великобритания загуби по-голямата част от своята империя и бе сведена до незначителна територия в сравнение с тази на Русия, възможно е някои от по-агресивните лидери на Великобритания да са получили пристъпи на атавистична завист. Постимперското вкочанясване може да бъде опасен фактор в междудържавните отношения.

Приключвайки тази статия, ще ми се да цитирам коментара на един руски приятел за настоящите лидери: „Разумът е мъртъв. В наши дни всичко опира до интереси и примитивни инстинкти. Не мога наистина да разбера какъв е основният проблем зад това, но започвам да мисля, че образованието има значение. Образование, което произвежда егоистични личности с ниски морални стандарти; хора, които не познават собствената си история и напълно им липсва критично мислене. Сегашното поколение лидери са обикновени индивидуалистични бюрократи, които виждат националните си интереси през лещите на компания, която трябва да надхитри своите конкуренти.“

Вярно е, че затъпяването – особено във висшето образование на Великобритания, наистина е създало някои доста посредствени интелекти; но също така е вярно, че по-антируски настроените настоящи британски лидери влияят на населението като цяло. Това, разбира се, не е нов феномен: „Като започнем с това, че ерата на свободата на словото се затваря, свободата на пресата във Великобритания винаги е била нещо като фалш, защото в крайна сметка парите контролират мнението.“ [26]

Студената война беше и до голяма степен е в интерес на най-големите бизнеси и обсебващата страна на геополитиката (т.е., въоръжаване на страните-членки на НАТО и незаконно нахлуване в по-слабите страни, заради печалбите на акционерите). Идеологията, а сега дори и расизмът, бяха и са просто социално-инженерно произведени извинения. Както тази статия се опита да покаже, всичко се свежда до посредственото лидерство.

Нека завършим с една меланхолична нотка: според основателя на единствения британски оркестър с балалайки, стремежът му да приобщи нови музиканти отчасти се дължи на антируските настроения в Обединеното кралство. [27]

Бележки:

[1] Ward, Christopher J. and Thompson, John M., Russia: A Historical Introduction from Kievan Rus’ to the Present, Routledge, Ninth Edition, 2021, p.55.

[2] Fromkin, David, A Peace to end all Peace, Henry Holt and Company (an Owl Book) New York, 2001 (first published in 1989), pp. 27-32.

[3] https://www.politico.eu/article/uk-vladimir-putin-david-lammy-diplomacy-slave-mafia-state/

[4] The Independent, 24 August 2022.

[5] Wallbank, T. Walter et al (eds.), Civilization, Past and Present, Vol. 2, Harper Collins, New York, 1996, p. 721

[6] Op. cit., Fromkin.

[7] Ibid.

[8] Ibid., p.30. This is quoted directly.

[9] Clogg, Richard, A Concise History of Greece, Cambridge University Press, 1995 (first published 1992), p. 57. He quotes the British Minister to Greece, Sir Edmond Lyons

[10] Already enshrined in the Treaty of Kuçuk Kainardji of 1774.

[11] Buckle, B.E., The Life of Benjamin Disraeli, Earl of Beaconsfield, London,1920, p.291.

[12] Malashenko, Igor, ‘Russia: The Earth’s Heartland’, International Affairs, Moscow, Issue 7, July 1990.

[13] Irving, David, Churchill’s War, Arrow Books, London, 1989, p.20.

[14] Ibid., p. 20. Irving refers to an article, ‘Zionism versus Bolshevism: A Struggle for the Soul of the Jewish People’, Illustrated Sunday Herald, London, 8 February 1920.

[15] Eden, 7 June 1944, Memorandum to War Cabinet, BNA FCO 371/43646, file R 9092. In Mallinson, William, Cyprus: A Modern History, Bloomsbury, London and New York, 2005, 2009 and 1012, p.17.

[16] Ibid. p.16.

[17] See Chrysopoulos Philip, ‘Father Dimitrios: The Orthodox Monk Who Was a British Spy’, Greek Reporter, 20 June, 2023. The writer obtained much of his information from the archives of St. Panteleimon Monastery, Mount Athos.

[18] Noel-Baker, Francis, Greece: The Whole Story, Hutchinson & Co. Ltd., 1946, pp. 55-56.

[19] The American Deputy Head of Mission in Moscow, George Kennans’s, telegram of February 1946, which was published in article form in under the pseudonym ‘X’ in July 1947 was also a major earlier ingredient of the Cold War. It argued for the ‘containment’ of the Soviet Union economically and politically, and was expressly over-interpreted by Truman as a blank cheque to pursue an aggressive military policy towards Moscow. Within two years Kennan was criticising this aggressive approach. But it was too late.

[20] See Mallinson, William, From Neutrality to Commitment, Bloomsbury, 2020 (first published by I.B. Tauris in 2010), pp. 218-224, for an account of the diplomatic gyrations that led to the Brussels Treaty Organisation being renamed Western European Union, and the Federal Republic joining NATO.

[21] PBS News, 12 June 2017.

[22] See McGwire, Michael, “Why did we bomb Belgrade?”, International Affairs, vol. 76, no. 1, January 2000, for a trenchant criticism of NATO’s motives for the bombing.

[23] Huttenback, Robert A., Racism and Empire, Cornell University Press, Ithaca and London, p. 15.

[24] Ibid., p. 16.

[25] Rhodes wrote this in Oxford, on 2 June 1877; https://pages.uoregon.edu/kimball/Rhodes-Confession.htm

[26] Orwell, George, The Collected Essays, Journalism and Letters: Volume 1, Penguin, 1993, p. 373.

[27] Barnfield, Kate, BBC News, 3 October 2024.

в. „Нова Зора“, бр.45/2024

Превод: д-р Радко Ханджиев