/Поглед.инфо/ БСП в международния дебат за духовната ситуация на времето. Програмното предизвикателство днес е не по-малко остро и задължаващо откогато и да било в миналото

През миналата, 2017, година излезе и на български език сборникът „Големият регрес – международен дебат за духовната ситуация на времето“ (Изд. къща „Критика и хуманизъм“, 2017). Идеята за него възниква през късната есен на 2015 година, след като на 13 ноември серия от нападения разтърси Париж, а в Германия пристигнаха стотици хиляди бежанци. Породените от тези събития обществени реакции са станали повод за проект с участието на редица известни политолози, социолози и философи, изследователи на определящите съвременния свят процеси. Сборникът бе преведен и издаден едновременно в повечето европейски държави.

По-долу следва опит за систематизиран прочит на съдържанието на сборника по основни теми, засягани в повечето от включените в него статии. Целта е да се добие известна представа за съжденията и предложения­та за съвременността, доминиращи днес основно в западноевропейските общества, като известна отправна точка, за да си зададем и въпроса: какъв е и възможен ли е ответният прогрес – духовен, а и материален?

Регресът

В началото на предговора си към сборника Хайнрих Гайзелбергер заключава, че начинът, по който са били отразени и анализирани събитията, белязали 2015 година, са създали впечатлението, че светът като че ли внезапно е зачеркнал трудно извоювани стандарти на поведение, които дотогава са били приемани за безспорни. По-нататък той допълва, че под понятието „голям регрес“ се разбира състоянието, при което етическите принуди отслабват и в най-различни области на обществения живот отпадат задръжките на „цивилизованото поведение“.

Според Гайзелбергер има и още една характеристика на съвременния регрес – обстоятелството, че прогнози за основните проявления на съвременната криза на глобализацията са формулирани още преди двадесет години в редица анализи, които звучат напълно актуално и днес. Упадъкът е в това, че независимо от тези достатъчно насочващи изследвания, западните общества се оказват напълно неподготвени за днешните вече открити проявления на кризата – климатичните промени, голямата финансово-икономическа рецесия от 2008 година и последвалата дълбока социална и политическа криза, международният тероризъм, масовите миграционни процеси. Обосновани са и прозвучалите още тогава предупреждения за опасностите от зараждането и разпространението на разновидности на „авторитарен капитализъм“, „държавна политика на репресии“ и „свиреп десен популизъм“, както и за процеси на „социална дезинтеграция“.

Обобщението, което Гайзелбергер извежда, е, че съвременната криза се дължи на „пазарно-радикалната“ форма, в която протича съвременната глобализация, т.е. става дума за рисковете от неолиберализма. Според него Големият регрес е резултат от взаимодействието между рисковете на глобализацията и рисковете на неолиберализма.

Въпросът

Според Арджун Ападурай, основният въпрос на нашето време е дали наблюдаваме процес на отричане на либералната демокрация и заместването ѝ от един вид популистки авторитаризъм. Тревогата, която този процес буди, е, че става дума за определено обръщане към дясната посока за развитие на обществата, при това на глобално равнище.

Тази тенденция, както той отбелязва, води до изявата на лидери, които по правило са ксенофобски ориентирани, патриархални и авторитарни по своя стил. Съществена особеност е, че избирателите, които ги следват, не споделят непременно в пълна степен посочените разбирания и нагласи. Въпросът е, че подобни лидери успяват да впрегнат за своите цели страховете, разочарованията и гнева, които хората днес изпитват в резултат на ударите, които са понесли и понасят поради кризата и от неолибералните политики, налагани в отговор.

При това отговорите, които този тип лидери предлагат – да реализират национален суверенитет чрез обръщане към „културен мажоритаризъм“, етнонационализъм и смазване на вътрешното интелектуално и културно несъгласие – не могат да дадат истински необходимите решения по отношение на причините и последиците от съвременната криза на глобализацията. Това е така, защото държавите – и големи, и малки – са загубили всякакъв реален контрол върху националните икономики, които са станали заложници на чужди инвеститори, глобални споразумения, транснационални финанси и мобилен труд и капитал.

