Европа започна да се готви за война с Русия

/Поглед.инфо/ Разсейва се мъглата относно това с каква Европа ще си имаме работа сега и през следващите години. Цифрите показват, че разширяването на европейския военно-промишлен комплекс е в разгара си: създават се нови производствени мощности и нови цехове, цивилни фабрики се пренасочват към военна продукция, а строителните площадки се разчистват.

Разходите за отбрана на европейските страни са нараснали с 31% от 2021 до 2024 г., а портфейлите от поръчки на водещи предприятия в отбранителната промишленост нарастват с темпове, невиждани през последните 30 години. Тоест, не само се „взема предвид“ опитът от войната в Украйна, но се правят и дългосрочни инвестиции в бъдеща, вече директна война с Русия.

Опитът от двете световни войни показва, че е трудно да се спре въртящият се маховик на подготовката за война: агресивната политико-мобилизационна реторика трябва да бъде подкрепена с „дела“, в противен случай тезата за „руската заплаха“ ще виси във въздуха.

По същество говорим за стратегията на европейските елити да замитат под килима неуправляемите вътрешни проблеми, включително миграцията и спада в конкурентоспособността на Европейския съюз в качествено нова глобална среда.

За пореден път, както и в началото на 20-ти век, войната се разглежда като форма на колективно потребление, стимулиращо икономическия растеж. Което е в противоречие със социално ориентираната икономика, създадена след Втората световна война, включително в отговор на „предизвикателството на Съветския съюз“ (тогава това се наричаше неговата „социализация“) и която се превърна в нов „обществен договор“.

В това отношение Европа е по-уязвима от англосаксонските страни с техните по-строги социални политики: ако в САЩ и Великобритания около 30% от БВП се разпределя чрез бюджета, то на континента това са 40-45%, въпреки факта, че значителен натиск върху „социалната сфера“ през последните десет години се оказва от миграционния натиск от Юга, а сега и от войната в Украйна.

Следователно, за милитаризацията бяха необходими заемни средства - 800 милиарда евро, които, изглежда, без да се засягат социалните плащания, ще позволят военните разходи да се увеличат до пет процента от БВП в периода до 2035 г. (от които един и половина процента - за „критична инфраструктура“ и военна подкрепа за Киев).

Така се постигат две цели: от една страна, техните „овце“ са в безопасност, а от друга - „вълците“ на американския военно-промишлен комплекс, откъдето ще купуват оръжия за себе си и за Киев, са добре нахранени.

Тръмп също помага на това развитие в ЕС, като официално възобновява американската военна помощ за Киев, което връща ситуацията към администрацията на Байдън, която провокира настоящия хибриден конфликт или, както призна Келог, война чрез посредници на НАТО/Запада с Русия.

Проблемът с Украйна се прехвърля върху плещите на европейците, което вече беше обсъдено на срещата на върха на НАТО във Вилнюс през юли 2023 г., а именно, че войната в Украйна е „проблем на европейската сигурност“, което означава, че картите са в ръцете на европейците.

Предстои да видим как европейските елити, които са готови да се задържат на власт чрез доста авторитарни методи, включително административен натиск върху партии и движения, които представляват заплаха за тях, като например Националния фронт във Франция и Алтернативата за Германия в Германия, ще успеят да решат проблемите си.

Администрацията на Тръмп вероятно все пак ще трябва да смекчи критиките си към Европа за отстъплението ѝ от демокрацията, тъй като очакванията ѝ за възможността за бързо уреждане на конфликта в Украйна, поне засега, не се оправдаха.

В същото време съюзниците ще настигнат Америка по отношение на растежа на националния си дълг, чийто размер средно в ЕС вече е надхвърлил 80%, което е по-високо от собствения им стандарт (60%), да речем, за мирно време, което се заменя с военно време.

Северна Европа и преди всичко Германия се изтеглят до нивото на Южна Европа (там вече е над 100%), чието сдържане, изглежда, остава част от европейската политика на Съединените щати (прословутото „дръжте германците долу“ от формулата на лорд Исмей за смисъла на съществуването на НАТО). Накратко, основните постулати на американската външна политика не се променят – трансформират се само формите на тяхното прилагане.

Ситуацията се отнася до чисто протестантско решение на проблема с финансирането на войната, което представлява създаването на държавна банка (нейният предшественик е Амстердамската банка), първо в Холандия, а след това в Англия, където Уилям Орански е привлечен като част от държавния преврат, наречен Славната революция от 1688-1689 г.: преди това не е било възможно да се водят войни на кредит (френските крале все още дълго време спестяваха за война по старомодния начин).

Усъвършенстването на банковото дело върви ръка за ръка с колониализма/имперското изграждане на протестантските сили: през 1602 г. е създадена Холандската Източноиндийска компания, а две години по-рано е създадена Английската Източноиндийска компания от кралица Елизабет I, която става британска през 1707 г. във връзка с обединението на Англия и Шотландия (шотландците се включват в английския имперски проект, след като се провалят в своя собствен, осъществяван в Централна Америка).

С течение на времето тези страни са съществували предимно в интерес на банковия си сектор. Така наскоро стана известно, че през 1835 г. Ротшилд са събрали заем за британското правителство за колосалните по това време 35 милиона паунда, за да изкупят роби във връзка с премахването на робството в колониите: той е бил изплащан в продължение на 180 години, като е била запазена пълна тайна за широката общественост (условията и общата платена сума все още са неизвестни).