Същевременно Ападурай отбелязва интересен факт – същите тези лидери се оказват приятелски настроени към неолибералния капитализъм, като се мъчат да изработват версии как биха могли да го накарат да работи в полза на техните национални интереси, като същевременно се стремят да трансформират меката власт в твърда власт. По-нататък той изтъква, че задълбочаващата се умора от самата демокрация е основа за успеха на подобни лидери, които на свой ред идват с обещания да премахнат всички основни характеристики и практики на демократичния процес в съответните страни.

В статията си в сборника Пол Мейсън особено картинно описва трансформацията в работническите среди в родния му град в резултат на
неолибералния реванш срещу социалната държава, създала почвата за видимото отвръщане от демокрацията. С идването на рецесията през 1980 година и свързаната с нея масова безработица неговият баща предупредил: „Ако има друга Голяма депресия (като онази от 1929–933 година – бел. ГП), расовите предразсъдъци ще се завърнат“. Както се оказва, отбелязва Мейсън, достатъчна се е оказала и голяма рецесия.

В резултат през 80-те години започва да се проявява тип култура на работническата класа, която е насилствено отделена от работата. Чрез възвеличаване на финансовия хищник като новия тип герой на работническата класа, неолиберализмът преоблича „културата на работническата класа“ като прокапиталистическа идеология, възвеличаваща невежеството и егоцентризма – точно обратното на онова, което е била дотогава. Като последица културата на съпротива срещу капитала се е превърнала в култура на бунт срещу глобализацията, миграцията и човешките права.

Причините

Донатела дела Порта се опитва да даде отговор на въпроса „Как попаднахме в тази ситуация?“, като се позовава на широко известното изследване на Карл Полани „Великата трансформация“ от 1944 година, в което той предупреждава за опасностите от комодификация (опазаряване, превръщането в стока – бел. ГП) на труда, земята и парите, която може да унищожи обществото, ако бъде оставена без контрол. В продължение на тази теза в съвременните условия Дела Порта посочва, че след завоя си към неолиберализма, капитализмът отново е започнал да разчита (макар и под различна форма) на онези модели за натрупване на капитал чрез лишаване от собственост – т.е. чрез отмяна на законите, защитаващи правата на гражданите и регулиращи финансовите пазари, които Маркс дефинира като типични за т.нар. от него „първоначално натрупване на капитал“: чрез дерегулация на трудовия пазар, премахване на защитата на работниците, отнемане на земята и нов вид (при това всестранна) дерегулация на паричния капитал.

Роберт Мизик отбелязва, че социалистическите и социалдемократическите партии се превръщат все повече в партии на средния слой, с все по-отслабваща и смътна представа кои всъщност са техните избиратели. Структуриращите мрежи в работническите квартали, които са ядрата на тези квартали, са се разпаднали, станали са „пропускливи“ и изглеждат като отживелица.

Същевременно, както изтъква Бруно Латур в своята статия, „просветените елити“ сазапочнали да долавят надигащата се опасност, обозначавана с термина „климат“: под земята на частната собственост, на експлоатирането на територии, е започнала да се движи един друг подземен пласт, свидетелстващ, че нищо няма да бъде, както е било преди. Те са разбрали, че няма как да има бъдещ живот за всички и следователно трябва възможно най-бързо да се освободят от всички тежести на солидарността – това е дерегулацията, това е взривът на неравенствата. А за да се прикрие гнусният егоизъм на подобно бягство извън съвместния свят, трябвало да се отрича самата заплаха на климатичните промени.

По-нататък той сочи и обвиненията на същите тези елити към „народа“, че оставал в плен на своите тесногръди възгледи, страхове, вродено недоверие към елитите, на лошия си културен вкус и най-вече на своята страст по фолклора, архаизма, границите и идентичността. Не забравят да му приписват и вина за едва ли не безразличието му към фактите. Това означава да се забравя, че този „народ“ е бил хладнокръвно предаван от онези, които са изоставили идеята наистина да осъществят модернизиране на планетата заедно с всички.

Противодействието

Как може да бъде спрян глобалният регрес и тенденцията да бъде обърната? Роберт Мизик подчертава, че за да станат реални носители на качествено различна перспектива спрямо неолибералната парадигма, прогресивните партии са длъжни отново да станат достоверни представители на икономически най-уязвимите части на обществото. Убийствено е, ако левите партии продължат да бъдат възприемани като част от естаблишмънта; те се нуждаят от програма и реторика на радикалната промяна за разпознаваем конфликт, а не за компромис с глобализираните елити.

Същевременно това не означава да се нагаждаме към изключително разпространените сред работническите класи предразсъдъци – те са гневни не защото „културните леви“ налагат теми като трети тоалетни за транссексуални лица, а защото имат чувството, че се отделя твърде много внимание на такива въпроси, докато на икономическото и социалното им положение не се обръща никакво внимание.

Мизик признава, че не е лесно да бъде обновен старият прогресивен съюз между тези, които се борят за нови граждански права и свободи и искат да модернизират обществата ни, и онези, които се застъпват за икономическо благоденствие (т.е. съюзът между гражданската интелигенция и работническата класа). Но само защото нещо не е лесно, не означава, че е невъзможно. И той припомня, че левицата не е била създадена, за да ѝ е лесно, а за да сътвори невъзможното – да подобри света и условията на живот на хората, да се бори и осигури човешки права и свободи – и да залее обществото с демокрация.

На свой ред Пол Мейсън заявява, че задачата на социалдемокрацията е да проектира уверена алтернатива, която да отговаря на нуждите и страстите на мрежовото образовано мнозинство от обикновени хора, съставляващи работната сила. Това означава съзнателно преобръщане на тактическите допускания, стоящи зад политиката на „Третия път“, и изработване на нови механизми, с които да се противодейства на неравенствата и да се преразпределят приходите от търговията и технологичния прогрес към работниците и младите хора, като за целта бъдат осъществени преди всичко пет структурни реформи, преобръщащи последиците от неолибералната ера:

- възприемане на индустриални политики, които връщат производствените работни места отново към глобалния Север;

- принуждаване на корпорациите да поемат своите социални задължения към реалните, конкретни и специфични общности, а не към абстрактното гражданско общество;

- ренационализиране на ключовите публични услуги;

- изкореняване на офшорните данъчни структури и сенчестата банкова система;

- дефинансиализиране на икономиката, повишаване на заплащането, намаляване на кредитната зависимост.

Европа

Арджун Ападурай изтъква, че европейската либерална демокрация е на ръба на опасна криза. Умората от демокрацията вече е пристигнала и в Европа, като и тук изборите са станали начин да се каже „Не“ на либералната демокрация. Отново Роберт Мизик допълва, че мантрата за конкурентоспособността, която предизвиква единствено race to the bottom (надбягване към най-ниските нива – бел. ГП), е довела плуралистичните общества до прага на колапса.

Както отбелязва Мизик, икономистки и икономисти не само са атакували в безброй съчинения властващата неолиберална парадигма, но и са развили поредица от програми, които са напълно годни да предложат алтернативни решения на господстващите в момента. Следователно проблемът отдавна не е в това, че няма прогресивни идеи, а по-скоро в
преобразуването на тези идеи в политика. Особената сложност е в това, че политико-икономическата архитектура на Европейския съюз е дотолкова имплицитно неолиберална, че прави изключително трудно използването на леви понятия в практическата политика.