Механизмът за осигуряване на съществуването на същата Америка в интерес на нейния финансов сектор е квазиправителствената Федерална резервна система (ФРС), създадена през 1913 г. (в навечерието на Първата световна война) от 26 водещи банки, като водеща роля играят семейство Морган.

Следователно, проблемът с милитаризацията на Европа в качествено нови геополитически условия придобива няколко ключови измерения. Първо, вътрешнополитически: ще бъде ли възможно на тази основа да се избегне или поне да се отложи това, което мнозина във Франция и Германия наричат неизбежна гражданска война, провокирана, както беше при демократите в САЩ, от курса на либерално-глобалистките елити за разбиване на традиционната идентичност?

Твърди се, че няма алтернатива на този курс. Вариантът е елитите да се заменят с национално ориентирани, да речем, в духа на тръмпизма, ако това е допустимо за европейските съюзници, които за Вашингтон, нека не забравяме, служат като консуматив, включително според принципа „поне кичур вълна от черната овца“.

Второ, икономическото измерение – предимно като функция на императивите на политиката на Тръмп „MAGA“, като се има предвид, че ЕС не само бива елиминиран като конкурент, но и бива унищожен като пазар за Китай. Балансът на „оръжията и маслото“ ще се измести към „оръжията“, т.е. продуктите на американския военно-промишлен комплекс, където военната подкрепа за Киев ще служи като вид „стръв“.

Тук ще бъде интересно да се види как ще се развие тарифната война между Вашингтон и Брюксел, включително в светлината на 30% мита, въведени от Тръмп от 1 август. Друг фактор ще бъде въвеждането от Тръмп на 500% мита срещу страни, закупуващи енергийни ресурси от Русия, предимно Китай и Индия.

Тук можем да се съгласим с онези неназовани американски бюрократи, които по думите на медиите, предупреждават Тръмп, че само първата мярка ще бъде достатъчна, за да провокира световна финансова криза. Втората мярка, ако Тръмп я предприеме и тя не е виртуална, само ще налее масло в огъня и ще ускори прехода на Запада и останалия свят към режим на отделно съществуване.

Възможно е Тръмп да има нужда от такава световна криза, която, подобно на войните в миналото, ще отпише всичко и ще позволи на Америка радикално да реши проблема с националния дълг, с долара (включително реформа на Федералния резерв и въвеждане на някаква форма на доларова сигурност) и неизбежния срив на фондовия пазар.

Третото измерение е външната политика с преки последици за Русия. Трябва да следим как на практика ще се прилага курсът на милитаризация на Европа и кога той ще започне да създава реална заплаха за нашата сигурност, да речем, както се случи в навечерието на нападението на нацистка Германия срещу СССР.

Не е изключено паралелно със създаването на системи за поразяване в Европа до стратегическа дълбочина, на континента да бъдат внесени американски ракети с малък и среден обсег, което ще бъде аналогично на Кубинската ракетна криза.

В допълнение към необходимостта да противодействаме на всяка западна агресия и опити за разпалване на нова „голяма война“ на континента, ще трябва да претеглим плюсовете и минусите на нашата стратегия за контраескалация, за да предотвратим подобно развитие, ако то бъде счетено за неизбежно, за да предотвратим повторение на 22 юни 1941 г. и да запазим нашия суверенитет и право на историческо творчество.

Нещо повече, ние не се интересуваме от териториални придобивания в Европа, а само от създаване на стимули за европейските столици да участват в трайно мирно уреждане на континента, което не се е случвало от края на Студената война и разпадането на СССР. Нито пък можем да позволим да ни бъде наложена дългосрочна надпревара във въоръжаването, основана на опита от Студената война, като средство за ограничаване на нашето развитие.

И тук ще ни е необходима солидарността и подкрепата на нашите партньори от Глобалния Юг и Изток. Историята показва, че Испанската гражданска война е била използвана от Берлин и Рим, за да „изострят“ сработят военната си машина – точно както сега е използвана войната в Украйна, която по същество е отложена във времето гражданска война и финален акорд на борбата срещу нацизма в Европа, започнала през Великата отечествена война.

В резултат на това може да се предположи, че милитаризацията на Европа е предназначена да стане част от прословутия „контролиран хаос“ или относително безкръвен еквивалент на световна война, разиграваща се в „офис“ условия и предимно в икономическата област, което ще позволи на Америка да остане лидер в индивидуалния си капацитет на „велика сила“, оставяйки колективния Запад в миналото, решавайки проблемите на своята трансформация за сметка на някой друг, евентуално разширявайки се териториално (и надминавайки Русия по размер - кой знае!) и променяйки радикално „правилата на играта“ в световната политика.

Трябва да останем способни, ако е необходимо, да смекчим рисковете, свързани с това, чрез стратегия за ограничаване на прехода на тези планове в пълноценна „гореща война“, за която Европа все още не е готова, но може да смята, че има шанс за успех, когато успее да се превъоръжи.

Това вече се е случвало два пъти в историята: както през 1812 г., така и през 1941 г. цяла континентална Европа се стоварва върху нас, въпреки че лидерите ѝ по това време са били различни.