Дейвид ван Рейбрук започва своето изследване, включено в сборника, с констатация­та, че Европейският съюз може да изчезне много скоро. Той изтъква, че инструментите, с които сега даваме възможност на хората да кажат мнението си, са изборите и референдумите, но те едва ли са най-адекватните средства, чрез които хората могат да дават израз на мечтите си и на политическите си предпочитания. По време на избори човек може да даде гласа си, но той се лишава от него за следващите няколко години. Референдумите с един въпрос и отговори само „за“ и „против“ също с нищо не са по-добри, като последните референдуми, вместо да запълнят пропастта между управляващи и управлявани, създават нови, много по-дълбоки разделителни пропасти.

Прогресът

Както отбелязва Зигмунт Бауман, ако все още вярваме в „прогреса“ (въпрос, който изобщо не е получил окончателен отговор), то сега сме склонни да го виждаме като смес от благословия и проклятие, при което проклятията неотстъпно се увеличават, а благословиите стават все по-малко и по-редки. И задава въпроса: как да разбираме настоящия почти универсален срив, който изглежда също толкова морален и емоционален, колкото и политически?

Централната теза на Бауман е за необходимостта от „последен скок“ в човешката история с издигане на понятието „ние“, което да замести наследеното от векове разделение „ние – те“ като отговор на новата „космополитна ситуация“ и като необходимата формула за съвместно човешко обитаване, сътрудничество и солидарност на нивото на човечеството като цяло.

Според Панкаж Мишра нашите понятия и категории, произлезли от трите десетилетия икономистки либерализъм, изглеждат неспособни да обхванат съвременната експлозия на неконтролирани сили. Както отбелязва той, отново влизат в активна употреба изтъркани двойки реторични противопоставяния, като прогресивно/реакционно, фашизъм/либерализъм, рационално/ирационално.

По-нататък Мишра споделя съмнението, че нашето търсене на рационални политически алтернативи на настоящото безредие може би е фатално обречено, защото опонентите на новия политически „ирационализъм“ допускат, че индивидите са рационални дейци, мотивирани от материалния си личен интерес. Това е представа за човешката мотивация, първоначално развила се през Просвещението, която презира традиция­та и религията и постулира като техен модерен заместител способността на човека рационално да определя индивидуалните и колективните интереси.

Но това елементарно виждане винаги е пренебрегвало множество фактори: например, страха от загубване на честта, достойнството и статуса или пък недоверието в промяната, стремежа към стабилност и към познати неща. Както заявява Мишра, зашеметяващите революции на нашето време изискват ни повече, ни по-малко радикално разширяване на разбирането ни за това какво означава да бъдеш човешко същество. Това е така, защото просвещенският хуманизъм и историческото виждане не могат да обяснят света, в който живеем.

И заключава, че когато толкова много от основните ни ориентири са рухнали, ние почти не можем да видим накъде вървим – да не говорим пък за това да чертаем път напред. Но дори за да се сдобием с елементарни базисни ориентири, ние се нуждаем преди всичко от постигане на по-голяма прецизност по въпросите, свързани с познанието на душата.

На свой ред Волфганг Щреек изтъква, че характерно за „духовната ситуация на времето“ днес е едно ново, дошло като от ведрото небе над демократично-капиталистическите общества културно разцепление. Разцеплението между тези, които наричат другите „популисти“, и онези, които са определяни като такива, днес е водещата политическа линия на конфликт в кризисните общества на финансовия капитализъм.

Както конкретизира той, става дума за отношението между глобалния капитализъм и държавната организация и легитимирането на национална политика. В произтичащите оттук войни на убежденията, които във всеки един момент могат да се превърнат в морални кръстоносни походи на унищожението, се засягат най-чувствителните дълбини на социалната и индивидуалната идентичност.

Interregnum

Щреек задава и следващия въпрос: какво да очакваме оттук нататък? За съвременната нова фаза в кризата на неолиберално трансформираната капиталистическа система от държави, според него като че ли е подходящо понятието на Антонио Грамши за interregnum – период с неопределена продължителност, през който старият ред е разрушен, но новият все още не може да възникне.

Както го интерпретира Щреек, междуцарствието по смисъла на Грамши обозначава период на изключителна неопределеност, когато познатите каузални връзки са обезсилени и по всяко време може да се случи неочакваното, опасното, гротескно излизащото от обичайните рамки, включително и защото несъвместими линии на развитие текат непримиримо успоредно една до друга, а на мястото на предвидимите структури се появяват вериги от изненадващи събития. Началото на междуцарствието изглежда като бонапартистки момент: всичко е възможно, но нищо няма последствия, включително и желаните, защото в неолибералната революция обществото отново се е превърнало в „чувал картофи“ (по Маркс в „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“).

В заключение Волфганг Щреек изтъква, че ако левицата изобщо иска отново да играе роля, то тя трябва да се поучи от провала на global governance (т.е. технократско управление на процесиите – бел. ГП) и
ерзац-политиката на идентичностите. Космополитизмът не може да бъде наложен за сметка на „обикновените хора“, както и че националната държава може да бъде отворена само заедно с нейните граждани, а не срещу тях. За онзи, който се чувства изоставен на несигурностите на международните пазари, врабчето на националната демокрация в ръцете му е по-скъпо от гълъба на световното демократично общество на покрива.

***

Горните извадки от изследванията, включени в сборника „Големият регрес“, отразяват основни страни от дебата относно същината и проявленията на кризата на съвременните общества и възможните подходи за преодоляване на господството на неолибералната идеология и политика. Разбира се, могат да се поставят под въпрос редица понятия, оценки и допускания, които се съдържат в статиите, включени в сборника, като:

ü тезата, че централният въпрос днес е съхраняване именно на либералната демокрация като отговор на „популисткия авторитаризъм“ с усилията на „либералните слоеве“;

ü понятието за „космополитно“ „ние“ като необходимото и желано състояние на глобално ниво, към което човечеството следва да се стреми;

üдали понятия и разграничения като прогресивно/реакционно,
рационално/ирационално наистина са загубили познавателен смисъл и практическа стойност и т.н.

Въпреки това, има определен смисъл очертаните анализи, оценки на настоящето и проекции за бъдещето да бъдат използвани като подходяща „точка на оттласкване“ за дискусия относно състоянието и процесите, характеризиращи съвременния свят, и алтернативните пътища за развитието на глобално и регионално ниво в обозрима перспектива.

***

Такава дискусия е жизнено необходима както на съвременното българско общество, така особено и на левицата в България днес. Дълг на БСП е да стане инициатор и активен двигател за разгръщането на такава дискусия в партията и в обществото като задължителна предпоставка за достоверно представителство и печеливша политика.

Преди десет години – през ноември 2008 година, БСП прие своята програма „За България – свободни граждани, справедлива държава, солидарно общество“. С Програмата тогава се постарахме да дадем своите отговори на въпросите пред всеки български гражданин: „…какви шансове имаме за достоен живот, какво постигнахме в резултат на промените през последните две десетилетия като общество и държава, в какъв свят ни предстои да живеем и какви ценности ще изповядваме? Както и защо в ежедневието си се сблъскваме с толкова несигурност, неправди и бариери, защо сме така остро разочаровани от държавата си, защо не ни достига самочувствието на равноправни участници в международния живот?“

 

Същите и още по-настойчиви и мъчителни въпроси остават напълно актуални и днес, след изминалите десет години. Но дали отговорите, които формулирахме в Програмата, дадоха и дават убедителни и работещи отговори, дали изучихме, осмислихме и успяхме да приложим онези нейни постановки, които биха осигурили необходимото идейно и политическо предимство и лидерство на партията в съвременното българско общество?

Тогава, през 2008 година, записахме в Програмата, че „…за възхода на страната ни през следващите едно-две десетилетия е жизнено необходима нова стратегическа перспектива за осъществяване на реформите в завършващия етап на прехода и едновременно с това за по-нататъшната модернизация на страната в следпреходния период.“ Днес, в края на първото десетилетие от заложената в Програмата перспектива, е необходимо да се ангажираме с отговорен средносрочен преглед и оценка на нейните постановки и предначертания. Такова

цялостно разглеждане на основния
програмен документ на партията е наложително

и във връзка с процеса на всестранна оценка на изминалите три десетилетия след 1989 година, какъвто неминуемо ще се разгърне в обществото през предстоящата 2019 година. При липсата на достатъчна готовност с избистрени и споделени оценки за отделните периоди на развитие на страната през предходното столетие, за процесите на всеобхватна трансформация през последните три десетилетия, както и за участието на БСП в тях, рискуваме да останем в позицията на отбраняващи и оправдаващи се за натрапвани и внушавани на обществото грехове и провали, за които партията била отговорна.

Програмното предизвикателство пред партията днес е не по-малко остро и задължаващо откогато и да било в миналото. Нека се докажем на равнището на това предизвикателство с откровена и всеобхватна дискусия, като единствения път към необходимата доминираща позиция на БСП в съвременния духовен и политически живот на страната, изправена пред историческото предизвикателство на констатацията-въпрос:

„Преходът свърши. Сега накъде?“

 ______________________

Информация за цитираните автори:

 Арджун Ападурай, роден през 1949 г. в Бомбай, е „Годард“ професор по медия, култура и комуникация в Университета на Ню Йорк, както и гост професор за академичната 2016–2017 г. в Института по европейска етнология в Хумболтовия университет в Берлин.

Зигмунт Бауман, роден през 1925 г. в Познан, починал през януари 2017 г., преподава последно в Университета на Лийдс. Носител на многобройни отличия, сред които наградата „Теодор В. Адорно“ на град Франкфурт на Майн (1998 г.) и наградата на принца на Астурия (2013 г.).

Хайнрих Гайзелбергер, роден през 1977 г. във Вайблинген, работи от 2006 г. като редактор в издателство „Зуркамп“.

Давид ван Рейбрук, роден през 1971 г. в Брюж, е писател, драматург, журналист, археолог и историк. През 2011 г. той основава G 1000, инициатива за демократични иновации в Белгия, Холандия и Испания. Неговата книга „Конго: една история“ е многократно награждавана, вкл. с Наградата за литература на Холандия и Белгия 2012 г.) и други.

Донатела дела Порта, родена през 1956 г. в Катания, е професор по политически
науки и директор на Центъра за изследване на социалните движения към Висшето нормално училище във Флоренция.

Бруно Латур, роден през 1947 г. в Бон, Франция, е професор в Университета по политически науки и Центъра по социология на организациите, Париж. Носител е на множество награди, сред които и „Holberg Prize“ през 2013 г.

Пол Мейсън, роден през 1960 г. в Лий, е английски автор и многократно награждаван телевизионен журналист. Дълги години работи в BBC и в Channel 4 News, редовно пише за The Guardian.

Роберт Мизик, роден през 1966 г. във Виена, е журналист и автор на политически текстове. Пише за различни издания, сред които Tageszeitung, както и за списанията Falter и Profil. Поддържа видеоблог „FS Misik“ на уебсайта на всекидневника Der Standart. През 2009 г. получава австрийската Държавна награда за публицистика в сферата на културата.

Панкаж Мишра, роден през 1969 г. в Джанси, е индийски есеист, литературен критик и писател. Пише за различни издания, сред които New York Times, The New York Review of Books и The Guardian. През 2014 г. е отличен с Литературна награда за литературно разбирателство на Лайпцигския панаир на книгата.

Волфганг Щреек, роден през 1946 г. в Ленгерих, е социолог. От 1996 г. до 2014 г. е директор на Института за изследване на обществото „Макс Планк“ в Кьолн. Изследователските му сфери са: сравнителна политическа икономия и теории на индустриалната промяна. Редовен сътрудник на New Left Review.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели